Никакви нови външни обстоятелства – а още повече натиск над Русия отвън – няма да променят стратегическата ни линия към свободна, прогресивна и демократична държава и към такова общество.

Дмитрий Медведев



Като правило народът в Русия вярва на действащата власт. Наистина, след това с ентусиазъм поддържа разобличаването й, но докато властта е в Кремъл, й вярва. Тази вяра е ирационална – зад нея не стоят нито разбиране, нито знание. Вярва си – и това си е, макар че няма никаква представа как се взимат решенията в Кремъл, кой стои зад тези решения, от какви мотиви се ръководи властта при приемането им и какво готви за държавата в бъдеще.

Върховната власт е непроницаема. Тя е абсолютно застрахована от каквито и да било въпроси, още повече - от претенции от страна на народа. Нея не я заплашват нито парламентарният контрол, нито съдебните дознания, нито публичните журналистически разследвания. Никой от висшето ръководство на държавата не отговори и не се и кани да отговаря на въпросите кой взриви жилищните блокове в Москва и Волгодонск през есента на 1999 г., защо потъна подводницата ‛Курск“, кой е виновен за смъртта на заложниците в ‛Норт-Ост“, кой е заповядал да се щурмува училището в Беслан...

Без да знае нищо за предисторията на руско-грузинския конфликт, народът повярва на обясненията на президента и премиера и застана зад властта в тази война. Хората вярват, че САЩ са враг, че там непрекъснато говорят за Русия и мислят как да я разпокъсат и да заграбят природните й богатства. А най-големият специалист по усъвършенстване на тайния механизъм на руското властване – Сталин - в минути на откровеност предупреждавал: ‛На думата на никого, другари, не бива да се вярва“. А той е знаел какво говори.

В условията на тази пълна непрозрачност множество експерти ни убеждават, че Путин и Ко нямат, ама нямат никаква идеология; и че ги интересуват само парите. Но защо така упорито им отказват визията за настоящето и бъдещето на държавата, която се намира под пълното им разпореждане? Защо да не могат да имат планове за развитието на Русия? Откъде е тази сигурност, че при цялата антизападна риторика, на властта тази конфронтация със Запада й служи, за да затвори пътя към демократизацията на обществото? А може би тези разсъждения са само заравяне на главата в пясъка, отдръпване от надвисналото бъдеще, което не съвпада с представите им, опит да се убедят в невъзможността му?

За тези, които искат да разберат случващото се, е ясно, че властта отдавна говори на друг език. На него говорят и премиерът, и президентът, и представителите на армията, и спецслужбите, и църквата, тоест всички най-влиятелни сили в държавата. Тези сили и до сега не могат да се примирят с разпадането на Съветския съюз и отдавна обмислят задълбочено идеята за глобалния реванш. Ненапразно в средата на 90-те години представите им за света ‛подреждаше“ Александър Дугин, докато четеше лекции по геополитика на слушатели от Академията на Генщаба; ненапразно Сергей Кургинян консултираше различни представители на висшите ешалони на властта, неслучайно главата на РПЦ Алексий ІІ прояви интерес към книгата на Андрей Паршев ‛Защо Русия не е Америка“.

Не може да се каже, че на подобни неща не се е обръщало внимание. Напротив, има много сериозни изследвания по темата. Но авторите им не са канени на екрана на руската телевизия, журналистите не се натискат да взимат интервюта от тях. А ето сега, както ми се струва, е настъпил моментът на истината, когато идеите за света на представителите на действащата власт и тайните им замисли постепенно се превръщат в явни.

Неслучайно в самото начало на тази година излезе специален брой на списание ‛Експерт“ под заглавие ‛Русия. Пет века империя“, чиито автори единодушно убеждаваха читателите, че и днес държавата може да бъде само империя.

След като руската власт се реши на военната операция в Кавказ, а после призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия, започна следващият етап от претворяването в живота на идеите на властта. И те напълно се вписват в представите й за мястото на Русия в света. Тези представи са изложени в един от последните броеве на списание ‛Профил“, чиято водеща тема е формулирана като ‛Да съберем държавата“. Главният редактор на ‛Профил“ Михаил Леонтиев наскоро се появи като съавтор на книгата ‛Крепостта Русия“, която представлява политически манифест на антилиберализма. Ето какво е написана в анотацията към нея: ‛Либерализмът е политика на силния по отношение на слабия. Тази политика лишава слабия от всякакви шансове да стане силен. Отговорът на Русия на американското предизвикателство не може да бъде либерален. Отечественият либерален елит неизбежно се оказва не просто прозападен, но направо компрадорски. Държавата ни е непристъпна крепост! При положение, че ‛вътрешният враг“ не я даде без бой. Имаме основание за оптимизъм! Чака ни велико бъдеще, ако се отстранят от власт бесните ‛реформатори“! Ако властта най-накрая се откаже от ненавистния на народа ‛либерализъм“.

