Отдавна ми се иска да разкажа и коментирам историята и настоящето на този ‛книжен‛ площад – част от най-новата ни културна (и не само!) история и настояще. Може би е дошъл моментът да го направя, още повече, че в медиите неотдавна силно се разшумя около предстоящото му закриване или силно стесняване.

Огласиха се и се дебатираха нашироко намеренията на главния столичен архитект Петър Диков на ‛Славейков‛ да се направи театрален билетен център, който да заеме мястото на част от сергиите, при това най-централните и печелившите. После тази идея май се отхвърли и се обещаха дискусии как това пространство да бъде културно осмислено с помощта на модерни архитектурни и дизайнерски решения, за да се запази обликът му на културно средище, обвързано с разпространението на книгата. Самите търговци, както му е редът, светкавично реагираха – с протести, подписки и безплатно раздаване на книги. За мнозинството – твърдят те – това е единственото препитание; някои са тук от самото възникване на пазара, дето се казва в пек и студ, и приемат всичко, свързано с книжното тържище, като своя лична съдба.

Началото бе сложено в самия край на 1989 г. и съвпадна с раждането на свободната преса и свободната книга, които тогава нямаха конкуренция в полето на масовите комуникации. Помня появата и разграбването на в. ‛Кръгла маса‛, сетне на ‛Демокрация‛, ‛Свободен народ‛, ‛Народно земеделско знаме‛, последвани от първите сергии със ‛самиздат‛-ски книги и списания. Книжно-вестникарският площаден пазар изникна абсолютно спонтанно тъкмо в ‛идеалния‛ център на столичния ни град. Мястото бързо се ‛спектаклизира‛, постепенно се емблематизира, за да се настани убедително в аналите на българския преход.

Но защо именно там?! Първо, защото на пл. ‛Славейков‛ и околовръст се намираха няколко големи книжарници – едни от най-посещаваните, най-добре зарежданите (за българска, руска и антикварна литература), където почти ежедневно се проточваха опашки за ‛дефицитни заглавия‛. Второ, мястото се славеше като административен бастион на медийната цензура – там до 1991 г. се разполагаше прочутото ТСО ‛Българска книга и печат‛, което решаваше съдбините на всички издания и издателства в държавата. И трето, цялото пространство излъчваше интелектуална еротика – на площада и в непосредствена близост до него бяха централите на Съюза на писателите (СБП), на Съюза на преводачите (СПБ), няколко издателства и редакции на вестници и списания; там можеше да срещнеш живи пишещи (поети, белетристи, преводачи, редактори и т.н.), както и техните началници. Казано иначе, културната плюс институционално-идеологическата наситеност на урбанистичния топос предизвикваше извънреден респект върху интелигентната част от целокупното гражданство; оттам властовите фактори в духовността формулираха официалния образ на социалистическата публичност...

И тъй, почувствала се натясно в соцпространството на книжарниците, книгата излезе на улицата. Сергийната търговия с печатни продукти стана алтернатива на затвореността, стана най-естественият вид разпространение на освободеното слово. ‛Славейков‛ се превърна в символ на това освобождаване така, както ‛Александър Невски‛ и площадът пред мавзолея (днес ‛Батенберг‛) събираха човешкото многолюдие, пожелало да припознае себе си и новите си водачи като субекти на промяната. Пуснатата извън институционалния идеологически кафез информация изискваше нова среда за развитие. Тя си я намери сама и сама си я овладя. Безкрайният книжен и вестникарски уличен панаир, наподобяващ опозиционен митинг, по свой начин обозначи възраждащата се българската демокрация. Прословутите отпреди 1989 г. опашки пред книжарниците се замениха от площадни върволици за вестници и книги. Те не само се харчеха ‛като топъл хляб‛ (популярен книготърговски израз от епохата), но се и коментираха страстно; ‛Славейков‛ – нещо като нова Агора – позволяваше да изкажеш натрупаното в душата ти, да спориш, да се скараш с опонента си, да протестираш, да напсуваш. От сутрин до вечер на площада бе пъстро, шумно, интересно, красиво в контраст със сивотата на околния книжарски пейзаж – с пустеещи рафтове и невзрачни продавачки. Просто уличната шарения и пошлотия, редом с най-сериозното и качественото четиво, създаде лицето на обновяващия се градския бит.

