Твърдо е убеждението ми, че провокативното поведение в ефир не струва и пет пари, ако не е подплатено със задълбочени познания. Класическият благотворен медиен скандал може да се случи само тогава, когато извършващите го журналисти са, първо, достатъчно смели, и, второ, достатъчно интелигентни.


Ако пишех тази колонка през 1998 година – времето, от което е измъкнат горният цитат, изобщо нямаше да си правя труда да споменавам автора му. Тогава беше по-лесно: щом ставаше дума за радио, за скандал, но и за задължителната културологична рамка на скандала, името на нахакания хулиган изплуваше без допълнителни уточнявания. Една-две години по-късно по-заблудените слушатели случайно можеха да сбъркат автора на цитата с Карбовски и „Радиопирати“, но в далечната 98-а сегашният биограф на Лили Иванова все още минаваше за отворко от школата на „Егоист“. 10 години по-късно скандалът (класическият, благотворният, медийният) изобщо не изглежда примамлива идея за радиоводещия. За симпатичния хулиган, който спечели популярността си с деконструирането на посланията на посткомунистическата обществена медия, май остана само културологичната рамка. И ако навремето той се забавляваше с гъделичкане на зоните на „интелектуалния оргазъм на програмата“, днес му е достатъчно просто да показва „връзките между различните житейски полета“ – как политика, литература, музика и т.н. постоянно се преплитат. Е, да, и сега има гъдел, но не е като в онези бурни години.

Разбира се, „хулиганът“ е Петър Волгин. Аналогиите с легендарното му предаване „Без контрол“ ще го преследват до последния му ден в Старата медия. Защото „Без контрол“ беше изключително майсторско, смело и новаторско за тийнейджърските години на българското свободно радио. Дума да няма – последвалото „Дим над водата“ изобщо не беше слабо предаване. Но то до голяма степен сублимира очакванията на слушателя за скандал, които Волгин системно оправдаваше. Затова и краят на „Дим над водата“ провокира нагласи за завръщане към скандала, към архетипа на първоначалната слава. Новата „Деконструкция“ обаче не предвещава подобно завръщане. Вярно е, че предаването е твърде младо (едва на 3 броя), но концепцията му със сигурност е много по-близка до „Дим над водата“, отколкото до „Без контрол“.

Вероятно промяната в концепциите има съвсем логично обяснение (и то е извън автора на колонката, автора на цитата по-горе и възможността за „оргазъм на програмата“): ако „Без контрол“ беше модерно предаване, то „Дим над водата“ и „Деконструкция“ са постмодерни. Останала е единствено оригиналната хрумка на автора, че предаването може да бъде едновременно „карнавално-разкрепостено и елитарно-извисено“. Но прекаленото концентриране върху политиката и конкретиката от новините като че ли поставя тази невидима и несъзнавана преграда към скандала. И постмодерното се превръща в една идея по-безопасно. А някога Волгин се беше застраховал: Възгледът, че по "Хоризонт" се изявяват единствено депутати, министри и политически лидери, е доста остарял и днес непредубеденият слушател няма как да не забележи, че интелектуалният оргазъм на програмата не се случва единствено при срещата й с политиците.

Всъщност, „Деконструкция“ идва навреме и има потенциала да повтори успеха на предишните концепции. Достатъчно е само да деконструираш и собствения си опит на един от най-успешните съвременни радиожурналисти.