1989 г. дари и българското училище с надеждата за цвят. Често явление в техникума, в който дотогава преподавах, бяха храсти и дървета, окичени с тъмносините ученически сака на завършващите абитуриенти. Така те ознаменуваха последните дни от училищния си живот. Станалите омразни черно-бели цветове на униформите започнаха да си отиват от всекидневието ни, а заедно с това – от мислите и преценките. Поне на някои от нас. Роди се увереността, че и в българското училище ще се осъзнае многоизмерността на света. Спомням си, че някой, в самата зора на демокрацията, обясняваше по “Хоризонт” как например във Франция, ако попиташ няколко ученици за Великата френска революция, всеки ще я оцени по различен начин. И това няма да притесни никого. А в България, съпоставяше същият анализатор, обедняваме света на собствените си деца, като ги подтикваме към униформено мислене.

Тогава бяхме зажаднели за свободата да бъдеш различен. Отпадането на ученическите униформи, разбира се, беше най-външният, видим израз на това.

А в момента все повече училища въвеждат униформи. И интересното е, че в много от тях не учителите, а родителите са инициаторите. И децата (непреживели досадата и несвободата на задължителното облекло „по калъп”) нямат нищо против или дори приветстват начинанието. А на нас, които помним с каква радост се измъквахме от официозните калъфи, ни остава все пак някаква надежда. Надежда, че сега униформите ще бъдат интелигентно въведени: няма да има фелдфебелски изпълнения, ако детето си е позволило свобода; ще се въведе „хигиеничен” ден без униформа всяка седмица; през студените зимни месеци няма да се изисква стриктното й спазване…

По-тревожно е обаче невидимото връщане на нагласата за униформено мислене и поведение в българското училище. Все повече учители „пишат проекти”, присъстват на „обсъждане на проекти” на зачестяващите заседания и съвети, “попълват документи за проекти”, “изпълняват проекти”, “отчитат проекти”… От една страна, това е добре, защото се възражда надеждата за занемарената (и така необходима за децата) извънучилищна дейност. Но от друга страна, от грижа за “униформата” (стриктното документално оформяне на всичко, което се прави), почти не остава енергия за същественото.

Тревожни са и индиректно заявените намерения да се наложи униформа на учителския труд. Предвиждат се “пагони” за най-амбициозните (титли и звания: старши и главни учители; високо диференцирано заплащане). Предприемат се мерки за “затягане на дисциплината”. Като че ли има по-скрупульозни хора от учителите! В много училища директорите, облечени в прекалено голяма власт след въвеждането на делегираните бюджети, си позволяват деспотично да налагат на колегите си осемчасов престой в училище. Не осемчасов работен ден – съвестният учител всеки ден работи много повече от осем часа и не само пет дни е работната му седмица… Подобни началници не разбират, че колкото повече се “зарежда” извън училище, толкова по-ефективен е на работното си място един преподавател. Контролните и писмените работи можеш да провериш, ако никой не ти пречи; само така можеш да съставиш тестове и да разработиш проблеми за предстоящи уроци. Книги можеш да четеш в усамотението на свободните си часове; за да обмислиш и анализираш случващото се, също е необходимо понякога да си сам. А висенето в училище, сред говорилнята на учителската стая и праха на кабинетите, не може да доведе до друго, освен до униформено мислене…

Често и положителни по своя замисъл начинания пристягат в униформи, ако не се прилагат от широко скроени хора. Например програмата “Без свободен час”. Чувала съм, че в Канада и в редица европейски страни тя отдавна се прилага, отдавна има банка с данните на заместващи преподаватели; и познавам хора, които са превърнали това в основен източник на своето препитание. Но какво ще кажете за идеята (която се лансира включително и от служители на районни инспекторати) да бъдат възнаграждавани учителите, които по-малко отсъстват? Няма ли това да намножи гюромихайловците в професията, и без това май все повече издъхват пред черната дъска?..

И дали, като се обърнем назад, към времето преди 89, няма да видим действителност, която отново се задава: с ученици, облечени “прилично”, в униформи; с описано и сковано в административни “характеристики” поведение –в края на всеки клас. От най-ранно детство. Без часове, в които да се развива духовната култура на децата (поради панически възникващия страх от “секти”, колчем някой спомене Бог). Учители с еднакво прежълтели и смачкани лица, сврени в учителската стая на досадни заседания и “тематични съвети”, заместващи някогашната политическа учебна година; отчаяно борещи се с все по-нарастващата лавина на бумащината. И най-важното – с все по-унифициращо се поведение. С униформено мислене. И едното, и другото - подхранвани от страх и от ограничения на заплатата. Заплатица, с която от глад никога няма да умреш. Но и трудно ще надскочиш скотското си съществуване. Трудно ще се решиш да раздереш униформата… Къде останаха цветните надежди?