... В новия свят обаче да си човек, значи да си самотен.

Дьорд Лукач


Любопитно разминаване: два от трите малки романа на Мария Станкова са с посвещение – На Стефан, който не е с мен, четем преди Черната жена и Стрелеца; На Вадим Васильевич с благодарност, четем пък преди Мрежата. Единствен без посвещение е останал романът, който е дал име на целия сборник – Скука. Следователно той с нещо е особен, с нещо е различен, с нещо не е като другите. Естествено, ще ми речете, няма посвещение – това е разликата. Ядец, ще ви отговоря аз – тук има нещо не така видимо, има нещо под повърхността, което трябва да изровим, за да разберем какво точно иска да ни каже Мария Станкова с трите си малки романа. И понеже открихме загадката в началото, нека видим дали няма да открием нейния отговор в края, в последните изречения на всеки текст. В Черната жена и Стрелеца – И настана любов. Няколко пъти за един живот. А всъщност – веднъж... В Скука – Не. Така става само във филмите. В живота е просто и... скучно. / Скучно. В Мрежата – Тя се изключи. Отвсякъде. И заживя. Просто. Съвсем просто. С него. Кого? Има ли значение. Просто... / Това ли е щастието? / Ами, това е.

Ако мога да се изразя така, краят на романите с посвещение е щастлив, краят на романа без посвещение е нещастен. Тоест, там, където има (или е имало) близък човек, на когото можеш да посветиш писмото си, перипетиите свършват щастливо, там, където такъв няма – перипетиите свършват нещастно. Значи, просто е – трите малки романа разказват за присъствия и отсъствия, за наличието на човек до теб или за липсата му, с една дума, за самотата.

Изконна тема на писането на Мария Станкова, тръгнала още с Наръчник по саморъчни убийства: един човек никога не е достатъчен, необходими са винаги двама, за да бъде единият истински един, сиреч изпълнен един. Особено видно беше това в Каталог на душите По – там цветните хора бяха винаги по двама, за да успеят да спретнат целостта. Понякога тази цялост е дори от трима, както в Трикракото куче, но никога самият, самотният на себе си не стига, не си достига. Очуканите, обрулените, ощавените герои на сборника й с разкази Бейби, лъжкиньо имаха и този проблем, освен остро социалния – бяха самотници и единаци; бяха непълни единици, нащърбени и буксуващи. Тъкмо това е изведеният лайтмотив, основната тема/теза в трите малки романа, макар че първият и третият са значително по-напористи в това свое твърдение, излагат го почти аксиоматично: сам ли си, загубен си, за нищо не ставаш.

Ето го ключът – физическо присъствие. Черната жена тръгва да го търси и намира Стрелеца. После той отказва физическото присъствие и тя намира Продавача на зарзали. Отказващата да търси физическо присъствие Дора Сидерова е жестоко наказана – намира смъртта си, търкулната по стълбите и с поруган труп – прерязано гърло. Другата, която се страхува, но не от физическото присъствие, а заради него, също е постигната от зла участ – прободена е с метална фиба – забележете! – пак в главата. Самотният човек е сбъркан, повреден, не е наред с главата или пък му я правят не наред главата.

В този смисъл Мария Станкова пише за липсата, за недостатъчността, за неизпълнеността. Човекът е празно място, е дупка, пропаст, бездна и тъма, която без другия остава тъмна, дълбока, незапълнена и неизпълнена. Или онзи, който няма свой, той е незавършен, не се е състоял. Не е живял дори. За да няма липса вътре в теб, трябва да няма липса близо до теб. И макар че според почерка-Станкова в последната нейна книга скуката е в основата на тази ужасна несъстоятелност, аз смятам, че в нейната основа е самотата. Дали скуката е виновна за самотата – трябва да проверим. Мисля, че е обратното – щом човек е самотен, значи той е застрашен от скуката, тя го дебне и във всеки момент може да скочи на гърба му и да го яхне като магаре. Та нали, нека си позволя тази етимологически волност, самотникът е надупчен, пълен е с прорези и вдлъбнатости, където скуката с куката си може да го сграбчи и изгризе до скелет. И независимо от избора общото заглавие на трите малки романа да бъде Скука, аз намирам, че то е само ефвемизъм на истинското заглавие на романа, а именно Самота. Самотата е в основата на скуката, самотата е в основата на досадата, самотата е в основата на самотата в крайна сметка и изводът от всичко това е: Никога, ама никога не оставай самотен, за нищо на света. Защото останеш ли – загубен си! Ще те глътне мрежата, а ако не тя, все ще се намери кой. Гълтачи на самотници – бол. Ето защо:

Той не си зададе никакви въпроси.

Той не допусна колебанията близо.

Той просто не искаше да е сам.

Това ли е щастието?

Ами, това е.