Джихадистката заплаха в Голяма централна Азия
Джихадистката заплаха в Голяма централна Азия
Европейският съюз се интересува отскоро от Централна Азия. Той дефинира шест основни приоритета спрямо района, като единият от тях засяга ‛общите заплахи“. Разбира се, тук влиза както разпространението на ядреното оръжие, така и трафикът на наркотици, оръжие и хора. След 11 септември обаче е трудно да се забрави и джихадистката заплаха.1
Тази заплаха е по-трудна за дефиниране от останалите. В района имаше реални напрежения между местни власти и ислямисти, като се стигна до гражданската война в Таджикистан; но движенията са различни и опасността от всяко от тях трябва да се разглежда внимателно. Впрочем, една изградена от Студената война визия представя постсъветска Централна Азия и Афганистан, които са близки географски и исторически, като два различни свята. Така че проблемът има две страни: заплашена ли е от джихадизма Централна Азия и вписва ли се тази заплаха в регионалната рамка на Голяма централна Азия2.
Ненасилствените ислямисти
Общото между ненасилствените, но независими организации, е това, че подклаждат недоверие в централноазиатските столици, а и у някои западни аналитици. Често се смята, че техният пацифизъм маскира тъмни намерения. Някои например виждат в Хизб ут-Тахрир (Партия на освобождението) движение, готово да замести Ал Кайда. Но ако говорим конкретно, заплахата изглежда фиктивна3.
Хизб ут-Тахрир
Хизб ут-Тахрир изглежда е смятана от местните власти за главната опасност. Според Ахмед Рашид в затворите на Централна Азия се намират повече членове на Хизб ут-Тахрир, отколкото на всякакво друго движение4. Тази международна организация е създадена през 1953 г. Ръководството й се намира в Ливан и тя има легални или нелегални разклонения почти навсякъде, от Лондон до Астана. Откъм идеология движението въобще не е умерено. Хизб ут-Тахрир активно се бори за възраждането на халифата, т.е. за създаването на една наднационална държавна структура, включваща в себе си всички територии, населени предимно с мюсюлмани. Политическата власт, която Хизб ут-Тахрир вижда в мечтите си, отказва членство в Организацията на обединените нации, отказва дипломатически отношения с държави, смятани за империалистически (в частност Съединените щати). Тя е във война с Израел. Освен това групата вярва в неизбежността на сблъсъка на цивилизациите. 5
Такава визия носи в себе си риск от радикализация в джихадистка посока. В същото време Хизб ут-Тахрир твърди, че е ненасилствена организация, т.е. че е радикално неджихадистка. Партията се опира върху едно религиозно оправдание: членовете й трябва да бъдат като Пророка в Мека, преди да получи политическата власт в Медина – те са длъжни да печелят сърцата и духовете, за да могат сетне по-успешно да вземат властта. Оттук произтича една логика на действие в три стъпки: трябва да бъде създадена структура, на която да се има доверие; после местната група на Хизб ут-Тахрир трябва да води интензивна пропаганда, насочена към мюсюлманите в района, с цел да спечели голямото мнозинство от тях за своите идеи; което ще позволи да се пристъпи към вземането на властта без насилие, благодарение на масивната народна подкрепа. Тази логика не е по вкуса на всички активисти. Някои от тях биха желали да пристъпят към по-радикални действия като реакция на американското завземане на Ирак. 6 Но ръководството остава твърдо. От самото създаване на движението, то не приема никакви идеологически отклонения. В същото време то оставя свободно място за маневриране на националните групи, за да им позволи да упражняват по-ефективно въздействие върху местното население. Така например в Узбекистан листовките на Хизб ут-Тахрир разобличават политическата ситуация.
В Киргистан, където тежестта на държавата се чувства по-слабо, на преден план се поставят социалните проблеми. Целта е да се получи подкрепа от населението и Хизб ут-Тахрир изглежда има успехи в тази област. Тя ги дължи по-специално на предани членове, готови да действат според заповедите на своите лидери, дори ако това ги заплашва с арест. Подобна ситуация наблюдавахме на 15 февруари 2007 г. в Киргистан. Въпреки че на групата е отнето правото да действа в тази република с решение на Върховния съд от 2003 г., националната Хизб ут-Тахрир не се поколеба да разгласи чрез пресата, че ще изпрати хуманитарна помощ в Нарин. Тази зона бе разтърсена на 26 декември 2006 г. от земетресение, което разруши 5500 сгради. 7 Екипът на Хизб ут-Тахрир, дошъл да помогне за възстановяването и да разпределя помощи, естествено бе арестуван с пристигането си, но посланието беше изпратено: Хизб ут-Тахрир иска да помогне на народа, а държавата не го прави. В случая ставаше дума да се слеят пропаганда и факт. Листовките на движението са пълни със социално насочена и твърда антикапиталистическа риторика. Това му позволява да спечели за каузата си множество активисти от социалните слоеве, страдащи най-много от постсъветската икономическа ситуация.
Не стига, че тази пропаганда е ефикасна, но и държавите в региона можаха да й отговорят единствено чрез забрани и репресии. И двата метода нямаха никакъв ефект. Например в Узбекистан, след действията на властите, бяха засегнати само най-ниските нива на организацията, ръководството остана непокътнато. Подобен неуспех се дължи на неспособността на службите за сигурност да проникнат в една организация, която не функционира йерархически, съставена е от клетки от по 5 до 7 души, от тях само отговорникът им познава горното ниво. Числото на привържениците на Хизб ут-Тахрир в Централна Азия е между 15 и 20 хиляди.8
Тази организация е радикална в идеологията си и добре устоява на репресиите, но няма никакви доказателства, че може да премине към насилие. Единствените обвинения идват от официални източници и не са потвърдени от никакъв независим анализ, от никакъв факт. Ако организацията беше опасна, тя без съмнение щеше да премине към действие по време на Революцията на лалетата през март 2005 г. в Киргистан. Обаче тя не успя или не пожела да води разгънати действия през този период. Далеко сме от опасното движение, описвано от някои източници.
Таблиги Джамаат
Таблиги Джамаат (Група за предаване [на ислямското послание]) се наложи като другата голяма ненасилствена група в региона. Само в Киргистан тя наброява 10 хиляди члена. Също както Хизб ут-Тахрир, тази чужда на централноазиатския свят организация успя да стане регионално важна. Таблиги Джамаат се появи в Южна Азия в края на 20-те години на ХХ век. В началото на 90-те години и дори по-рано членове на Таблиги Джамаат от Пакистан или от други места идваха да проповядват с помощта на преводачи. Днес може да се твърди, че мисионерската работа на Таблиги Джамаат е водена от централноазиатци, следвали обучение в Южна Азия. 9 Извън Киргистан тази група е смятана за вредна, смятана е дори за заплаха. В Казахстан реакцията спрямо нея е реална, но премерена репресия: прекъсване на събранията на Таблиги Джамаат от силите на реда или глоби срещу проповедници, смятани за незаконни. В Узбекистан обстановката е по-напрегната: през септември 2004 г. в телевизионно изявление Ислам Каримов представи Таблиги Джамаат като една от защитаваните от западните НПО ислямистки организации, които са виновни, според него, за тероризма. Това обвинение бе придружено с по-силна репресия.
В Узбекистан през второто тримесечие на 2004 г. бяха издадени три присъди срещу членове на Таблиги Джамаат, като бяха използвани членове 159 (опит за подриване на конституционния ред) и/или 244 (създаване или участие в забранена религиозната организация) на Наказателния кодекс10.
Въпреки това, нищо не ни кара да мислим Таблиги Джамаат като заплаха. Можем да вземем за пример Хабибуло Хадмаров, осъден на шест години затвор в Узбекистан на 14 юни 2004 г. Престъплението му? Че е член на Таблиги Джамаат и че притежавал теологически документ. Ръкописът бил оценен като ‛екстремистки“ от експертите на Департамента по философия на Политехническия институт във Фергана. По времето на Съветския съюз този департамент се наричаше ‛Катедра по научен атеизъм“... Случаят е илюстрация не толкова за това, че обвиняемият е опасен, колкото за отношението на централноазиатската държава към религията. Репресията срещу ненасилствените движения показва търсенето на монопол върху религиозната област и страховете на един, формиран в съветска идеология елит, който се страхува, че религиозната организация ще се изплъзне от контрола му.
