Един разговор преди година с нахвърляни бегли идеи ме направи съпричастна към проекта на Симеон Стоилов още в неговия зародиш. Впоследствие той претърпя развитие и промени, докато се стигна до конструкцията, инсталирана сега в параклиса на НХГ, и до цялостната постановка в пространството, обобщена под името ‛Иконостас“.

Материалът – плетени на една кука покривки, салфетки, подложки за чаши, наричани още милета, миленца, миля, мильота... Днес ги приемаме с насмешка и носталгично умиление като знаци на домашния кич или спомен за бабиния уют. Оплетени от белезникав памучен конец, в най-разнообразни ажурни форми и орнаменти, те се намират във всеки дом, изостанали от чеиза, прибрани по гардеробите. Високомерната ирония, с която гледаме към тези обекти на всекидневната радост, ни затваря очите пред тяхната ценност като семантични носители. Миленцата са част от един вече овехтял естетически модел, съчетал няколко важни компонента – буржоазната градска култура, патриархалните стереотипи, себеотдаденото женско старание, непреодолимия стремеж към красивото в най-одомашнения му вариант... Явно всичко това ги направи доста устойчиви, защото се вписаха най-активно и в традиционно селския, и в унифицирания социалистически бит. Нищо чудно, че за мнозина те са все още неизменна част от интериора, която внася необходимата доза изящество и разкош.

За художника, запленен от минимализма, който от години търси възможно най-лаконични форми за изразяване, този така ‛бъбрив“ материал е голяма главоблъсканица. Основният проблем се състои в това как да преобърне категориите и от нещо, само по себе си изящно и красиво, при това в най-профанизираната степен на красивото, да направи нещо важно и смислено. Но не е ли това един от големите проблеми на българското изкуство като цяло. Поне две поколения се лутат като загубени в търсене на начин да сдобрят традицията със съвременността.

Симеон Стоилов за пореден път е избрал най-лаконичен жест и е решил буквално да апликира тази ‛традиция“ – провинциална, изостанала, наивна, неудобно кичозна – върху син екран. Ажурните покривки са вече само тъмни силуети на студения неутрален фон. Но това не е достатъчно. Веднъж смесил знаците по този начин, художникът повтаря жеста, този път спрямо пространството. Той поставя гигантския ‛екран“ на мястото на иконостаса в стария дворцов параклис и така въвежда още един пласт значение в работата си. Оттук изплува историята на самото място, с всички премеждия и издевателства, през които е преминало, със смяната на идеологии и политически режими, за да бъде сега най-капризната и очарователна зала на националната галерия. За традицията може да звучи кощунствено желанието да сакрализираш изкуството си до степен, че да го включиш така нахално в архитектониката на един забравен храм. За съвремието пък този акт е може би твърде художествен, колкото и да е site specific. Няма спор, че резултатът е красив, но не е самодостатъчен в тази красота, а те кара да мислиш и да ровиш в паметта за най-подходящи асоциации. По същия начин, по който те предизвиква и другият елемент в проекта. На потона на параклиса мястото на отдавна замазания Пантократор е заето от прожекция, в която самият автор повтаря с въглен контура на празния кръг в същата форма, в която той е останал от стенописа. Простият жест, концентриран в окръжността, удвоява нейната и без това драматична енергия. Този кръг може да бъде начертан на която и да е свободна стена, но само тук той има вече теософската мощ на образа, който липсва в него. Заместването на една празнота с друга, далеч по-осмислена и преднамерена, на практика я изпълва, при това доста по-пълноценно, от каквато и да е стандартна реставраторска намеса. Действието на художника, по класически маниерно, все едно освобождава залежите от история в пластовете боя и мазилка.

В крайна сметка, оказва се, че също като традицията, и класическата иконография, при все религиозната си служба, е днес най-вече респектиращ паметник, напълно непреводим и некомуникативен. А колкото и да е еретична, съвременността, наместена в нея, предлага много по-адекватен материал за размисъл, общуване и поуки.