По повод инсталацията на Анжела Минкова „Отражението знае повече“, представена в Националната художествена галерия. Тази изложба не е за вас! Е, добре...изпийте диазепам, лексотан или поне две валерианки и...тогава влезте. И не казвайте, че не съм ви предупредила! Коридор, разнообразни снимки с огледала, странно и красиво, вълшебно и чувствено... Не се отпускайте! Нали знаете колко тихо става преди гръм и каква музика звучи точно преди първия крясък и изстрел... Залата е като утроба и по форма, и по цвят (ако напиша синонима матка, физиологията ще дойде в повече). Внимание отдясно: човекът вече е влетял и няма да ви пусне до края! Поне няколко пъти ще се оглеждате дали е там. Това е неговият свят и неговата история, започваща със сакраменталното „Имало едно време...“. Излязъл от място, където домашен любимец му е било Баскервилското куче, в поза, колебаеща се между Христос и Майкъл Фелпс, сякаш продукт на неправилно храносмилане той доминира цялата изложба. Нищо, че тук е Сърцето му, погълнато от любов и погълнало Любовта. (Вие правите второто, нали?). Мечът му, този универсален символ на битки, виси самотен, без трофеи и (колко познато!) пречупен и пак залепен. Късметът му, неиздържал колебанията и предизвикателствата на ежедневието, се е разпаднал на съставните си части и вече за нищо непотребен...освен да запълни дупките по пътя ни... И този кран огромен, а от него изтича...Но нека да оставим изненади за любопитните. И Негово Величество Битът. Тук е. Представен с най-прозаичните и едновременно с това знакови предмети: легло, стол, маса. Къде ли минава животът ни...? На края на леглото (всеки с неизхабена сексуалност би пофантазирал или пожелал да легне поне веднъж в него!) седи фигура с огледално сърце и с огледало в ръцете. Ето първият ми подарък: клекнете ниско, до бедрото и погледнете в огледалото. Подарявам ви тази гледка! Ах, тези сърца, идващи отникъде и отиващи в безкрая... Какво упражнение по невъзможното! И точно тук стават ясни пристрастията на авторката към суфизма и по-специално към най-мистичния му поет Маулана Джалалуддин Руми: „Искам гърди, разкъсани от раздялата, за да им изрека каква е копнежната болка“. Разкъсването е навсякъде, болката също и не питайте къде е кръвта – просто погледнете стените!

В центъра на инсталацията като свеобразен подпис на авторката (Анжела) стои Ангел, уморен и отруден, но неотказващ се. Късметлийка!

Но ако видите само това, значи не сте видели нищо!

Тази инсталация в сърцето на София, в края на годината, във вихъра на шопинга, в мъглата на кризата, между банка и църква, между театър и хотел, между Никулден и Ивановден - тази инсталация ви предлага уникална възможност за рефлексия върху акта на виждане и разпознаване. Напук на култа към тялото и култа към правилната, подредена и систематизирана мисъл тук всичко ни се явява разчленено, раздробено, разглобено, деформирано. Нали си взехте хапчетата? Парчета отражения ще ви застигат навсякъде в залата и никъде няма да се познаете. Още по-малко ще се харесате. И какъв е този израз „очи в очи“, когато сте се превърнали в мозайка! Чакаме те, Пикасо! Кошмарите оживяват и вече не фигурата ви се струва разпъната, а вашите мисли. В инсталацията смъртта на героя ни е спестена. Той просто се гмурка обратно и само циферблатът и двата пясъчни часовника (нали си спомняте: последната убива!) леко ни приземяват. Удивително е да почувстваш как се разпада изначалната ти свобода и дефицитът на Битие диша във врата ти. Реалността тотално е катастрофирала..., но какъв простор за въображението!

Какво е това? И отговорът идва сам, спомняйки си, че преди „Огледало“ знаменитият филм на Тарковски е носел няколко имена, а най-първото е „Изповед“!

Колко пъти сме се опитвали да се видим в другите, превръщайки ги в свое огледало. Как всичко полепва с нашите погледи, а ние - с чуждите...Вкъщи, обратно вкъщи...

Човек упорито се търси в лабиринти от значения и желания, а суетата на възпитанието отрано ни насочва да гледаме по-скоро към себе си. Ритъмът на неустойчивата Вселена ни разпилява ежедневно на безброй парчета и само отражението пази нашата история. Постоянно като страховете и безсънията ни, то търпеливо събира парчетата всяка вечер. Останали без дъх и дух, разрушени и създадени отново, сутрин пак сме пред него...

Кой знае повече за нас?

Просто избършете огледалото...

А ето вторият подарък: на изхода на галерията, вдясно, ще видите огледално кошче за боклук.

Инсталацията продължава...

Не го отваряйте.

Само един знае всичко.

И това не сте вие!