За да съдим за потенциалната опасност на Таблиги Джамаат, трябва да изучим идеологията му. Целта на Таблиги Джамаат е мисионерска работа сред мюсюлманите, за да ги превърне във вярващи по избор, а не по културно наследство. Движението избягва всякакъв теологически дебат и си забранява заемането на каквато и да било политическа позиция, какъвто и да е властващият политически режим. Важно е на индивидуално ниво мюсюлманите да изживяват своята вяра в ежедневието и да бъдат обединени. Таблиги Джамаат няма за цел да налага ислямския закон чрез вземане на властта. Става дума по-скоро да се проповядва от врата на врата, за да се получи така, че индивидът сам да стигне до шериата. Разбира се, оттеглянето от света, проповядвано от Таблиги Джамаат, означава също така отхвърляне на света такъв, какъвто е. Комуналният поглед на движението може да накара някои негови членове да гледат на света като на съставен от антагонистични цивилизационни блокове. Но като цяло в движението никога не е имало призив за въоръжена борба. Ако съществува риск, то е на нивото на индивиди, които могат да решат да защитават ислямската цялост срещу различни неприятели. Някои стари членове на Таблиги Джамаат го направиха, но за да отидат в тази посока, те вече бяха скъсали с движението. Според специалистите, групата би могла да бъде потенциален фактор както за радикализация, така и за модернизация, дори за секуларизация. 11
Автентични джихадистки движения
Две важни централноазиатски движения, провъзгласяващи се за привърженици на политическия ислям, са избрали да си служат с насилие: таджикската Хизб-и Незат-и Ислами (Партия на ислямското възраждане) и Ислямското движение на Узбекистан.
Еволюцията на познатите големи джихадистки движения
Хизб-и Незат-и Ислами очевидно вече не е заплаха. Нейната еволюция даже представлява политическа надежда за Централна Азия. В действителност от 1997 г. насам, след една особено тежка гражданска война, мирът бе подписан и ислямистите се включиха в таджикската политическа игра. Споменатата война (1992-1997) се оказа тъй жестока, защото се подхранваше не толкова от политически разногласия, колкото от регионални напрежения. Но докато мнозинството от ислямистите желаят да забравят кошмара на войната, някои от тях изглежда искат да продължат битката. Така някои от разочарованите от Хизб-и Незат-и Ислами решиха да вземат отново оръжието, обединени около група, създадена през 1997 г. и наречена Баят (‛Клетва“). Те се изявиха с насилствени действия в Таджикистан, по специално срещу джамии, в които проповядват близки до властта имами, ала също така се бореха на страната на талибаните. Тяхното съществуване доказва голямото значение на установяването на мир между власт и ислямисти в Таджикистан. За момента мнозинството от ветераните не желае по никакъв начин да преживее войната отново, дори ако някои от тях са взети на прицел от властта. 12 Но неспособността да бъдат управлявани източниците на национални напрежения би могла да предизвика връщането на отминалите насилия (независимо дали опозицията ще е джихадистка, регионална или друга).
Ислямското движение на Узбекистан представлява доста по-конкретна заплаха в средносрочен план. То бе официално създадено през 1998 г. от Яхир Юлдашев и Джума Намангани, но корените му са в началото на 90-те години. Неговите основатели навремето бяха начело на едно движение, наречено Адолат (‛Справедливост“), налагайки ред в Наманган чрез експедитивно ‛ислямско“ правосъдие. Репресията на режима не закъсня да се стовари върху тези борци, откровени привърженици на употребата на насилие за създаването на ислямска държава. Мнозина от тях напуснаха страната. Узбекските джихадисти се обучаваха във военно дело, борейки се на страната на таджикските ислямисти. Разочаровани от избора, който направиха техните стари братя по оръжие в полза на мира, те решиха да създадат свое собствено движение и да атакуват Каримов. Техните военни подвизи от Таджикистан през 1999 г. до Афганистан през 2000 г., минавайки през Киргистан, за да достигнат и Ташкент, поразиха духовете и изявиха регионалната нестабилност. Ислямското движение на Узбекистан продължи да попълва редовете си от Афганистан. Преди американската атака срещу талибаните му бяха приписвани около 2000 члена. Несъмнено под влиянието на идеолога Юлдашев, Ислямското движение на Узбекистан се позиционира тогава като съюзник на талибаните и Ал Кайда.
В един момент изглеждаше, че падането на талибаните ще означава разпадане на Ислямското движение на Узбекистан. И наистина, Намангани падна в битка през 2001 г. Но движението запази своя идеологически лидер, който прегърна транснационалната битка на Ал Кайда. Той успя да се внедри в племенната пакистанска зона. Днес изглежда, че има узбеки от Ислямското движение на Узбекистан, които са изпращани в Афганистан за самоубийствени атентати. Всъщност те напълно се вписаха в битката на Ал Кайда и някои талибани срещу правителството в племенната пакистанска зона. Пакистанският министър-председател представи узбекските джихадисти като един от изворите на регионалната нестабилност. 13 В същото време терористичната ярост отново удари Узбекистан през март, април, а после и през юни 2004 г. По всяка вероятност членове или бивши членове на Ислямското движение на Узбекистан са отговорни за тези действия, т.е. проблемът, създаден от движението, далеч не е решен. Той засяга вече както северната, така и южната зона на Голямата централна Азия.
Бъдещите опасности
Освен Ислямското движение на Узбекистан, може да се мислят още две бъдещи опасности - раждането на нови радикални групи или групички, включително радикализирани клетки, принадлежащи досега към ненасилствените групи; и неадекватният, поради своята репресивност, отговор на местните режими.
За да разберем джихадисткия проблем в Централна Азия, трябва да се отграничим от специалистите по ислямизма в този регион и да приемем, че не трябва да се мисли единствено в понятията на структури, още по-малко – на големи национални структури. Класическите изследвания по този въпрос често са разделени между анализи на Ислямското движение на Узбекистан, на Хизб-и Незат-и Ислами и на Хизб ут-Тахрир. В тях се забелязва тенденцията да се гледа на участниците в тези групи като на неотвратимо свързани с организациите си. В същото време съществува голяма флуидност - преминаване от една организация в друга, и членовете на тези групи сменят поведението си според моментните си убеждения. Узбекски ислямисти отказват да се бият на страната на Хизб-и Незат-и Ислами и предпочитат да се откажат от военния избор, присъединявайки се към Хизб ут-Тахрир. Но има и членове на Хизб ут-Тахрир, отчаяни от избора на ненасилието, които се присъединяват към Ислямското движение на Узбекистан. 14 Не само че преминаването на бойци от една група в друга е значително, но и нови предпоставки водят към преобразувания, значи и към поява на нови заплахи. Да вземем за пример групата Ислямски джихад, която се обяви за автор на атентатите от март-април 2004 г., както и от юни 2004 г. Изглежда тази група е породена от разцепление в Ислямското движение на Узбекистан, тя е запазила своите връзки с талибаните и Ал Кайда. Очевидно става дума за структура, обединяваща различни групички, чието значение върху централноазиатската територия тепърва ще се определя. Изясняването на картината на развитието на регионалния джихадизъм е трудно, защото някои движения изглежда съществуват само в главите на местните служби за сигурност. Така например, няма никакво доказателство за съществуването на една група като Хизб ел-Нусрах (Партия на подкрепата), която била родена при разцепване на Хизб ут-Тахрир и проповядвала насилие. По същия начин не е сигурно, че една група като Акрамия, представяна като отговорна за напреженията в Андижан през май 2005 г., е наистина значителна или дори че въобще съществува. Проблемът с тази изкривена информация е, че тя може да ни накара да забравим, че рискът съществува наистина за зоната най-общо и за Узбекистан в частност.