Сергийният книжен бизнес не влезе в конкуренция с все по-малко посещаваните държавни обекти, където асортиментът бе несравнимо по-беден. Улицата просто ги измести. Разбира се, че не цялата многотия, търгувана под открито небе, заслужаваше хвалба. Но пък имаше за всекиго по много – от ‛самиздат‛ до ‛антиквариат‛, от порнография до Шопенхауер и Фройд, от Маркс до Сталин, от Милован Джилас до Джордж Буш-старши. Просто на този ‛култов‛ площад се предлагаше огромно разнообразие от всякаква литература – най-нова и second hand, а често и ценни стари издания. Всичко съжителстваше в демократично – ала и еклектично – смешение и всичко се купуваше, защото съществуваше вътрешна потребност да бъде купено, прочетено, притежавано, защото у хората имаше глад за нецензурирано четиво. През пролетта на 1990 г. един мой приятел, поет и издател, ми сподели: ‛Сега и чисто бели листа да подвържеш и изнесеш на сергията, моментално ще ги изкупят!‛ Прав беше...

Доста издатели сами продаваха своята продукция. Можеше да се наблюдава любопитна картина – как видни литератори и утвърдени редактори (и тук пишещият понякога) чинно стояха зад сергиите, често разположени направо на земята, и предлагаха току-що отпечатани книги, списания, вестници: хем и те припечелваха, хем помагаха за по-скорошното пласиране на тиража. Помня как двамина симпатични частници паркираха микробуса си направо на тротоара, разтвориха задните врати и светкавично разпродадоха тиража на Ницшевата ‛Заратустра‛ (реактивирания стар превод на Мара Белчева). Друг, претендиращ за писател, публицист и политик (ако не се лъжа, бе основал нещо като партия на сиромасите), сглоби в центъра на площада барака от нерендосани дъски и окачи върху й книги, брошури и вестници, списвани и издавани от самия него. Никой не го санкционира, тъй че бараката – същинска къщичка на Баба Яга – престоя години наред, докато изгни. Десетки, даже стотици ‛пласьори‛ (нововъзникнала тогава професия) кръстосваха между издателствата и площада, за да изнесат възможно най-бързо и продадат още прясната касова продукция.

Така в началото на прехода се формира нестандартността, да не кажем хаотичността, на българския книжен пазар – първо, обезлюдяващи се държавни книжарници, второ, дребни и по-едри сергийни търговци -‛пласьори‛ на новоизлезли книги и, трето, антикварно-second hand улични продавачи, т.е. осигуряващи си препитание безработни хора, разпродаващи дори собствените си библиотеки. Последните търгуваха някогашните ‛дефицитни заглавия‛ два-три пъти по-евтино от новите, а някои почти на безценица.

Правя малка крачка встрани от темата, за да припомня общата за онова време тенденция сергийният бизнес да обхваща като обръч кажи-речи цялата родна търговия на дребно: от напитките, цигарите, дрехите и бельото менте до вехториите и културно-историческите ценности. По гарите, спирките, кръстовищата, градинките, площадите, подлезите се развиваше битпазарна икономика; строяваха се маси, стойки, кашони, табуретки, върху които се излагаше всичко годно за стоково-паричен оборот. Книгата, стара и нова, демонстрираше мирно улично съжителство с предмети от разнородно естество, ала само на пл. ‛Славейков‛ се вихреше същинското пиршество на четящия човек.

Този човек демонстративно отказваше да влиза в казионните книжарници. Отказът бе символичен, от една страна, заради срутеното доверие в соц-системата на книгоразпространение, обслужвала политиката на информационно затъмнение и книжен дефицит. Но, от друга страна, този отказ се стимулираше от самите книжарници, които не зареждаха новите заглавия – дали защото у държавната система отсъстваше пазарен рефлекс или поради съзнателна съпротива, целяща да извлече изгода от неизбежното разоряване. И то се случи. Около средата на 90-те години дивата приватизация, разграбването и източването на държавните книжарници ги превърна в бутици и питейно-хранителни заведения. Прехвалваната като четяща България изведнъж се оказа без книжарници: книгата затвърди битието си на клошар, обитаващ уличните сергии и кашони.

Площад ‛Славейков‛ също претърпя трансформация – от емблема на освободеното слово той се превърна в едно от малкото места, където можеш да намериш новоизлезлите заглавия. На сергиите обаче с предимство се ползваше (и се ползва до днес) комерсиалната книжнина, за сериозна литература в тясното пространство не оставаше място. Това повиши зависимостта на издателите от търговците. Докато у нас преобладаваше уличното книжарство, родни автори попадаха по изключение върху масите – само ако са бързо ликвидни (например вулгарните романи на Христо Калчев). Някои издатели започнаха да подкупват търговците, за да излагат книгите им на видно място и да забутват в най-тъмното кьоше тия на конкуренцията. Допълнителни проблеми създаваше (и създава!) работата на консигнация, при която повечето търговци отлагат до безкрайност издължаването на издателите или просто ‛забравят‛ да се издължат. И до днес в гилдията се разказват истории за улични книжари, които дължат огромни суми на издатели, но отдавна са прекратили дейността си и са изчезнали безследно...

