Павел Койчев, Градежът, 18 октомври 2008

Не е за вярване, че Павел Койчев успя да реализира една от своите екокъщи. Но е факт. На близо 65 км от София в посока Ботевград на мястото, обозначено като ‛Градежът‛, тя вече може да се види съвсем истинска, в реален размер и почти пригодена за живеене.

Преди 3 години ексцентричният скулптор провокира социалната съвест и носталгията у всички ниq като показа своята идея за ваканционно селище в изложба (Къщите, Лятото, Морето, галерия СИБАНК, 11 – 30 октомври 2005). По нищо не личеше, че малките макети на къщите, конструирани по подобие на цветни хвърчила, които се рееха тогава в изложбената зала, ще израснат отвъд артистичната утопия. Въпреки убеждението на автора, че такова селище се планира наистина, въпреки конкретното място по крайбрежието ни, посочено от него, все пак си запазихме скептицизма, че в днешно време няма кой да се заеме с подобна авантюра.

Идеята тогава беше да се построи цял комплекс от екокъщи, които да заместят бунгалата, вилите и отчайващо грозните хотели. Скулпторът отдавна ползва сламата и калта като материал за творбите си. Този път ги разпозна в традиционната българска архитектура от XVIII век и така насложи върху една обикновена жилищна постройка всичките си лични открития за формата, пластиката, цвета и смисъла. Това се превърна в оригинален повод да повдигнем отново темата за безумните бетонни чудовища, които заляха бреговете, за архитектурните недоразумения в града и т.н. Наистина се получи акция напълно в стила на Павел Койчев – цветна, пределно художествена и целенасочена.

Всичко това, разбира се, с нищо не промени тържеството на криворазбрания капитализъм по Черноморието.

Три години по-късно всички получават покана да излязат за малко извън София, за да видят новата работа на скулптора. Павел Койчев обича широките пространства. Не за първи път мести столичния художествен живот на село.

И така, с настройката да видим отново гигантски монументи на крави, бикове, телета, овце, магарета, изпълнени в природни материали, ние се изправяме пред... къщата. Както се оказа, тя е построена в двора на новия й собственик - Мирослав Михайлов от село Осиковица.

Основите и приземният етаж са градени от камък. Горният етаж, както се полага, е сглобен от плет, кал и дялани греди. Там формите са същите като в онези макети-хвърчила. Разпознахме ги веднага. Конструкцията е от неправилни ромбоиди, квадрати, триъгълници в ярки цветове. Дъсченият чардак и цялата къща са покрити с масивен навес от стъкло и желязо. Необичайните по форма прозорци са затворени с алуминиева и PVC-дограма, както и стъкленото предверие. Еклектиката е пълна. Тук вече екологичната идея е отстъпила на втори план, няма кладенци, няма слънчеви батерии, няма го класическият пръстен под. Има си инсталации за всичко, даже парно отопление... Къщата е странна смес, родена от съвременните закони на комфорта и шантавия полет на въображението – нещо като поезия и проза в едно. Историята на архитектурата познава много примери за връщане назад към природосъобразния живот, но тази къща не е точно това. А вече не е и само скулптура.

Какво ли би казал някой възрожденски дюлгерин, ако види цимента, дограмата и монтажната пяна, пластмасовите тръби, кабелите, контактите? Вероятно ще изпадне във възторг от тези съвременни постижения на строителството...

Ние, скептиците обаче, застанахме пред дилема. Утилитарната функция, наложена върху творбата, е довела след себе си серия от компромиси. Но това може би са ‛компромиси‛ само за идеалистите. Иначе си е чисто постижение да откриеш друг ентусиаст като теб и така да вдъхнеш живот на една принципно очарователна идея.

В крайна сметка, Павел Койчев е направил всичко, за да приспособи максимално една скулптура за живеене, приземил е утопията, изневерил е на мечтата, за да я превърне в реалност. А може би е изневерил само на нашата мечта, не на собствената си?

Със сигурност не мога да открия достатъчно убедителни аргументи, за да приема или да отхвърля къщата. От една страна се радвам, че все пак има надежда за волните мечти на артиста. От друга страна съм разочарована от това, че не виждам бъдеще за съвременната архитектура. Чувствата, които ме налегнаха под стъкления навес, са точно толкова противоречиви, колкото и самото произведение – типичен продукт на обърканото ни съвремие.