Освен новите джихадистки структури, от съществено значение за бъдещето ще е и поведението на местните режими. Опасността трябва да бъде управлявана преди всичко на идеологическо и полицейско ниво, след като Ислямското движение на Узбекистан е базирано в Пакистан и след като Хизб-и Незат-и Ислами сложи оръжието. На идеологическо ниво екстремистите запазват известна преднина. Както отбелязва един от най-значимите узбекски религиозни водачи, шейх Мухаммад ал-Садик, Хизб ут-Тахрир е преследвана, но развива важна идеологическа дейност, издавайки вестници и листовки; докато платените от правителството узбекски религиозни лица са неспособни да публикуват дори една книга, за да се противопоставят на тезите на радикалните ислямисти.
Освен идеологическата борба, съществува и антитерористичната битка. Днешният проблем произтича от големината на репресията. Дори това да не е единственият метод, използван от местните режими за борба срещу джихадизма, репресията е широко предпочитана, още повече в ситуации на криза. В ежедневието тя може да засегне лица, които не представляват никаква опасност, но са подозрителни поради своята видима религиозност или роднинските си връзки с някой заподозрян. Многобройни са произволните арести15. Всичко това може да е фактор, утежняващ джихадисткия проблем. Липсата на информация за развитието на радикалните ислямистки среди в Централна Азия само засилва тенденцията към репресия.
В същото време изключително силните битки за власт между мрежи, кланове или конкуриращи се региони усложняват напреженията в зоната. В случая с терористичните атаки в Ташкент от февруари 1999 г., както и с бунта и с жестокото му потушаване в Андижан през 2005 г., има сериозни подозрения, че виновник не е джихадистко движение, а някой протагонист на борбата за власт. И в двата случая, изненадана от събитията, законната власт трябваше да възстановява авторитета си със сила. Нестабилността на местните режими и неяснотата на начините на наследяване могат за в бъдеще да усложнят антитерористичната борба.
Отвъд съветската граница: джихадистката опасност в Голяма централна Азия
Насилническите движения могат да бъдат гледани като разкриващи същността на джихадизма в Централна Азия. Те са родени от местен импулс. Следователно терористичната заплаха може да бъде намалена само ако е третирана на ниво републики в региона. Логиката на репресията показва своите граници: за да се борят с терористите, ръководителите в Централна Азия ще трябва оттук нататък да получат подкрепата на своето население. Един по-голям консенсус няма да накара джихадизмът да изчезне, но ще редуцира силно възможността за набиране на бойци и прибягването към насилие. И все пак, не всичко зависи от местните лидери. Съседите са елемент от проблема. Афганистан и Пакистан, които са южната зона на Голяма централна Азия, имат влияние върху северната зона, което не е за пренебрегване.
Защо централноазиатската сигурност е свързана с развитието на афгано-пакистанската зона
Афганистан служеше за убежище на централноазиатските ислямисти, позволявайки им да продължат борбата. Той им даде база, в която да се прегрупират, но също и реалната защита на талибаните. Постсъветските държави се страхуваха от своя южен съсед преди 2001 г. Показателна беше първоначалната реакция на узбекския президент на американското искане за военна база на негова територия. Противно на това, което често се казва, Каримов, не прие веднага идеята за такава база16, страхувайки се от реакцията на талибаните в случай, че Ташкент се включи твърде активно в проамериканска орбита. Катастрофичният сценарий, според узбекския президент, беше Съединените щати да напуснат региона, без да са го изцяло очистили от талибаните, което би означавало сигурно търсене на реванш от Ислямския емират на Афганистан.17 Държавите в зоната, в частност Таджикистан и Узбекистан, мислеха тогава, че неприятелят е на границите им. Може дори да се говори за ситуация на Студена война между Централна Азия и Русия, от една страна, и Афганистан на талибаните, от друга, между 1997 и 2001 г. Нещата биха могли да се развият по друг начин, ако талибаните не бяха предложили убежище на централноазиатските джихадисти. Но от края на 90-те години молла Омар стана силно зависим от чуждите бойци в борбата срещу Северния алианс. А узбекските ислямисти се показаха като ценни съюзници – през зимата на 2000 г. 600 войници от Ислямското движение на Узбекистан се биха на страната на своите афгански домакини. 18 Освен че се биеха на страната на талибаните, те водеха пропаганда, стремейки се да привлекат в редиците си узбеки от Афганистан. И ако връзката между местните джихадисти и централноазиатците бе така силна, това не бе поради идеологии, а по-скоро защото търсените цели бяха неразделими. Талибаните искаха да се отърват от Северния алианс, а централноазиатските радикали желаеха падането на режимите, които бяха важна подкрепа за полковник Масуд. Ако обаче съюзниците не следваха техните желания, талибаните бързо въвеждаха порядък. Така например уйгурите, дошли от Ксинян, трябваше да прекратят всякакви военни действия срещу Китай, тъй като талибаните искаха да развиват сърдечни отношения с Пекин. 19
Базирането в Афганистан позволи също на централноазиатците да се свържат с международния джихадизъм, сближавайки се по-точно с Ал Кайда. Те привлякоха например вниманието на един известен теоретик на радикалния ислямизъм, Абу Мусаб ал-Сури. Той виждаше в Централна Азия (преди всичко в Узбекистан) ключова зона за войната срещу Запада и за достъп до екссъветските оръжия за масово поразяване.20 Той обучаваше узбекски бойци по време на ‛семинари“ в лагерите за тренировка на чужденци в Афганистан. Той даже се бе похвалил, че е обучавал тези, които са водили атаките в Узбекистан през 2004 г. 21 Афганистанското убежище позволява също така на централноазиатските ислямисти да бъдат повлияни от вътрешните дебати в джихада. Абу Мусаб ал-Сури например теоретизира логиката на борба, напускаща йерархичната структура, в полза на действия на първичните клетки, без лидер и ясна йерархия, трудни да бъдат победени от класическия контратероризъм. Подобно влияние може да наложи върху тях силен отпечатък през следващите години.
Падането на емирата на молла Омар не промени нищо. Въпреки някакви леки напрежения, узбекските и афгански джихадисти остават съюзени и готови за действие. След като загубиха контрола над Кабул, те са сега по на юг, в граничния афгано-пакистански район. Разбира се, неоталибаните22 си остават, както талибаните през 90-те години, толкова пащунски националисти, колкото и ислямисти. Те искат да вземат властта в Афганистан, а не да наложат световен халифат. Но са по-силно белязани с джихадитската визия, разпространявана от Ал Кайда, отколкото своите предшественици. 23 Тяхната победа би накарала страните в Централна Азия и специално Узбекистан отново да се страхуват от своя южен съсед. И в постсъветските републики, и на регионално ниво покачването на напрежението би станало отново възможно. Европейските и американските лидери трябва да знаят, че едно поражение в Афганистан би изложило на опасност всички страни в Голяма централна Азия.
Докато заплахата от неоталибаните не бъде изкоренена, джихадистката опасност ще остане актуална в зоната. Афганистан и Централна Азия дължат отчасти този проблем на стратегическия пакистански избор. Тук е важно да избегнем изкривяването: повече от която и да било друга нация, Пакистан се бори срещу Ал Кайда след 11 септември. Но чувството за стратегическа несигурност на Исламабад подбуди елита на страната да води една силно ислямистка външна политика. Ставаше дума да се придаде идентитет на една нация, разклатена от загубата на територия, станала Бангладеш (1971 г.), и да намери начин да се предпазва ефикасно срещу Индия и срещу Афганистан, който гледаше тайно към районите, населени с пащуни24 Талибаните дължат до голяма степен своето съществуване и своя успех на пакистанската помощ. Освен Афганистан, Пакистан склони да приеме на своя територия узбекски и таджикски ислямисти, а местните религиозни мрежи поддържаха Ислямското движение на Узбекистан и Хизб-и Незат-и Ислами. Нещата се промениха след 11 септември, но проблемите, които подтикнаха Пакистан да действа по този начин, не бяха решени. От бъдещето на Исламабад зависи все още джихадисткото развитие в останалата част на Голямата централна Азия.
