Непосилната цена на колективизацията
„Приличаха на бежанци по време на война, натоварили вещите си на каруци като цигани. Всички се изселваха и аз се страхувах, че в селото няма да остане жива душа...” Това е краят на една покъртителна история, която с много вещина ни разказва Михаил Груев в последната си книга „Преорани слогове”. Бежанците са всъщност няколкото милиона български селяни, останали без собственост, а войната, която се води с особено ожесточение почти цяло десетилетие, е насилствената колективизация на тяхната земя.
---
Петдесетте години на двадесети век са може би най-турбулентните в социално и икономическо отношение години на изминалото столетие. Те маркират края на един начин на живот, който определя ритъма на българите от столетия. За по-малко от 10 години селяните на Елин Пелин и Йовков губят не само земята си – източникът на тяхната прехрана и оцеляване във физически смисъл, но и неписания морален кодекс със своите патриархални правила на поведение. Светът на селото - такъв, какъвто съществува от векове, завинаги си е отишъл, а керваните на оцелелите се проточват по пътищата към града. За тридесетина години (от началото на 50-те до средата на 70-те) селското население се стопява с над 2 милиона души, а градовете набъбват почти три пъти. С пълно основание Михаил Груев определя колективизацията като „най-значимият стопански и социален катаклизъм, преживян от неговите [на българското село – б.м.] жители”. След руините на този гигантски проект на комунистическото генно инженерство остава „днешното обезлюдено и агонизиращо българско село”.
За колективизацията е писано много и да се добави нещо неизвестно във фактологията би било почти невъзможно. Вместо да върви по утъпканите вече пътеки, Михаил Груев ни предлага една нетрадиционна за класическата историография разходка из недавното минало. И наистина, възможностите пред него са били няколко: да се опита да повтори наративния експеримент, като разчита предимно на документалните масиви на централно и местно ниво; да ни предложи пълен с цифри математизиран разказ при всичката несигурност и даже манипулативност на комунистическата статистика или да фокусира изследователската си оптика в един отделен случай (района на Българския северозапад), понасяйки риска да бъде обвинен в непредставителност на своите изводи.
С пълното съзнание за съществуващите подводни камъни, Груев взема смелото решение да комбинира класическите историографски методи с все още недостатъчно популярните у нас подходи на микроисторията и устната история. Ако цитираме неговите думи: „налага се използването на „двойна оптика”, която да следи, от една страна, самата партия-държава... а от друга – да отчита рефлексията на всички тези усилия в живота на селската общност”.
Този неконвенционален изследователски хибрид от „неофициални” устни разкази и официални документи обаче се оказва изключително продуктивен, поне във варианта, предложен на читателите на „Преорани слогове”. С помощта на тази „двойна оптика” Груев е в състояние да проникне много по-дълбоко в процеса на колективизация, като инвентаризира не само неговия ритъм и периодизация, но и невидимите през институционалните архиви поражения върху „неписания морален кодекс”.
Ако се замислим, именно през този хибриден изследователски подход могат да бъдат открити някои от най-важните въпроси (и отговори) на съпътстващите колективизацията тектонични процеси в българското общество. В безспорно най-силния параграф на своето проучване (5.1.), авторът се опитва да разкрие механизмите, превърнали откритата (на моменти) съпротива на „далечния български Запад” в тиха и повсеместна адаптация към режима.
Отговорът, който - трябва да се признае - звучи доста убедително, Михаил Груев търси в настъпващите промени в ежедневния живот на доскоро откъснатия Северозапад. „Колективизацията – твърди авторът – започва да се схваща като метафора за цялостните стопански и социални трансформации, които се извършват десетилетия наред след Втората световна война... За голяма част от селските райони... тя съвпада с електрификацията”. Разбира се, в началото основен фактор е „вледеняващият” и „сковаващ всички страх”. Постоянните репресии и натиск безспорно дават резултат и сподавят всяка (видима) опозиция срещу колективизацията. Преди това обаче Северозападът събира смелост и сили за открита конфронтация с комунистическия режим. В едно неочаквано припламване патриархалната комуналност на селото се противопоставя на привнесената комуналност на колективизацията. С активното участие на Тодор Живков бунтовете са смазани, а лагерът в Белене получава нова партида за превъзпитание.
Откритият сблъсък обаче е много рискована стратегия, която носи тежка човешка цена. Затова и повечето предпочитат „двойствеността, пасивността и безразличието”. От тях, обаче, до „тоталния конформизъм в обществото” и адаптирането на Северозапада към кооперативното ежедневие има много път, който е извървян от властта с помощта на така наречената от Груев метафора за сипея:
Масовизацията [на колективизацията – б. м.] би могла да бъде оприличена на каменен сипей или лавина, при който се лабилизира първо най-горният пласт, който започва да „тежи” върху тези под него. От своя страна, поддалите се впоследствие, поради гъсто преплетената мрежа от семейно-родствени и междусъседски връзки, сами се превръщат в „тежест” за най-упоритите и устойчиви членове на локалната общност.
