Година след дебюта си в изложбите, които Йово Панчев организира в Червената къща, Викенти Комитски е вече известен тук. Разбира се, тази известност е твърде условна и вълнува най-вече тясно специализираните кръгове, но не може да се отрече, че името му се спряга все по-интензивно. Силният глад за свежи умове допринесе значително за това развитие, а и самият Викенти определено е уцелил печеливша формула в изкуството си. Иронията, непукизмът и лесно преносимите във всеки контекст значения са тайните съставки, които действат така успешно.

На този етап Викенти Комитски се явява продължител на една тенденция с вече оформени традиции в съвременното българско изкуство, която ползва най-вече провокацията на визуалния виц, компресията на много смисли в забавни и причудливи обекти, умни спекулации с реди мейда и т.н. Непукизмът обаче спестява на този артист дилемите и колизиите на това да се съотнася към тази или която и да било друга традиция. Принадлежността му към младото поколение с неговата априори приета необремененост може да бъде едно добро и убедително алиби в този случай и да му позволи всякакви волности. И все пак, предпочитам да не гледам на Викенти Комитски толкова снизходително. Давам си сметка, че така само мога да заблудя и него, и себе си. Реално от цялото това поколение се очаква не просто да заговори на глобален език, а и да поеме все пак някаква отговорност.

Но със сигурност такъв тип поучения не са най-важният коментар за изложба #1 на Викенти Комитски. Освен че действат мигновено, още на първо четене, неговите работи винаги ме изправят пред въпроса – той сега шегува ли се или се подиграва. Този нюанс обикновено маха или добавя смисъл, което все пак е важно за пълноценната комуникация.

Иначе си личи, че авторът не си е блъскал дълго главата да измисли 21 различни идеи за една и съща минималистична форма. Или поне в крайния резултат не се усеща никакво усилие – 21 еднакви на пръв поглед рисунки и една кратка легенда към тях, автентично изписана на ръка. Упражнението е много подобно на онова с боата, глътнала слон. Необятната вселена на въображението може да разпознае всевъзможни образи в една дебело черна окръжност – някои съвсем инфантилни, други внесени направо от дзен. После си даваш сметка, че и самото изображение всъщност не е еднакво. Жестът, който чертае окръжността, е различен всеки път. И накрая идва въпросът кое е първото – формата или значението. Да не говорим, че в цялата тази игра откровено изплува и характерния почерк на артиста, комбинирал по равно улична поп и графити култура, образование, отворено и адекватно съзнание.

По този повод така и не успях да се сетя къде точно съм виждала графита Винаги някой някъде реже нещо с флекс, но разкривените букви и уникалното съждение са се запечатали в съзнанието ми като 25-и кадър на града. Цялото изкуство тук е най-вече в неочаквания социален потенциал, който има един обикновен тоалетен графит. Всъщност, този жанр отдавна вече е намерил признание като рядко съдържателна и проникновена литература. Викенти е внесъл сега в галерията вторичните ефекти от своето послание. Оказва се, че то е проникнало така дълбоко и на различни нива, че вече няма смисъл да питаме кой и защо реже с флекс постоянно. На пръв поглед изтърсено случайно, с чат правописа на това поколение, посланието на Викенти очевидно вече работи като някаква осъзната концепция. Точно тази перспектива за все по-пълноценен прочит печели вниманието и в счупените книги, и в инсталацията от ножици, забити в стената.

Лаконична, но все пак действаща и забележима намеса във вече съществуващи пространства и предмети, е основната стратегия на Викенти Комитски. Географските карти са един от любимите му обекти. Абстрактната им условност, съчетана с респекта, който неминуемо предизвикват, и с богатите геополитически значения, са повече от благодатен материал. А и какво по-ефективно от това да се заиграеш с глобуси, когато на дневен ред е глобализмът. Колажът „Отново заедно“ е продължение на географската тема в работата на Комитски и осмисля изложбата му в една различна и доста по-ангажирана посока.