Афгано-пакистанска зона, обезпокоителна за целостта на Голяма централна Азия
В Афганистан западните сили много бързо сметнаха задачата си за изпълнена. Ръководството на талибаните, както и мнозина чуждестранни джихадисти, успяха да се подслонят от другата страна на афгано-пакистанската граница, в пащунската зона. От 2002 г. насам се организира съпротива срещу войските на коалицията. От лятото всяко лице, което можеше да бъде сметнато за колаборационист в близките на пакистанската граница райони, беше взето на прицел. През лятото на 2003 г. самите американски бази бяха атакувани. Оттам нататък неоталибаните успяха да стъпят отново на афганистанска територия, показвайки се прагматични, вслушващи се в местното пащунско население. Всъщност, докато молла Омар и неговото обкръжение все още имат реално влияние, организацията на неоталибаните не е така йерархизирана, както организацията на талибаните през 90-те години. Днес си имаме по-скоро работа с отделни групи, сътрудничещи си за една и съща кауза - да изхвърлят чужденците от Афганистан. Техният народен и националистки пащунски характер ще направи от тези неоталибани трудни за побеждаване противници. Едно единствено военно решение без съмнение би било невъзможно да бъде постигнато. Победата би изисквала, освен военна воля, и по-систематична идеологическа борба, дори политически преговори (с неоталибаните, готови да сътрудничат с новата власт в Кабул).
За Пакистан предизвикателството изглежда особено важно за близкото бъдеще. Первез Мушараф не успя да получи от САЩ, нито от останалата част на света, разбиране за гледната точка на Исламабад по въпроса с Кашмир, който е истинска национална кауза. Натискът на властта, за да попречи на проникването на джихадисти на индийска територия, предизвика значително повишаване на напрежението. Иронията на историята поиска външната политика на Пакистан, която подкрепяше ислямистките борби, в името на търсене на стратегическа дълбочина, да им предостави днес същата тази дълбочина на пакистанска територия. Афганските джихадистки групи успяха наистина да се наложат чрез една кампания с убийства и сплашвания над традиционните власти. Двеста племенни вождове са били ликвидирани след отказа им да се подчинят на диктата на неоталибаните. Пакистанската армия се опита да промени нещата без успех. Изглежда, че територията, която обхваща афгано-пакистанската граница, е на практика под контрола на джихадистите. От 2006 г. насам тяхното влияние се чувства в Пешавар, дори в Исламабад. Вашингтон, както и Брюксел, започват, от 2007 г. насам, да разбират широтата на проблема. 25
***
Заплахата, която тегне върху този регион, може да се оцени само ако приемем два подхода: локалния и подхода ‛Голяма централна Азия“. Една регионална визия позволява по-добре да оценим проблемите, които могат да засегнат стабилността на страни по на север, по-точно Узбекистан. Тя позволява също така да стане ясна международната отговорност за централноазиатската сигурност. Тази сигурност ще бъде куха дума, докато Кабул не регулира и не разреши, военно или политически, неоталибанския проблем, и докато ситуацията в племенната пакистанска зона не се подобри. Едно по-добро разбиране на проблема минава също така през отказа от статична представа за ислямистките движения. Най-вероятният сценарий за бъдещето на централноазиатския джихадизъм изглежда е съставен от разпадане и обединяване на движенията, които познаваме днес, от появата на нови групи, адаптиращи начина на действията си към моментната политическа ситуация, и от все още заплашителната сянка на Ислямското движение на Узбекистан (може би под формата на групата Ислямски джихад). Екстремистките, но ненасилствени групи, въпреки виденията, които могат да предизвикат, не изглеждат истинска опасност. В средносрочен план предизвикателството ще е да се разбере добре природата на заплахата, за да не оставим питомното и да гоним дивото!
Politique étrangère
1. Под „джихадистки“ тук ще разбираме група или индивид, проповядващи свалянето на съществуващото управление, за да бъде заместено с ислямистки режим, като избира насилствени действия за постигането на този резултат.
2. Говорейки на Голяма централна Азия, авторът явно разбира бившите републики на СССР (Централна Азия) плюс Афганистан, Пакистан и Иран. (Бел. ред.)
3. D. Chaudet, «Hizb ut-Tahrir: An Islamist Threat to Central Asia?», Journal of Muslim Minority Affairs, vol.26, n* 1, април 2006.
4. A. Rashid, Jihad: The Rise of Militant Islam in Central Asia, New Haven/Londres, Yale University Press/World Policy Institute, p. 115.
5. Hizb ut-Tahrir, The Inevitability of the Clash of Civilisations, Londres, Al Khilafah Publications. 2002.
6. A. Khamidov, «Eurasia insight - Hizb ut-Tahrir faces internai split in Central Asia», Eurasianet.org, 21 октомври 2003.
7. T. Sagynova, „Reporting Central Asia - Hizb ut-Tahrir Emboldened in Kyrgyzstan“, IWPR.net, 12 март 2007.
8. International Crisis Group (ICG), Radical Islam in Central Asia: Responding to Hizb ut-Tahrir, Osh/Bruxelles, ICG, «Asia Report», n*58, 30 юни 2003, p. 17.
9. I. Rotar, «Civil society - Pakistani Islamic Missionary Group Establishes A Strong Présence in Central Asia», Eurasianet.org, 23 юли 2007.
10. G. Saidazimova, «By Country - Uzbekistan : Tabligh Jamaat Group Added to Uzbek Govemmenfs Blacklist», RFE/RLorg, 20 декември 2004.
11. Вж. Y. Sikand, The Origins and Development of the Tablighi-Jama'at (1920-2000). New Delhi, Orient Longman, 2002, p. 261-263.
12. ICG, Tajikistan's Politics: Confrontation or Consolidation?, Douchanbé/Bruxelles, ICG. «Asia Briefing», n' 33, 19 май 2004.
13. A. Sidikov, «Features - Pakistan Blâmes IMU Militants for Afghan Border Unrest», RFE/RL.org. 2 юли 2008.
14. V. V. Naumkin, Radical Islam in Central Asia. Between Pen and Rifle, Lanham/Boulder (CO). Rowman & Littlefield, 2005. p. 176.
15. По този въпрос виж R. Zanca. «"Explaining" Islam in Central Asia: an Anthropological Approach for Uzbekistan», Journal of Muslim Minority Affairs, vol. 24, n'1, април 2004, p. 104.
16. R. Rand, Tamerlane's Children. Dispatches from Contemporary Uzbekistan, Oxford, Oneworld, 2006, p. 14-16.
17. Официално название на Афганистанската държава при талибаните.
18. R. Johnson, OH, Islam, and Conflict. Central Asia Since 1945. Chicago, University of Chicago Press, «Reaktion Books - Contemporary Worlds», 2007, p. 132.
19. B. Lia. Architect of Global Jihad: The Life of Al Qaeda Strategist Abu Mus'ab Al-Suri, New York, Columbia University Press, 2008, p. 248.
20. Неговият интерес бе насочен към цялата Голяма централна Азия, еднакво важни за него бяха контролирането на Афганистан от талибаните, възможната дестабилизация на ядрен Пакистан и борбата в пост-съветска Централна Азия.
21. B. Lia, op. cit., p. 262-263.
22. Дори ръководството да е останало почти същото след американската намеса, войните не са същите – много от тях са твърде млади за да помнят събитията от 90-те години. Някои от старите талибани се отказаха от действия срещу американците.
23. A. Giustozzi, Koran, Kalashnikov, and Laptop: The Neo-Taliban Insurgency in Afghanistan, New York, Columbia University Press. 2008, p. 13-14.
24. Исторически, пащуните са гръбначния стълб на афганската държава – с две изключения, пащуни я ръководят през цялото време.
25. Th.H. Johnson et M. Chris Mason. «No Sign Until the Burst of Fire. Understanding the Pakistan-Afghanistan Frontier», International Security, vol. 32, n'4, printemps 2008, p.41-77.
