Красива, естетска книга, безупречно оформена от Яна Левиева. Белетристичен дебют на Виргиния Захариева, известна и като поетеса, и като журналистка, и като издателка на списание. Очевидна амбиция за ефектно завръщане в литературното поле с бонус – онзи автотерапевтичен ефект, който, ако послушаме Фройд, писането трябва да притежава. Резултат: странно раздвоен, като разцепен, текст, в който сякаш говорят две различни по дарба авторки на два различни повествователни гласа. Първата част разказва за детството на писателката в 1 л. ед. ч. Това е добрата част на книгата. Дори с дебют, Виргиния Захариева показва, че може да разказва увлекателно и живописно; образите са ярки, необичайни, не на последно място заради хиперболизирането на специфичните им черти. И тук, и в цялата книга усещаме опит да се възкреси (нали в България литературните моди пристигат бавно) една вече заглъхваща практика на женското писане, която през 80-те години илюстрираше връзката между лично и политическо: авторките пишеха смело за себе си, за телата си, за своите дребни, ежедневни душевни и битови проблеми във вълната на съпротивата срещу високите ценности на социалната проблематика, фаворизирана от канона. И още нещо, което Виргиния Захариева смята за оригинално, познаваме твърде добре: подправянето на литературния текст с готварски рецепти: друга (все още актуална) вълна, която пристигна в български превод с Лаура Ескивел и Андреас Стайкос. Но трябва да се признае, че яденето изглежда по-апетитно, когато рецептите се изпълняват с родни продукти и задоволяват националния вкус.

Истинските беди на книгата започват с втората част. Тя е замислена като огледално повествователно отражение на първата: вече пораснала, авторката разказва какво преживява по времето, когато пише за своето детство в първата част. Тук обаче отделните части се сблъскват взаимно, втурват се на различни страни, без да постигат смислова цялост и някакво общо внушение. Всъщност общо внушение все пак е постигнато, но едва ли това, което би харесала и самата авторка. Яростно ни преследва (като 9 зайци?) Азът на пишещата жена и неговата болезнена потребност от показност. Потисната е онази асоциативност на дискурсивното послание, която в традицията на „женското писане“ дава стойност и на най-личния текст. Отделни части звучат като страници от life-style списание за момичета: манекенката Х е облечена в кадифена пола на Armani, ботуши на Prada и разхожда своето самочувствие из Париж. Физиологията на авторката нерядко ни идва в повече, дори ако успеем да съчувстваме на пространно описания й

предменструален синдром. Всъщност основното, заради което пиша тази рецензия, е да кажа, че това в никакъв случай не е „женско писане“; тази книга наистина има традиция, но не в някаква „женска“ литература, а в писането на автори като Кирил Христов например.

И все пак първата част ни оставя с по-светлото убеждение, че Виргиния Захариева би могла да напише добра белетристика, ако успее да избяга от капана на себе си. Да видим какво ще се случи във времето.