Неотдавна, на трети март, във вестник ‛24 часа“ излезе интервю с Никола Инджов, озаглавено „Модерната литература? Не е в еротиката и порнографията!“. В подходящо празничен тон интервюираният громи за пореден път отродителите на българската литература с вече позабравения патос на 90-те години. Той привежда примери от творчеството на Георги Господинов, Силвия Чолева, Миглена Николчина и Ани Илков, за да докаже твърденията си, че модерната българска литература е превзета от порнографията и цинизма, че този вид антибългарски модернизъм, по неясни причини, но по щедър финансов начин, е провокиран от европейските институции и от фондация Сорос, а университетът в лицето на професор с партизанското име Мария Кирова развращава младите поколения, като ги подстрекава да четат подобни творби.

Не бих искала да се занимавам с елементарни изисквания, като това да познаваш, ако не друго, то поне името на този, с когото спориш. Няма да се спирам върху архаичната манипулация да вадиш парченца текст от контекста на по-голямо словесно цяло, сглобявайки ги в удобен колаж. Нашият факултет още преди години забрани подобен тип публикации на кандидатстудентски „бисери“ като непочтени. Ще се въздържа да припомня дори очевидния за всеки литератор факт, че поезията може да бъде разбрана само вътре в определена историческа и социална среда; всъщност всички цитирани парченца са писани през първата половина на 90-те години и носят белезите на онзи вид модернизъм, който се самоизчерпи, включително и в творчеството на цитираните автори.

В действителност искам да кажа нещо по един доста по-важен проблем и споменатото интервю има смисъл единствено като повод да си припомним необходимостта от подобен дебат. Може ли българската – както и всяка национална – литература да бъде една? Никола Инджов със завидна увереност твърди, че омразният модернизъм разбива „единното българско литературно пространство“, че множеството конкурси водят до различни критерии, а „българската литература е една“ и критериите за нея трябва да бъдат единни. Може би всеки университетски преподавател, както и всеки тоталитарен писател, тайничко си мечтае литературата да бъде една: това би означавало лесно преподаване по веднъж завинаги написани курсове и програми. Истина е, че съществуваше и такова благато време. Идеологията диктуваше единни критерии за оценка, държавните институции организираха единния културен живот, едни и същи критици пишеха за едни и същи писатели, а литературознанието и журналистиката възпроизвеждаха едни и същи достойни граждани на зрелия ни социализъм... Тази идилия очевидно свърши и носталгичните поплаци няма да я възвърнат. Българската литература вече не е една. Защото и читателската публика не е една. Любителите на фентъзи скучаят върху Под игото, интернет сърфистите не се застояват върху Война и мир, професионалната критика се гнуси (понякога неоправдано) от масовата култура, работата на рекламата е да произвежда бестселъри, университетът се мъчи да преосмисли канона и да възвърне на класиката нейната изгубена пъстрота... Очевидно е, че в подобна ситуация и критериите за литературност не могат да бъдат едни. „Единността“ изобщо е запазена за авторитарните общества. Не съществуват демократични начини за принуждаване на множество хора да мислят „като един“. А що се отнася до критиката, журналистиката и литературознанието, там наистина положението е тъжно за тези, които са свикнали да мислят под диктовката на готовите истини. Конкуренцията, идеологическият пазар, разнопосочните вкусове на читателската аудитория изискват да се четат теории, да се трупа ерудиция, да се търсят стратегии за адаптация, да се реформира езикът... Все неща, непознати за неотдавнашното ни минало. Днес няма кой да стои на входа към съвременното знание, да къса билетчетата за достъп и да прогонва демоните на нежеланата информираност. На свобода е изплувал дори най-омразният призрак на дядо Фройд, навярно и той спонсориран от вездесъщия Сорос. Българската литература се развива по пътища, които трудно могат да бъдат предначертани. Ето защо най-доброто, което биха могли да направят нейните почтени критици, е да се опитат поне донякъде да разберат смисъла и посоката на това движение.