Европейският съюз се интересува отскоро от Централна Азия. Той дефинира шест основни приоритета спрямо района, като единият от тях засяга ‛общите заплахи“. Разбира се, тук влиза както разпространението на ядреното оръжие, така и трафикът на наркотици, оръжие и хора. След 11 септември обаче е трудно да се забрави и джихадистката заплаха.1
Тази заплаха е по-трудна за дефиниране от останалите. В района имаше реални напрежения между местни власти и ислямисти, като се стигна до гражданската война в Таджикистан; но движенията са различни и опасността от всяко от тях трябва да се разглежда внимателно. Впрочем, една изградена от Студената война визия представя постсъветска Централна Азия и Афганистан, които са близки географски и исторически, като два различни свята. Така че проблемът има две страни: заплашена ли е от джихадизма Централна Азия и вписва ли се тази заплаха в регионалната рамка на Голяма централна Азия2.
Ненасилствените ислямисти
Общото между ненасилствените, но независими организации, е това, че подклаждат недоверие в централноазиатските столици, а и у някои западни аналитици. Често се смята, че техният пацифизъм маскира тъмни намерения. Някои например виждат в Хизб ут-Тахрир (Партия на освобождението) движение, готово да замести Ал Кайда. Но ако говорим конкретно, заплахата изглежда фиктивна3.
Хизб ут-Тахрир
Хизб ут-Тахрир изглежда е смятана от местните власти за главната опасност. Според Ахмед Рашид в затворите на Централна Азия се намират повече членове на Хизб ут-Тахрир, отколкото на всякакво друго движение4. Тази международна организация е създадена през 1953 г. Ръководството й се намира в Ливан и тя има легални или нелегални разклонения почти навсякъде, от Лондон до Астана. Откъм идеология движението въобще не е умерено. Хизб ут-Тахрир активно се бори за възраждането на халифата, т.е. за създаването на една наднационална държавна структура, включваща в себе си всички територии, населени предимно с мюсюлмани. Политическата власт, която Хизб ут-Тахрир вижда в мечтите си, отказва членство в Организацията на обединените нации, отказва дипломатически отношения с държави, смятани за империалистически (в частност Съединените щати). Тя е във война с Израел. Освен това групата вярва в неизбежността на сблъсъка на цивилизациите. 5
Такава визия носи в себе си риск от радикализация в джихадистка посока. В същото време Хизб ут-Тахрир твърди, че е ненасилствена организация, т.е. че е радикално неджихадистка. Партията се опира върху едно религиозно оправдание: членовете й трябва да бъдат като Пророка в Мека, преди да получи политическата власт в Медина – те са длъжни да печелят сърцата и духовете, за да могат сетне по-успешно да вземат властта. Оттук произтича една логика на действие в три стъпки: трябва да бъде създадена структура, на която да се има доверие; после местната група на Хизб ут-Тахрир трябва да води интензивна пропаганда, насочена към мюсюлманите в района, с цел да спечели голямото мнозинство от тях за своите идеи; което ще позволи да се пристъпи към вземането на властта без насилие, благодарение на масивната народна подкрепа. Тази логика не е по вкуса на всички активисти. Някои от тях биха желали да пристъпят към по-радикални действия като реакция на американското завземане на Ирак. 6 Но ръководството остава твърдо. От самото създаване на движението, то не приема никакви идеологически отклонения. В същото време то оставя свободно място за маневриране на националните групи, за да им позволи да упражняват по-ефективно въздействие върху местното население. Така например в Узбекистан листовките на Хизб ут-Тахрир разобличават политическата ситуация.
В Киргистан, където тежестта на държавата се чувства по-слабо, на преден план се поставят социалните проблеми. Целта е да се получи подкрепа от населението и Хизб ут-Тахрир изглежда има успехи в тази област. Тя ги дължи по-специално на предани членове, готови да действат според заповедите на своите лидери, дори ако това ги заплашва с арест. Подобна ситуация наблюдавахме на 15 февруари 2007 г. в Киргистан. Въпреки че на групата е отнето правото да действа в тази република с решение на Върховния съд от 2003 г., националната Хизб ут-Тахрир не се поколеба да разгласи чрез пресата, че ще изпрати хуманитарна помощ в Нарин. Тази зона бе разтърсена на 26 декември 2006 г. от земетресение, което разруши 5500 сгради. 7 Екипът на Хизб ут-Тахрир, дошъл да помогне за възстановяването и да разпределя помощи, естествено бе арестуван с пристигането си, но посланието беше изпратено: Хизб ут-Тахрир иска да помогне на народа, а държавата не го прави. В случая ставаше дума да се слеят пропаганда и факт. Листовките на движението са пълни със социално насочена и твърда антикапиталистическа риторика. Това му позволява да спечели за каузата си множество активисти от социалните слоеве, страдащи най-много от постсъветската икономическа ситуация.
Не стига, че тази пропаганда е ефикасна, но и държавите в региона можаха да й отговорят единствено чрез забрани и репресии. И двата метода нямаха никакъв ефект. Например в Узбекистан, след действията на властите, бяха засегнати само най-ниските нива на организацията, ръководството остана непокътнато. Подобен неуспех се дължи на неспособността на службите за сигурност да проникнат в една организация, която не функционира йерархически, съставена е от клетки от по 5 до 7 души, от тях само отговорникът им познава горното ниво. Числото на привържениците на Хизб ут-Тахрир в Централна Азия е между 15 и 20 хиляди.8
Тази организация е радикална в идеологията си и добре устоява на репресиите, но няма никакви доказателства, че може да премине към насилие. Единствените обвинения идват от официални източници и не са потвърдени от никакъв независим анализ, от никакъв факт. Ако организацията беше опасна, тя без съмнение щеше да премине към действие по време на Революцията на лалетата през март 2005 г. в Киргистан. Обаче тя не успя или не пожела да води разгънати действия през този период. Далеко сме от опасното движение, описвано от някои източници.
Таблиги Джамаат
Таблиги Джамаат (Група за предаване [на ислямското послание]) се наложи като другата голяма ненасилствена група в региона. Само в Киргистан тя наброява 10 хиляди члена. Също както Хизб ут-Тахрир, тази чужда на централноазиатския свят организация успя да стане регионално важна. Таблиги Джамаат се появи в Южна Азия в края на 20-те години на ХХ век. В началото на 90-те години и дори по-рано членове на Таблиги Джамаат от Пакистан или от други места идваха да проповядват с помощта на преводачи. Днес може да се твърди, че мисионерската работа на Таблиги Джамаат е водена от централноазиатци, следвали обучение в Южна Азия. 9 Извън Киргистан тази група е смятана за вредна, смятана е дори за заплаха. В Казахстан реакцията спрямо нея е реална, но премерена репресия: прекъсване на събранията на Таблиги Джамаат от силите на реда или глоби срещу проповедници, смятани за незаконни. В Узбекистан обстановката е по-напрегната: през септември 2004 г. в телевизионно изявление Ислам Каримов представи Таблиги Джамаат като една от защитаваните от западните НПО ислямистки организации, които са виновни, според него, за тероризма. Това обвинение бе придружено с по-силна репресия.
В Узбекистан през второто тримесечие на 2004 г. бяха издадени три присъди срещу членове на Таблиги Джамаат, като бяха използвани членове 159 (опит за подриване на конституционния ред) и/или 244 (създаване или участие в забранена религиозната организация) на Наказателния кодекс10.
Въпреки това, нищо не ни кара да мислим Таблиги Джамаат като заплаха. Можем да вземем за пример Хабибуло Хадмаров, осъден на шест години затвор в Узбекистан на 14 юни 2004 г. Престъплението му? Че е член на Таблиги Джамаат и че притежавал теологически документ. Ръкописът бил оценен като ‛екстремистки“ от експертите на Департамента по философия на Политехническия институт във Фергана. По времето на Съветския съюз този департамент се наричаше ‛Катедра по научен атеизъм“... Случаят е илюстрация не толкова за това, че обвиняемият е опасен, колкото за отношението на централноазиатската държава към религията. Репресията срещу ненасилствените движения показва търсенето на монопол върху религиозната област и страховете на един, формиран в съветска идеология елит, който се страхува, че религиозната организация ще се изплъзне от контрола му.
