Усещане за дежурност

Страхотни момчета на Младежкия театър е мюзикълът, за който билети няма. Към който се стремят хора, нестъпвали от години на театър. За който се мълви в широките среди, които не се интересуват от театър, но биха ‛отишли на театър“. Боя се, обаче, че и те ще останат повече или по-малко разочаровани.

Спектакълът е много дълъг – и в двата смисъла. Трае 3 часа и половина, като първият един час е напълно излишен. Той е една проточена и обстоятелствена увертюра, неносеща никаква информация, която да не се съдържа в последващото. В този ненужен за натрупването преамбюл ‛старите пушки“ - Станка Калчева, Стефан Мавродиев и Николай Урумов - още ги няма, което в конкретния случай означава, че единственото за гледане са сценографските хрумки на Елена Иванова, както винаги изобретателна.

Младите актьори имитират трупа и компания, но не я внушават – по-скоро се изчакват всеки да си изпълни номера, отколкото да влизат в отношения. Не зная откъде идва това усещане за дежурност, но то е натрапливо. Не изключвам и представлението на 26 ноември да е минало вяло. Ако имаше горене, то щеше да обхване и залата. Ако младите актьори бяха витални и убедителни, докато говореха, щяха да омилостивят слуха ни, докато пееха. Фалшивото пеене става още по-нетърпимо заради ужасния, стържещ и мръсен саунд от вероятно лошата или лошо упрвлявана техника. Ако и жанрът “мюзикъл“ да звучи гръмко на нашите ширини, заемането с него предполага някакво ниво на певческа култура. Да ни накарат да отминем отсъствието му успяват само старите пушки, защото те единствено гърмят в това представление.

Нефелната драматизация, от своя страна, раздробява и разводнява действието и залага проблемите с ритъма. Така един от най-честите склонове, по който се изтърколват добрите намерения на много режисьори, тук става още по-стръмен – невладеенето на ритъма свидетелства за грешки още на ниво композиране на цялото. Един аморфен драматургичен материал като този трудно би се организирал в стройна сценична система.

Звънчето на късовете театър в това представление неочаквано и ярко бие Станка Калчева – сцената на първата й поява е фактическото начало на представлението. Героинята й, единственото женско лице сред бандата стрийптизьори, по сценарий скромна фигура, успява да стане основна атракция на представлението. Нейната анорексична, димяща и залитаща корепетиторка, която вероятно в хипи поличка е цвилила на Уудсток, е стилна, смешна и забавна. Гримът, костюмът и маниерът й са плод на цялостно решение, каквото липсва при останалите неразличими един от друг образи. И въпреки че крещящата й карикатурна перушина сякаш долита от друго представление и друг двор, петимният за театрално действие и ‛шоу“ зрител й се радва от сърце. Както се радваме и на другите двама майстори – Мавродиев и Урумов. Школата и харизмата им изпъкват още по-силно в условията на контраст.

Владимир Люцканов и тук демонстрира отличаващото го качество, независимо от жанра, с който се занимава, и позицията, от която работи – и то е висок вкус. Остава да ни сближи и с летежите на своето театрално въображение.

Станка Калчева беше ученичка и, мисля, любима ученичка на неговия баща Николай Люцканов. Вълнуващо е посоката на кръговрата да бъде обърната напук на земните закони и днес Влади и Станка да се срещнат така бляскаво. При такива срещи небето сякаш се усмихва.