В тях липсва природа - спокойствието на полегатите и кръглите й линии. На фон на геометрия от кубове самотните лица са единственото обло нещо. (Понякога и балонът-луна). Самотният един - човешкото същество (одухотворено - уязвимо обло), стои сред нещо като театрален декор. Оградата на света? Собственото му творение? Само в една от тези картини има двама. Те танцуват един до друг пред някакво подобие на пейзаж, но остават лице до лице - всяко само за себе си.

По стената на някой от мъртвите кубове отзад, като на екран, (неочакван прозорец?) се прожектира (оживява) сянка на дърво, момиче, което крепи месечина, човече-дете, балон-луна - чупливите фигурки на копнежа, на следите от изживяното, на самосъзерцанието и неговите сънища. Винаги с гръб към тях, всяко от тези лица, през самонасмешка, усмивка, ирония, до приглушена драма, гледа в нас, изтласква ни от конюнктурата на личното битие, праща ни мисли, вкарва ни в дълбоката меланхолия на съществуването.

Така, с подбор от оцелели фигурки в спасените картини на собствения си живот, ние гледаме... Към кого?