За да съдим за потенциалната опасност на Таблиги Джамаат, трябва да изучим идеологията му. Целта на Таблиги Джамаат е мисионерска работа сред мюсюлманите, за да ги превърне във вярващи по избор, а не по културно наследство. Движението избягва всякакъв теологически дебат и си забранява заемането на каквато и да било политическа позиция, какъвто и да е властващият политически режим. Важно е на индивидуално ниво мюсюлманите да изживяват своята вяра в ежедневието и да бъдат обединени. Таблиги Джамаат няма за цел да налага ислямския закон чрез вземане на властта. Става дума по-скоро да се проповядва от врата на врата, за да се получи така, че индивидът сам да стигне до шериата. Разбира се, оттеглянето от света, проповядвано от Таблиги Джамаат, означава също така отхвърляне на света такъв, какъвто е. Комуналният поглед на движението може да накара някои негови членове да гледат на света като на съставен от антагонистични цивилизационни блокове. Но като цяло в движението никога не е имало призив за въоръжена борба. Ако съществува риск, то е на нивото на индивиди, които могат да решат да защитават ислямската цялост срещу различни неприятели. Някои стари членове на Таблиги Джамаат го направиха, но за да отидат в тази посока, те вече бяха скъсали с движението. Според специалистите, групата би могла да бъде потенциален фактор както за радикализация, така и за модернизация, дори за секуларизация. 11
Автентични джихадистки движения
Две важни централноазиатски движения, провъзгласяващи се за привърженици на политическия ислям, са избрали да си служат с насилие: таджикската Хизб-и Незат-и Ислами (Партия на ислямското възраждане) и Ислямското движение на Узбекистан.
Еволюцията на познатите големи джихадистки движения
Хизб-и Незат-и Ислами очевидно вече не е заплаха. Нейната еволюция даже представлява политическа надежда за Централна Азия. В действителност от 1997 г. насам, след една особено тежка гражданска война, мирът бе подписан и ислямистите се включиха в таджикската политическа игра. Споменатата война (1992-1997) се оказа тъй жестока, защото се подхранваше не толкова от политически разногласия, колкото от регионални напрежения. Но докато мнозинството от ислямистите желаят да забравят кошмара на войната, някои от тях изглежда искат да продължат битката. Така някои от разочарованите от Хизб-и Незат-и Ислами решиха да вземат отново оръжието, обединени около група, създадена през 1997 г. и наречена Баят (‛Клетва“). Те се изявиха с насилствени действия в Таджикистан, по специално срещу джамии, в които проповядват близки до властта имами, ала също така се бореха на страната на талибаните. Тяхното съществуване доказва голямото значение на установяването на мир между власт и ислямисти в Таджикистан. За момента мнозинството от ветераните не желае по никакъв начин да преживее войната отново, дори ако някои от тях са взети на прицел от властта. 12 Но неспособността да бъдат управлявани източниците на национални напрежения би могла да предизвика връщането на отминалите насилия (независимо дали опозицията ще е джихадистка, регионална или друга).
Ислямското движение на Узбекистан представлява доста по-конкретна заплаха в средносрочен план. То бе официално създадено през 1998 г. от Яхир Юлдашев и Джума Намангани, но корените му са в началото на 90-те години. Неговите основатели навремето бяха начело на едно движение, наречено Адолат (‛Справедливост“), налагайки ред в Наманган чрез експедитивно ‛ислямско“ правосъдие. Репресията на режима не закъсня да се стовари върху тези борци, откровени привърженици на употребата на насилие за създаването на ислямска държава. Мнозина от тях напуснаха страната. Узбекските джихадисти се обучаваха във военно дело, борейки се на страната на таджикските ислямисти. Разочаровани от избора, който направиха техните стари братя по оръжие в полза на мира, те решиха да създадат свое собствено движение и да атакуват Каримов. Техните военни подвизи от Таджикистан през 1999 г. до Афганистан през 2000 г., минавайки през Киргистан, за да достигнат и Ташкент, поразиха духовете и изявиха регионалната нестабилност. Ислямското движение на Узбекистан продължи да попълва редовете си от Афганистан. Преди американската атака срещу талибаните му бяха приписвани около 2000 члена. Несъмнено под влиянието на идеолога Юлдашев, Ислямското движение на Узбекистан се позиционира тогава като съюзник на талибаните и Ал Кайда.
В един момент изглеждаше, че падането на талибаните ще означава разпадане на Ислямското движение на Узбекистан. И наистина, Намангани падна в битка през 2001 г. Но движението запази своя идеологически лидер, който прегърна транснационалната битка на Ал Кайда. Той успя да се внедри в племенната пакистанска зона. Днес изглежда, че има узбеки от Ислямското движение на Узбекистан, които са изпращани в Афганистан за самоубийствени атентати. Всъщност те напълно се вписаха в битката на Ал Кайда и някои талибани срещу правителството в племенната пакистанска зона. Пакистанският министър-председател представи узбекските джихадисти като един от изворите на регионалната нестабилност. 13 В същото време терористичната ярост отново удари Узбекистан през март, април, а после и през юни 2004 г. По всяка вероятност членове или бивши членове на Ислямското движение на Узбекистан са отговорни за тези действия, т.е. проблемът, създаден от движението, далеч не е решен. Той засяга вече както северната, така и южната зона на Голямата централна Азия.
Бъдещите опасности
Освен Ислямското движение на Узбекистан, може да се мислят още две бъдещи опасности - раждането на нови радикални групи или групички, включително радикализирани клетки, принадлежащи досега към ненасилствените групи; и неадекватният, поради своята репресивност, отговор на местните режими.
За да разберем джихадисткия проблем в Централна Азия, трябва да се отграничим от специалистите по ислямизма в този регион и да приемем, че не трябва да се мисли единствено в понятията на структури, още по-малко – на големи национални структури. Класическите изследвания по този въпрос често са разделени между анализи на Ислямското движение на Узбекистан, на Хизб-и Незат-и Ислами и на Хизб ут-Тахрир. В тях се забелязва тенденцията да се гледа на участниците в тези групи като на неотвратимо свързани с организациите си. В същото време съществува голяма флуидност - преминаване от една организация в друга, и членовете на тези групи сменят поведението си според моментните си убеждения. Узбекски ислямисти отказват да се бият на страната на Хизб-и Незат-и Ислами и предпочитат да се откажат от военния избор, присъединявайки се към Хизб ут-Тахрир. Но има и членове на Хизб ут-Тахрир, отчаяни от избора на ненасилието, които се присъединяват към Ислямското движение на Узбекистан. 14 Не само че преминаването на бойци от една група в друга е значително, но и нови предпоставки водят към преобразувания, значи и към поява на нови заплахи. Да вземем за пример групата Ислямски джихад, която се обяви за автор на атентатите от март-април 2004 г., както и от юни 2004 г. Изглежда тази група е породена от разцепление в Ислямското движение на Узбекистан, тя е запазила своите връзки с талибаните и Ал Кайда. Очевидно става дума за структура, обединяваща различни групички, чието значение върху централноазиатската територия тепърва ще се определя. Изясняването на картината на развитието на регионалния джихадизъм е трудно, защото някои движения изглежда съществуват само в главите на местните служби за сигурност. Така например, няма никакво доказателство за съществуването на една група като Хизб ел-Нусрах (Партия на подкрепата), която била родена при разцепване на Хизб ут-Тахрир и проповядвала насилие. По същия начин не е сигурно, че една група като Акрамия, представяна като отговорна за напреженията в Андижан през май 2005 г., е наистина значителна или дори че въобще съществува. Проблемът с тази изкривена информация е, че тя може да ни накара да забравим, че рискът съществува наистина за зоната най-общо и за Узбекистан в частност.
