Мъчителното възвисяване от дупката

Признавам, че никога не бих се осмелил да пиша, най-малко във в. Култура, на клозетна тема, ако не бях поощрен от размишленията на Кристин Димитрова От висотата на дупката. Въпреки че темата ме интересува не от вчера, макар и от един малко по-различен ъгъл.

Струва ми се, че общественият дебат през последните години върху видовете революции, извършвани в България, в известен смисъл подценява революционния преход от ‛чугуненото клекало турски тип“ (това е точният професионален термин) към европейския фаянсов модел. Това, което може да бъде определено като едно истинско възвисяване от дупката, не бе оценено по достойнство. Да си припомним, че само преди 50 години бе невъзможно да си представим публична сграда в България с нещо друго, освен с чугунени клекала. Така пишеше в учебника ‛Обществени сгради“ за архитекти, такива бяха нормите, такава бе реалната практика и традиционната технология на ползване. Нещо повече, клекалата ни изглеждаха вечни, създадени веднъж завинаги, абсолютно неизменни – чугунени! Докато в един момент се оказа, че революционният преход е вече необратим: всяка уважаваща себе си публична институция прие европейския модел и отхвърли дупката като знак за ориенталска изостаналост, примитивност и лош стандарт. Не случайно, поради тъжното му състояние, Античният стадион на Филипопол в Пловдив носи неофициалното име ‛Дупката“ (и впрочем се ползва, в неговата по-закътана част, по предназначение).

И така, в един определен момент се разбра, че европейската форма е вече постигната. Дупката се оказа някъде далече зад, впрочем - под нас. Но за всеобща изненада се разбра също, че новата европейска форма изисква и ново европейско съдържание. Тук Кристин Димитрова е напълно права: ‛Обществената тоалетна със седалки е скъпо нещо. За да се поддържа, трябва да се мие редовно и подробно, при това с препарати“. Освен това, пише тя - ‛изисква доверие“ – например в ‛седящия непознат преди тебе“… На дадения етап посочените европейски изисквания се оказаха абсолютно непостижими. Така започна видимата деградация на европейския модел – особено в момента, в който по хигиенни съображения той започна да се използва по стария начин – като клекало, макар и на едно по-висше равнище. Моя позната, много фина дама, убедено ми довери, че самата тя при това положение сто пъти повече предпочита старото клекало от турски тип… Не се ли ражда вече една носталгия по добрата стара дупка?

Проблемът изглежда като че ли неразрешим. От една страна, съществува категорично морално осъждане на стария чугунен модел, признат за срамна отживелица (публичното възмущение по повод инсталацията ‛Ентропия“ на Давид Черни го показва много ясно). От друга страна, съществува неприязън и към европейския модел, който се оказва неудобен за ползване по традиционната технология. Как ще бъде преодоляно това противоречие?

Две мъжки тоалетни на седмия етаж в Университета по архитектура, строителство и геодезия може би дават известен отговор на този въпрос. И двете от години илюстрират, макар и в различна степен, посочената деградация на европейския модел. Първата тоалетна няма горна дъска, но над нея виси акуратно окачена бележка ‛Няма вода“. Втората има дъска, но дъската не е в състояние да бъде закрепена вертикално и непрекъснато пада върху седалката, което я прави уязвима при определени обстоятелства. Очевидно и двете поставят потребителя на изпитание. В случая е интересно как реагират на това предизвикателство различните потребителски групи? Очертават се пет различни подхода:

Първият подход, да го наречем условно ‛дискретен протест“, е следният: неизвестна ръка е изписала под бележката ‛А защо, по дяволите?“ – потребителят явно е бил възмутен, но протестът му остава между четирите стени на тоалетната кабина.

Вторият отразява здравословния български хумор – вековна рецепта за оцеляване: на същата бележка, по-долу, има друг анонимен надпис: ‛………. отговорно! Носи си WC хартия! Народна мъдрост“.

Третият показва познатата твърдост на българския характер: със или без вода, потребителят ползва тоалетната без излишни колебания.

Четвъртият изявява пословичната българска изобретателност, която намира изход от всеки проблем: падащата дъска е закрепена вертикално с помощта на връвчица и (забележете!) кукичка от закачалка – едно само по себе си гениално хрумване – точно както дамският чорапогащник при други обстоятелства идеално може да замести скъсан ремък на лека кола.

И накрая, петият подход е най-радикален: потребителят просто игнорира тези две тоалетни, каквото и да му струва това, мрази ги, не желае да има нещо общо с тях, ползва тоалетни другаде, включително и в чужбина.

Като наблюдавам ежедневно тези пет подхода, си мисля, че вероятно посоченият проблем ще намери своето естествено разрешение.