Трябваше да минат години, докато книжарският колапс отшуми, докато самите търговци и издатели се съвземат и се появят новите частни книжарници и книжарски вериги. Което стана едва в края на 90-те години на ХХ век. Мнозина от собствениците и управителите им обаче бяха тръгнали от пл. ‛Славейков‛ или други улични сергии; тъкмо по-предприемчивите създадоха ‛Буктрейдинг‛, ‛Буквите‛, ‛Пингвините‛, ‛Български книжици‛ и пр., за да ги превърнат в авторитетни книжни бизнес центрове. Друга част от сергийните продавачи преуспяха като издатели, има даже и такива, които се развиха научно в полето на книжовността. Можем да наречем това приемственост или ‛завръщане‛, но става въпрос всъщност за естествен процес на пазарна саморегулация, при който книгата като културна стока заема своето законно място в отреденото й за продажба пространство, оборудвано и аранжирано според принципите за отношение към и общуване с този уникален продукт. В резултат на постепенната нормализация площадната книготърговия полека-лека стесни своя обхват, оборотът й спадна от 80-90 % в началото на прехода до към 40 % в настоящия момент. И тенденцията е трайна...

Площад ‛Славейков‛ отдавна не е същият. Той не мами с неформалност и непредсказуемост откъм духовни приключения. Със засищането на глада за свободно четиво и отпадането на мотивацията за четене като начин за доставяне на информация и наслада, отпадна и основното послание на това пространство, т.е. формата се изпразни от съдържание. И ако сега ме питате дали искам пазарът да остане във вида, в който битува, ще бъда силно разколебан в даването на еднозначен отговор. Защото книгата там не е на голяма почит, тя не е господар на площада. В храма се разпореждат търговците. Сергиите се стопанисват от общинското дружество ‛Пазари Запад ЕАД‛ (нарича се още Пазари ‛Теменуга‛), което събира солидни наеми, някъде между 500 и 1000, че и повече лева. За да ги ‛избият‛, пък и да поспечелят нещо, ползвателите им едва ли се ограничават с продажба единствено на книги. На ‛Славейков‛ се търгуват пиратски компактдискове с музика и филми, разни колекционерски детски и тийнейджърски игри, но, публична тайна е, че там може да се намери и дрога. Що се отнася до нацистката, расистката и антисемитската книжнина (също тръгнала от ‛Славейков‛), нейният ‛час пик‛ поотмина преди 3-4 години, но на площада си стоят няколко ‛специализирани‛ сергии, чиито наематели са върли фенове на тази идеология и практика. Ще ги познаете не само по предлагания асортимент, но и по облеклото и цялостното им поведение.

Целофанирана и обвита в найлони, изтезавана от студ и влага, притеснена в няколко квадратни метра, на ‛Славейков‛ книгата практически не е на разположение на читателя. Той не може да я похване, камо ли да остане насаме с нея; моментално е бомбардиран с въпроси – какво точно търси, не желае ли да купи еди-кое си, което също е много интересно, а ако разлисти някое заглавие, рискува да му подметнат: ‛Ти сега ще я купуваш ли тая книга, или ще я четеш!‛ Ако проявиш наивност и заявиш, че търсиш нещо по-рядко, second hand или антикварно, търговецът ще ти го предложи на невъзможно висока цена, без да е склонен да се пазари.

Какво да кажем пък за урбанистичната хигиена! Из площада се въргалят кашони и всякакви боклуци, бродят бездомни кучета, които продавачите ту хранят, ту малтретират. Привечер и през уикендите мнозина търговци са солидно почерпени, разхождат се с бутилки и блеснали очи, някои играят карти, шах, табла между сергиите. Забавляват себе си и нехаят за оредяващите клиенти, въобще демонстрират, че културата, духовността, спектакловостта отдавна са си отишли от това място; че то с нищо не се отличава от Женския пазар, от Битака, че там трайно се е настанила човешката нищета, снизходително наблюдавана от бащата и сина Славейкови, излети от бронз и кротко приседнали на пейка в ъгъла...

Не е учудващо, че ме избива на белетристика. Искам да кажа всъщност, че това решително не е моят, не е нашият площад ‛Славейков‛, обозначил освобождаването на словото, началото на демократичния преход и още ред важни за няколко поколения неща. И е излишно да се залъгваме, че предишната слава може да му се върне. Ликвидирането му обаче би било поредното ‛déjà vu‛ – т.е. нова управленска глупост, каквито сме преживявали и при социализма с разрушаването на кафене ‛Цар Освободител‛, и при постсоциализма със събарянето на мавзолея. Но знакът, паметта трябва да останат, сиреч, книгата не може да не присъства тук по някакъв начин. Какъв точно, не мога да отсека категорично, знам само, че не трябва да е този...