Освен новите джихадистки структури, от съществено значение за бъдещето ще е и поведението на местните режими. Опасността трябва да бъде управлявана преди всичко на идеологическо и полицейско ниво, след като Ислямското движение на Узбекистан е базирано в Пакистан и след като Хизб-и Незат-и Ислами сложи оръжието. На идеологическо ниво екстремистите запазват известна преднина. Както отбелязва един от най-значимите узбекски религиозни водачи, шейх Мухаммад ал-Садик, Хизб ут-Тахрир е преследвана, но развива важна идеологическа дейност, издавайки вестници и листовки; докато платените от правителството узбекски религиозни лица са неспособни да публикуват дори една книга, за да се противопоставят на тезите на радикалните ислямисти.
Освен идеологическата борба, съществува и антитерористичната битка. Днешният проблем произтича от големината на репресията. Дори това да не е единственият метод, използван от местните режими за борба срещу джихадизма, репресията е широко предпочитана, още повече в ситуации на криза. В ежедневието тя може да засегне лица, които не представляват никаква опасност, но са подозрителни поради своята видима религиозност или роднинските си връзки с някой заподозрян. Многобройни са произволните арести15. Всичко това може да е фактор, утежняващ джихадисткия проблем. Липсата на информация за развитието на радикалните ислямистки среди в Централна Азия само засилва тенденцията към репресия.
В същото време изключително силните битки за власт между мрежи, кланове или конкуриращи се региони усложняват напреженията в зоната. В случая с терористичните атаки в Ташкент от февруари 1999 г., както и с бунта и с жестокото му потушаване в Андижан през 2005 г., има сериозни подозрения, че виновник не е джихадистко движение, а някой протагонист на борбата за власт. И в двата случая, изненадана от събитията, законната власт трябваше да възстановява авторитета си със сила. Нестабилността на местните режими и неяснотата на начините на наследяване могат за в бъдеще да усложнят антитерористичната борба.
Отвъд съветската граница: джихадистката опасност в Голяма централна Азия
Насилническите движения могат да бъдат гледани като разкриващи същността на джихадизма в Централна Азия. Те са родени от местен импулс. Следователно терористичната заплаха може да бъде намалена само ако е третирана на ниво републики в региона. Логиката на репресията показва своите граници: за да се борят с терористите, ръководителите в Централна Азия ще трябва оттук нататък да получат подкрепата на своето население. Един по-голям консенсус няма да накара джихадизмът да изчезне, но ще редуцира силно възможността за набиране на бойци и прибягването към насилие. И все пак, не всичко зависи от местните лидери. Съседите са елемент от проблема. Афганистан и Пакистан, които са южната зона на Голяма централна Азия, имат влияние върху северната зона, което не е за пренебрегване.
Защо централноазиатската сигурност е свързана с развитието на афгано-пакистанската зона
Афганистан служеше за убежище на централноазиатските ислямисти, позволявайки им да продължат борбата. Той им даде база, в която да се прегрупират, но също и реалната защита на талибаните. Постсъветските държави се страхуваха от своя южен съсед преди 2001 г. Показателна беше първоначалната реакция на узбекския президент на американското искане за военна база на негова територия. Противно на това, което често се казва, Каримов, не прие веднага идеята за такава база16, страхувайки се от реакцията на талибаните в случай, че Ташкент се включи твърде активно в проамериканска орбита. Катастрофичният сценарий, според узбекския президент, беше Съединените щати да напуснат региона, без да са го изцяло очистили от талибаните, което би означавало сигурно търсене на реванш от Ислямския емират на Афганистан.17 Държавите в зоната, в частност Таджикистан и Узбекистан, мислеха тогава, че неприятелят е на границите им. Може дори да се говори за ситуация на Студена война между Централна Азия и Русия, от една страна, и Афганистан на талибаните, от друга, между 1997 и 2001 г. Нещата биха могли да се развият по друг начин, ако талибаните не бяха предложили убежище на централноазиатските джихадисти. Но от края на 90-те години молла Омар стана силно зависим от чуждите бойци в борбата срещу Северния алианс. А узбекските ислямисти се показаха като ценни съюзници – през зимата на 2000 г. 600 войници от Ислямското движение на Узбекистан се биха на страната на своите афгански домакини. 18 Освен че се биеха на страната на талибаните, те водеха пропаганда, стремейки се да привлекат в редиците си узбеки от Афганистан. И ако връзката между местните джихадисти и централноазиатците бе така силна, това не бе поради идеологии, а по-скоро защото търсените цели бяха неразделими. Талибаните искаха да се отърват от Северния алианс, а централноазиатските радикали желаеха падането на режимите, които бяха важна подкрепа за полковник Масуд. Ако обаче съюзниците не следваха техните желания, талибаните бързо въвеждаха порядък. Така например уйгурите, дошли от Ксинян, трябваше да прекратят всякакви военни действия срещу Китай, тъй като талибаните искаха да развиват сърдечни отношения с Пекин. 19
Базирането в Афганистан позволи също на централноазиатците да се свържат с международния джихадизъм, сближавайки се по-точно с Ал Кайда. Те привлякоха например вниманието на един известен теоретик на радикалния ислямизъм, Абу Мусаб ал-Сури. Той виждаше в Централна Азия (преди всичко в Узбекистан) ключова зона за войната срещу Запада и за достъп до екссъветските оръжия за масово поразяване.20 Той обучаваше узбекски бойци по време на ‛семинари“ в лагерите за тренировка на чужденци в Афганистан. Той даже се бе похвалил, че е обучавал тези, които са водили атаките в Узбекистан през 2004 г. 21 Афганистанското убежище позволява също така на централноазиатските ислямисти да бъдат повлияни от вътрешните дебати в джихада. Абу Мусаб ал-Сури например теоретизира логиката на борба, напускаща йерархичната структура, в полза на действия на първичните клетки, без лидер и ясна йерархия, трудни да бъдат победени от класическия контратероризъм. Подобно влияние може да наложи върху тях силен отпечатък през следващите години.
Падането на емирата на молла Омар не промени нищо. Въпреки някакви леки напрежения, узбекските и афгански джихадисти остават съюзени и готови за действие. След като загубиха контрола над Кабул, те са сега по на юг, в граничния афгано-пакистански район. Разбира се, неоталибаните22 си остават, както талибаните през 90-те години, толкова пащунски националисти, колкото и ислямисти. Те искат да вземат властта в Афганистан, а не да наложат световен халифат. Но са по-силно белязани с джихадитската визия, разпространявана от Ал Кайда, отколкото своите предшественици. 23 Тяхната победа би накарала страните в Централна Азия и специално Узбекистан отново да се страхуват от своя южен съсед. И в постсъветските републики, и на регионално ниво покачването на напрежението би станало отново възможно. Европейските и американските лидери трябва да знаят, че едно поражение в Афганистан би изложило на опасност всички страни в Голяма централна Азия.
Докато заплахата от неоталибаните не бъде изкоренена, джихадистката опасност ще остане актуална в зоната. Афганистан и Централна Азия дължат отчасти този проблем на стратегическия пакистански избор. Тук е важно да избегнем изкривяването: повече от която и да било друга нация, Пакистан се бори срещу Ал Кайда след 11 септември. Но чувството за стратегическа несигурност на Исламабад подбуди елита на страната да води една силно ислямистка външна политика. Ставаше дума да се придаде идентитет на една нация, разклатена от загубата на територия, станала Бангладеш (1971 г.), и да намери начин да се предпазва ефикасно срещу Индия и срещу Афганистан, който гледаше тайно към районите, населени с пащуни24 Талибаните дължат до голяма степен своето съществуване и своя успех на пакистанската помощ. Освен Афганистан, Пакистан склони да приеме на своя територия узбекски и таджикски ислямисти, а местните религиозни мрежи поддържаха Ислямското движение на Узбекистан и Хизб-и Незат-и Ислами. Нещата се промениха след 11 септември, но проблемите, които подтикнаха Пакистан да действа по този начин, не бяха решени. От бъдещето на Исламабад зависи все още джихадисткото развитие в останалата част на Голямата централна Азия.
