Златната рибка – от урбанизма към угарта

След „Деца на рая“ (1997, номинация за „Оскар), „Цветът на Бога“ (1999) и „Баран“ (2001), отново гледахме филм на големия режисьор Маджид Маджиди, смятан в Иран за „ортодоксален“ кинематографист, тъй като не се занимава пряко с режима. Отново, както сме свикнали в неговото кино, той е населен с креативни деца насред мизерията, и сме свидетели на техните отношения с родителите, в частност – бащата. Но сега филмът е фокусиран в него – клетият добряк Карим (незабравимо присъствие на Мохамад Амир Наджи с неговата спонтанност и породист акадски нос), влюбен в щраусите, за които се грижи, е прогонен от фермата, тъй като един избягва. Децата му и приятелчетата им си играят в местното тинясало водохранилище и мечтаят да го изчистят, за да отглеждат златни рибки и да станат богати. Точно там голямата дъщеря на Карим си изпуска слуховия апарат – сега не чува, а нов струва скъпо.

От прашасялото селце бащата запрашва с вехтия си мотор към Техеран, за да търси препитание, за да купи ново апаратче. Оказва се, че при чудовищните задръствания в столицата, неговото МПС е доходоносно такси. Сред конкуренция и завист (от страна на мотористите) и щедрост и мошеничество (от страна на клиентите) вярващият в Бог и доброто Карим обикаля страховития Техеран и събира ли, събира банкноти. Минавайки покрай строеж, съзира куп вехтории, които биха били безценни у дома – жена му ще се радва на придобивките. И тъй като собственикът му разрешава да вземе, каквото поиска, Карим се превръща във въодушевен вехтошар. Междувременно децата му все настояват за рибките, а той все им се кара заради водохранилището. Не щеш ли, един ден, както си се радва на дворния битпазар, той се изсипва отгоре му. Карим лежи и пъшка, наколо му щъкат жена, деца, роднини, съседи... А дъщеря му чува, след като си е купила нова батерия. Следва happy end.

„Песента на врабците“ е поредният минорен представител на иранския нео-неореализъм на Маджиди с натуршчици. Не притежава мистицизма на „Деца на рая“ или „Цветът на Бога“, но пък е трогателна комедия от грешки. Разкрачен между урбанизма и угарта, той не само сравнява деликатно двата типа живеене, но и намеква за пагубното бягство от традициите в мегаполиса Техеран, все по-отворен към изкушенията на новите технологии. Рамката на филма е щраусова глава (позната в българското кино от документалния „Георги и пеперудите“ на Андрей Паунов и от игралния „Летете с Росинант“ на Джеки Стоев ), а иначе се мярка и врабче. Чист и сърдечен филм с поетична визия. В отстранената гледна точка към героя „Песента на врабците“ препраща към „И вятърът ще ни понесе“ на Киаростами – малкият, самотен моторист насред безкрайния жълто-пепелив амбианс. И все пак най-експресивните епизоди са свързани с децата. А най-прекрасният сред тях е изпускането на бидона със златните рибки, техните пулсации по асфалта и подбутването им от децата в канала – ефектен като онзи с дъжда от жаби в американския „Магнолия“ на Пол Томас Андерсън, но по-красив.

Прочее, „Песента на врабците“ е иранското предложение за „Оскар“-номинациите.