Веднъж пречупила съпротивата на „най-твърдоглавите”, много от които са изселени или пратени по лагерите, властта успява да гарантира външната лоялност на българското село. Тоягата става все по-малко необходима и по-често започва да се заменя от политиката на моркова: „50-те години на село са времето, в което се прокарват пътища, по които тръгва първата земеделска техника, първите коли и автобуси... светва първата крушка”. С рухването на частната собственост върху земята бързо са пометени и стожерите на досегашния неписан морален кодекс. „Постепенно кооперативното стопанство се „преоткрива” като неочакван източник на приходи, ползи и блага”. Формира се специфична „култура на кражбата”, при която присвояването на държавната (ничия) собственост се разглежда като заслужена отплата за насилствено колективизираната земя и отнетия работен добитък. С течение на времето топящите се селски райони успяват да „опитомят” системата, да я откажат от най-утопичните й идеологеми и да превърнат натрапеното и омразно ТКЗС в беззащитна дойна крава, от която безнаказано се черпят ресурси.
И тук Груев стига до втория си много важен въпрос, който структурира разказа и му придава аналитична дълбочина: „Защо, след като толкова насилствено и продължително е установяван старият режим тук [в Северозападна България], днес е толкова мъчителна раздялата с него ?”. Хипотезата на автора е, че всъщност се сблъскваме със сходна реакция на селото срещу заплашващата малкия му свят промяна. Тя идва отвън и се посреща с обяснима враждебност. Веднъж, през 50-те, обект на атаката е собствеността върху земята и утвърденият от векове начин на живот и труд. В по-ново време възстановената частна собственост пък ликвидира установеното „динамично равновесие” между системата и възползващите се от нейните зейнали пролуки селяни.
Разбира се, основният разказ следва криволиците на времето и вълните на масовизиране на колективизацията и „передышките” между тях. Благодарение на използваните устни разкази и лични свидетелства, процесът е представен многопластово, редувайки микро (в Делейна, Неговановци, Винарово, Брегово и т. н.) с макро (Видин, София) нивата на процеса. Единствената критика, която може да бъде отправена към „Преорани слогове”, е, че на някои места започва да буксува в прекалено „етнографична” екзотика. Вън от съмнение, Груев има добре развити сетива за етнографските институти на селото, но проточилите се на десетки страници описания на ритуалността на хляба, грамадата, задругата и заредата натежават и разфокусират наратива.
Етническата пъстрота на региона и неговият пограничен статут внасят допълнителни възможности за изостряне на анализа. Те, разбира се, не са пропуснати от Михаил Груев, който умело успява да намери значението на тези регионални специфики и да ги вплете в плътния разказ за колективизацията на селото. Нямам съмнение, че всички тези качества ще помогнат на „Преорани слогове”, също както и предните две книги на автора, да стигне до широк кръг читатели много повече, отколкото обикновено посягат към историческите лавици на книжарниците.
Първата оран беше с духова музика, 7–8 цивилни и още толкова въоръжени комунисти от селото. Чичо ми – Петко Марин, носеше отпред знамето и определяше къде да мине браздата – водеше ме през люцерни, овощни градини, засети вече ниви – важното беше да е най-хубавата земя. И тъй като беше най-хубавата, когато се изора с трактор, се получи много богата реколта...
Описаният модел на учредяване на ТКЗС би могъл да се проследи в много села в този край, а вероятно и в цялата страна. Особено характерен за атмосферата в локалната общност при нейното видимо разделение на „свои” и „чужди” е разказът на друг селянин от Извор махала – тогава 15-годишно момче:
Взимаха се всички общински земи и една сутрин тръгнаха да забиват коловете. Аз гледах от нашия двор, когато вървяха през пладнището. Вата Павлова водеше кравите и колата, а знамето беше побито на ярема между кравите... Всички младежи ни събраха и Мито Йонов държа реч, каза, че сме направили нова стъпка, че вече имаме стопанство, че селото масово се е стекло този ден и др., а това не беше вярно – аз гледах и знам колко беше вярно.
По съвършено друг начин пресъздава атмосферата около формиращата се нова показност и празничност намиращият се от „другата страна на браздата” комунистически функционер от с. Урбабинци:
Вълнуващи бяха първите манифестации на кооператорите на Първи май и Девети септември. Начело са автомобилът и тракторът, а след тях е изкарано всичко: крави, волове, телета, коне, плугове, редосеялки, грапи, коли, каруци, а народът – весел, в национални носии и с цветя, приветствува ръководителите на селото...
Разрастването на мрежата от ТКЗС-та в района, а и в цялата страна, има не само стопанско, но и важно пропагандно и идеологическо значение. Тя се превръща във видим израз на абсолютната доминация на първичните структури на комунистическата партия в живота на локалната общност на различни нива. Създават се нови щатни места за заслужилите междувременно доверие местни кадри. Наред с председателя на селсъвета и партийния секретар, олицетворяващи единството на властта в селото до този момент, се появяват нови властови позиции – на председателя на стопанството, членовете на управителния и контролния съвет, бригадирите. Всички те получават и контролират различни видове ресурси, които постепенно ги превръщат в мотивирана от запазването и усъвършенстването на кооперативната система селска прослойка. Така новосъздадените ТКЗС-та се превръщат във второ, след селсъвета, средоточие на властта и неин най-важен инструмент за икономическо и пропагандно въздействие върху локалната общност.
Михаил Груев
Из Преорани слогове, с. 121–123