Реалният фестивален контекст, който ‛Софийски музикални седмици“ създава, продължава да редува събитие след събитие.

Пламена Мангова и Борис Березовски не са постоянно клавирно дуо. Концертът им е специално подготвен за българския фестивал. Пламена свири с различни концертни партньори и формации и така репертоарът става по-разнообразен. Възгледът и пространството придобиват различност – не случайно тази практика намира все повече привърженици. Това е и освежаване, обмяна на прочити, на школи... Въпреки че и двамата могат да се определят като представители на руската школа, различията между тях, които ‛разговаряха“ в ансамбъла им, бяха интригуващи. Мангова търси пространствения звук, изненадващи негови варианти, изтръгва го от клавиатурата, сякаш от живо тяло. А към това Березовски добавя очарователна, елегантна семплост, слухът му сякаш има за задача да довършва субстанцията, да я „доразказва“. И да „подава“ на Пламена нейния момент за разказ. Пиеси за пиано на 4 ръце и за две пиана от Брамс, Шостакович и Рахманинов бяха подредени в програмата им, които те изпълниха с удоволствие, с магнетична радост, с онова естествено излъчване на избраници, което действително извежда музиката от материята на текста и инструмента и я издига до възможностите на универсална метафорика. Тези възможности естествено преобразуват и самата музика: известните валсове на Брамс от оп. 39, 52а и 65а (избрано) ‛дишаха“ в най-разнообразни нюанси на лирическото. По повод на тези свои „малки невинни валсове в Шубертов стил“ роденият на север германец пише на своя приятел, борбения критик Едуард Ханслик: ‛Мислех си за Виена, за хубавите момичета, с които свириш на четири ръце...“ Пламена и Борис като че за първи път откриваха и раздаваха на залата безмерната интимна красота на поетичното – задушевно, тихо преживяване. Но и незабравимо звуково преживяване. Последва Концертиното на Шостакович за две пиана, една композиция от 1954 г. – находка в концертната програма за България. Толкова рядко се свири тук, а музиката й събира цял Шостаковичов свят – с хумора и гротеската, със скерцозната бързина и зловещото й преображение. Тук – в умен и дълбинен прочит, в който музиката узурпира, подчини цялата инструментална мощ на двамата. Наистина мощ, която зареди и изгради с неистова енергия формата. Шостакович очевидно е „тема“ на нашата голяма вече изпълнителка – миналата година тя спечели и „Златен диапазон“ за компактдиска си с творби на Шостакович.

И към тези толкова различни светове се добавиха Симфоничните танци на Рахманинов в рождената си версия за две пиана – тук звукът бе коренно различен, сдоби се с повече обертонове, с матовост, пробиваше сякаш недра – величествено и същевременно горестно. Всъщност, ако би могъл човек да задържа и описва миговете в звуковите метаморфози на Мангова и Березовски, би станало нещо като христоматия на това изпълнителско тайнство. Надяваме се, че Мангова ще продължи с клавирните си идеи за България; тази година даде много и на русенския, и на софийския фестивал – заедно със свои невероятни партньори. На 28 години тя е изключително добре поставена в клавирната йерархия на света, възхищават й се и искат да свирят с нея!

Георги Димитров, Мила Георгиева и Русенският симфоничен оркестър бяха следваща фестивална конфигурация в сферата на интерпретативното. Смяната на Пловдивския оркестър (обявен в програмата на фестивала заради Георги Димитров) с Русенския, след избора на нов директор в Пловдив, бе решена и извършена от организаторите на фестивала и мисля, че бе напълно резонна. В изкуството има субординация на личности, критерии и ценности. Когато фестивален мениджмънт прави програма и репертоар, той търси имена първо сред диригенти и солисти. Така че това бе абсолютно професионално решение – фестивалната публика очакваше именно срещата на Георги Димитров и Мила Георгиев в Дворжак-програма. Концерт и Романс за цигулка и оркестър чухме в първата част. Чухме и една доста по-различна Мила Георгиева, която е започнала щастливо да надмогва собствената си сдържаност от последните години. Към прецизния звук, към желанието за максимална вярност към текста, вече се наслагва елегантност; прекаленото внимание към всеки тон, слава Богу, „се разсейва“ в слушане на оркестъра, в нанасяне на собствения тембър към останалите... Мисля, че това нейно ‛отваряне“ ще разкрие целия й потенциал, защото, струва ми се, съзряването й донесе повече предпазливост, отколкото й бе необходима. Всъщност, именно в Романса тя се разтвори ментално и звуково и започна да моделира музиката си заедно с диригента и оркестъра, а те я следваха и поддържаха гъвкаво и с много взаимност. Това накара публиката щастливо да притаи дъх. И да изпрати Мила Георгиева с овации.

Концертът продължи в градация и във втората си част – със Симфонията ‛Из новия свят“. И тук големият диригент ‛прелъсти“ оркестъра – накара го да се раздаде изцяло, да потъне в музиката. Русенските симфоници трябва да са много щастливи след срещата си с Георги Димитров: показаха, че имат бляскав брас, браво на корните за тоновата им култура; топли, омайни с нюансите си дървени инструменти - група, съставена от чувствителни солисти; показаха, че щрайхът им може да бъде и лек, и скоростен, и да издава красив, вибриращ интензивен звук в пианисими, че действително са усетили цялата поезия на втората част, предадена им и от Майстора. Имаше едно щастливо сцепление между диригент и оркестър, което се чува много рядко, особено у нас. Имаше красива, рядка отзивчивост от оркестъра, който реагираше трепетно на диригента, но с контрол върху звука, с точен, артикулиран щрих, с култура и присъствие. Дворжак – „Из новия свят“ – силно се надявам, че този щастлив музикантски акт няма да влезе в историята и да остане там!