Според думите на пишещия в ‛Профил“ Виталий Третяков, актът на официалното признаване от страна на държавата на 26 август 2008 г. на независимостта на Южна Осетия и Абхазия, ‛освен многото, при това съществени последствия - както за света, така и за руската политика, се превърна в най-важното за дадения момент събитие от руската история на ХХІ век, а именно: превърна се в реално начало на практически новото създаване на Руския съюз, тоест на тази държава-цивилизация, която в различни периоди от живота си се е наричала Велико московско княжество, Московско царство, Руска империя и Съветски съюз“.

Освен Третяков, на тази тема разсъждават Александър Дугин, Сергей Кургинян, Михаил Леонтиев. И всички те са единодушни, че това трябва да бъде ‛алтернативен настъпателен идеологически и геополитически проект“ на Евразийската империя. Ако се вярва на Дугин, този проект се поддържа не само от ‛традиционните руски и съветски патриоти от антиелцинската опозиция, но и от някои руски интелектуалци, еволюирали от либерализма към държавната идеология“.

Авторите на ‛Профил“ изхождат от това, че империята ‛винаги претендира за вселенски мащаб“, ‛натоварена е с мисия“ и ‛се възприема като политическо въплъщение на историческата съдба на човечеството“. Ни повече, ни по-малко.

Пропагандаторите на новия имперски проект са убедени, че Русия е длъжна не само ‛да възстанови отново влиянието си върху постсъветското пространство“, но и ‛да способства за формирането на единен фронт на всички алтернативи срещу американската империя – от най-меките до най-твърдите - съществуващи днес“. Имат се предвид ‛контакти не само с ислямския свят, но и с континентална Европа, не само с Китай, но и с надигащата глава Латинска Америка“, а също и с други държави от Азия и Африка. Според Дугин ‛Русия трябва да мисли и действа по имперски, като световна държава, която има интереси навсякъде: и в съседните й територии, и в най-отдалечените ъгълчета на планетата“.

Първото действие в тази посока е налице: руските военни кораби се приближават към бреговете на Латинска Америка. А колко ли са стъпките, за които обществеността не е информирана?

Авторите на ‛Профил“ са сигурни, че не е необходимо да се разширява влиянието на Русия, когато тя ‛укрепне вътрешно“, а ‛сега, доколкото и темповете, и логиката на строителството зависи от това какво строим. Ако е империя, то това е един проект, ако се опитваме да спасим националната държава, то това е съвършено различно“.

Идеалът им е – свръхдържава от типа на Съветския съюз, който имаше ‛сила, съпоставима с другия полюс на свръхдържавната сила“. Съветският съюз, смята Кургинян, беше ‛система, имаща ядро (СССР) и периферия (Варшавският договор, световната комунистическа система, националноосвободителните движения, неприсъединилите се страни и т.н.). Ето такава система от ядро и периферия, притежаваща алтернативна идеология, е свръхдържавата“.

В тези вселенски планове за създаване на империя на народа на Русия е отредена привилегията само да служи на властта. Кургинян откровено се надсмива над тези, които говорят за необходимостта от благоустройство на държавата, давайки за пример бившия съветник на президента Елцин Анатолий Ракитов, който, по неговите думи, ‛преди няколко години стигна дотам да каже, че малката държава може да бъде колкото си иска голяма – главното е в нея да има чисти тоалетни“. В представите на апологетите на днешната власт държавата съществува не за да служи на народа си, а ‛за да спечели войната“.

Най-тъжното тук е, че настроението на народа за кой ли път е съзвучно със замислите на властта и ‛теоретиците“ й. Все тази историческа слепота. Тази вяра в правотата на висшата власт: ‛Ние така ви вярвахме, другарю Сталин, както може би не вярвахме на себе си!“ Същият великодържавен шовинизъм, който само може да сплоти народа на Русия. И същото желание да покажеш на света ‛среден пръст“.

‛Но сега времето е съвсем друго. Все пак сме в ХХІ век“, ми възрази едни младеж, несъгласен с такъв сценарий за развитието на нещата. Да, отвън може би изглежда другояче – съвременни костюми, автомобили, компютри, мобилни телефони; а отвътре е все тази традиционна, патриархална държава, с този тип власт и с тази менталност на народа, така и нищо не научил от историята си. Е, а ако ви трябват подробности, обърнете се към Владимир Сорокин.



Ирина Павлова

Превод от руски Веселина Гюлева