Афгано-пакистанска зона, обезпокоителна за целостта на Голяма централна Азия
В Афганистан западните сили много бързо сметнаха задачата си за изпълнена. Ръководството на талибаните, както и мнозина чуждестранни джихадисти, успяха да се подслонят от другата страна на афгано-пакистанската граница, в пащунската зона. От 2002 г. насам се организира съпротива срещу войските на коалицията. От лятото всяко лице, което можеше да бъде сметнато за колаборационист в близките на пакистанската граница райони, беше взето на прицел. През лятото на 2003 г. самите американски бази бяха атакувани. Оттам нататък неоталибаните успяха да стъпят отново на афганистанска територия, показвайки се прагматични, вслушващи се в местното пащунско население. Всъщност, докато молла Омар и неговото обкръжение все още имат реално влияние, организацията на неоталибаните не е така йерархизирана, както организацията на талибаните през 90-те години. Днес си имаме по-скоро работа с отделни групи, сътрудничещи си за една и съща кауза - да изхвърлят чужденците от Афганистан. Техният народен и националистки пащунски характер ще направи от тези неоталибани трудни за побеждаване противници. Едно единствено военно решение без съмнение би било невъзможно да бъде постигнато. Победата би изисквала, освен военна воля, и по-систематична идеологическа борба, дори политически преговори (с неоталибаните, готови да сътрудничат с новата власт в Кабул).
За Пакистан предизвикателството изглежда особено важно за близкото бъдеще. Первез Мушараф не успя да получи от САЩ, нито от останалата част на света, разбиране за гледната точка на Исламабад по въпроса с Кашмир, който е истинска национална кауза. Натискът на властта, за да попречи на проникването на джихадисти на индийска територия, предизвика значително повишаване на напрежението. Иронията на историята поиска външната политика на Пакистан, която подкрепяше ислямистките борби, в името на търсене на стратегическа дълбочина, да им предостави днес същата тази дълбочина на пакистанска територия. Афганските джихадистки групи успяха наистина да се наложат чрез една кампания с убийства и сплашвания над традиционните власти. Двеста племенни вождове са били ликвидирани след отказа им да се подчинят на диктата на неоталибаните. Пакистанската армия се опита да промени нещата без успех. Изглежда, че територията, която обхваща афгано-пакистанската граница, е на практика под контрола на джихадистите. От 2006 г. насам тяхното влияние се чувства в Пешавар, дори в Исламабад. Вашингтон, както и Брюксел, започват, от 2007 г. насам, да разбират широтата на проблема. 25
***
Заплахата, която тегне върху този регион, може да се оцени само ако приемем два подхода: локалния и подхода ‛Голяма централна Азия“. Една регионална визия позволява по-добре да оценим проблемите, които могат да засегнат стабилността на страни по на север, по-точно Узбекистан. Тя позволява също така да стане ясна международната отговорност за централноазиатската сигурност. Тази сигурност ще бъде куха дума, докато Кабул не регулира и не разреши, военно или политически, неоталибанския проблем, и докато ситуацията в племенната пакистанска зона не се подобри. Едно по-добро разбиране на проблема минава също така през отказа от статична представа за ислямистките движения. Най-вероятният сценарий за бъдещето на централноазиатския джихадизъм изглежда е съставен от разпадане и обединяване на движенията, които познаваме днес, от появата на нови групи, адаптиращи начина на действията си към моментната политическа ситуация, и от все още заплашителната сянка на Ислямското движение на Узбекистан (може би под формата на групата Ислямски джихад). Екстремистките, но ненасилствени групи, въпреки виденията, които могат да предизвикат, не изглеждат истинска опасност. В средносрочен план предизвикателството ще е да се разбере добре природата на заплахата, за да не оставим питомното и да гоним дивото!
1. Под „джихадистки“ тук ще разбираме група или индивид, проповядващи свалянето на съществуващото управление, за да бъде заместено с ислямистки режим, като избира насилствени действия за постигането на този резултат.
2. Говорейки на Голяма централна Азия, авторът явно разбира бившите републики на СССР (Централна Азия) плюс Афганистан, Пакистан и Иран. (Бел. ред.)
3. D. Chaudet, «Hizb ut-Tahrir: An Islamist Threat to Central Asia?», Journal of Muslim Minority Affairs, vol.26, n* 1, април 2006.
4. A. Rashid, Jihad: The Rise of Militant Islam in Central Asia, New Haven/Londres, Yale University Press/World Policy Institute, p. 115.
5. Hizb ut-Tahrir, The Inevitability of the Clash of Civilisations, Londres, Al Khilafah Publications. 2002.
6. A. Khamidov, «Eurasia insight - Hizb ut-Tahrir faces internai split in Central Asia», Eurasianet.org, 21 октомври 2003.
7. T. Sagynova, „Reporting Central Asia - Hizb ut-Tahrir Emboldened in Kyrgyzstan“, IWPR.net, 12 март 2007.
8. International Crisis Group (ICG), Radical Islam in Central Asia: Responding to Hizb ut-Tahrir, Osh/Bruxelles, ICG, «Asia Report», n*58, 30 юни 2003, p. 17.
9. I. Rotar, «Civil society - Pakistani Islamic Missionary Group Establishes A Strong Présence in Central Asia», Eurasianet.org, 23 юли 2007.
10. G. Saidazimova, «By Country - Uzbekistan : Tabligh Jamaat Group Added to Uzbek Govemmenfs Blacklist», RFE/RLorg, 20 декември 2004.
11. Вж. Y. Sikand, The Origins and Development of the Tablighi-Jama'at (1920-2000). New Delhi, Orient Longman, 2002, p. 261-263.
12. ICG, Tajikistan's Politics: Confrontation or Consolidation?, Douchanbé/Bruxelles, ICG. «Asia Briefing», n' 33, 19 май 2004.
13. A. Sidikov, «Features - Pakistan Blâmes IMU Militants for Afghan Border Unrest», RFE/RL.org. 2 юли 2008.
14. V. V. Naumkin, Radical Islam in Central Asia. Between Pen and Rifle, Lanham/Boulder (CO). Rowman & Littlefield, 2005. p. 176.
15. По този въпрос виж R. Zanca. «"Explaining" Islam in Central Asia: an Anthropological Approach for Uzbekistan», Journal of Muslim Minority Affairs, vol. 24, n'1, април 2004, p. 104.
16. R. Rand, Tamerlane's Children. Dispatches from Contemporary Uzbekistan, Oxford, Oneworld, 2006, p. 14-16.
17. Официално название на Афганистанската държава при талибаните.
18. R. Johnson, OH, Islam, and Conflict. Central Asia Since 1945. Chicago, University of Chicago Press, «Reaktion Books - Contemporary Worlds», 2007, p. 132.
19. B. Lia. Architect of Global Jihad: The Life of Al Qaeda Strategist Abu Mus'ab Al-Suri, New York, Columbia University Press, 2008, p. 248.
20. Неговият интерес бе насочен към цялата Голяма централна Азия, еднакво важни за него бяха контролирането на Афганистан от талибаните, възможната дестабилизация на ядрен Пакистан и борбата в пост-съветска Централна Азия.
21. B. Lia, op. cit., p. 262-263.
22. Дори ръководството да е останало почти същото след американската намеса, войните не са същите – много от тях са твърде млади за да помнят събитията от 90-те години. Някои от старите талибани се отказаха от действия срещу американците.
23. A. Giustozzi, Koran, Kalashnikov, and Laptop: The Neo-Taliban Insurgency in Afghanistan, New York, Columbia University Press. 2008, p. 13-14.
24. Исторически, пащуните са гръбначния стълб на афганската държава – с две изключения, пащуни я ръководят през цялото време.
25. Th.H. Johnson et M. Chris Mason. «No Sign Until the Burst of Fire. Understanding the Pakistan-Afghanistan Frontier», International Security, vol. 32, n'4, printemps 2008, p.41-77.