Илюзиите в неговите сценарии
Константин Павлов обля с метафоричната си философичност и българското игрално кино. Красивата безнадеждност на неговата могъща словесност съгради мистични мостове между града и селото, морето и планината, младостта и травматичността, спомените и старостта, омерзението и креативността, битието и отвъдността. Изстреля националните проблеми - идеологически и екзистенциални, интелектуални и емоционални – до космополитни измерения на предопределеното страдание. Илюзиите в неговите сценарии са все грамадни и все стъпкани, независимо дали става дума за минало, настояще или безвремие.
От „Спомен за близначката“ на Любомир Шарланджиев (1976, Специална награда от ‛Златна роза“) до „Съдбата като плъх“ на Иван Павлов (2001, „Златната ракла“, Награди на СБФД за режисура и за женска роля на Светлана Янчева и др.) поетът е написал сценарии за още 7 игрални филма: „Чуй петела“ на Стефан Димитров (1978), „Илюзия“ на Людмил Стайков (1980, І награда от Карлови Вари, награда на СБФД за сценарий), „Масово чудо“ на Иван Павлов (1981), „Бяла магия“ на Иван Андонов (1982, 2 награди от ‛Златна роза`82, ІІ награда от Кадис, Испания, 1983), „Памет“ на Дочо Боджаков (1985, награда на СБФД за женска роля на Катя Паскалева, награда от ‛Южна пролет“, Хасково`86); „Без драскотина“ на Зако Хеския (1989), „Нещо във въздуха“ на Петър Попзлатев (1993, награда за сценарий от ‛Златна роза“`94) и за един епичен и многострадален тв-сериал от 5 епизода – „Селцето“ на Иван Терзиев (1978).
Драматургията му, подобно на поезията, през 70-те, 80-те (а и днес) се възприема като нонконформистки скенер, зорък за лицемерието на соцпатетиката. И съдбата на филмите по сценарии на Константин Павлов е шарена, подобно на разноликите му герои (жени и мъже, майки и деца, съзидатели и лумпени)... Мъчителна работа е да се екранизира красиво-болезнената метафорика на поета-сценарист. Иван Павлов е единственият режисьор, дръзнал два пъти да отелеси драматургията му.
А в последния си реализиран сценарий „Съдбата като плъх“ Константин Павлов доразбрида и без това провисналото ни от кошмари време с метафизичната енергия на тоталното отвращение.
Дано там Горе, където се пресели, смръщеният великан на словото намери своята усмивка.
От „Спомен за близначката“ на Любомир Шарланджиев (1976, Специална награда от ‛Златна роза“) до „Съдбата като плъх“ на Иван Павлов (2001, „Златната ракла“, Награди на СБФД за режисура и за женска роля на Светлана Янчева и др.) поетът е написал сценарии за още 7 игрални филма: „Чуй петела“ на Стефан Димитров (1978), „Илюзия“ на Людмил Стайков (1980, І награда от Карлови Вари, награда на СБФД за сценарий), „Масово чудо“ на Иван Павлов (1981), „Бяла магия“ на Иван Андонов (1982, 2 награди от ‛Златна роза`82, ІІ награда от Кадис, Испания, 1983), „Памет“ на Дочо Боджаков (1985, награда на СБФД за женска роля на Катя Паскалева, награда от ‛Южна пролет“, Хасково`86); „Без драскотина“ на Зако Хеския (1989), „Нещо във въздуха“ на Петър Попзлатев (1993, награда за сценарий от ‛Златна роза“`94) и за един епичен и многострадален тв-сериал от 5 епизода – „Селцето“ на Иван Терзиев (1978).
Драматургията му, подобно на поезията, през 70-те, 80-те (а и днес) се възприема като нонконформистки скенер, зорък за лицемерието на соцпатетиката. И съдбата на филмите по сценарии на Константин Павлов е шарена, подобно на разноликите му герои (жени и мъже, майки и деца, съзидатели и лумпени)... Мъчителна работа е да се екранизира красиво-болезнената метафорика на поета-сценарист. Иван Павлов е единственият режисьор, дръзнал два пъти да отелеси драматургията му.
А в последния си реализиран сценарий „Съдбата като плъх“ Константин Павлов доразбрида и без това провисналото ни от кошмари време с метафизичната енергия на тоталното отвращение.
Дано там Горе, където се пресели, смръщеният великан на словото намери своята усмивка.