Пражкото триенале и българското участие - ІІ. Бойко Кадинов
Разговор с арх. Бойко Кадинов
- Участвате в Пражкото триенале за съвременно изкуство с проекта Never Never Land (Evergreen Dreams) като част от пътуващата изложба Mobility. Каква е основната идея, заложена във вашата работа?
- Темата на изложбата е ‛Re-Reading the Future‛ (да пре-„прочетем‛ /преосмислим бъдещето). В този смисъл моята творба се опитва да хвърли мост между настояще и бъдеще. Поводът за нея е конкретен архитектурен обект. Обикновено строителството на една сграда започва с унищожаването на нещо съществуващо - да започнем от тревата, изрязването на дърветата... и изхвърлянето им на бунището. Идеята тук е, че това не са просто „ингредиенти‛, а изключително важни знаци на пространството, средата, времето, културата и затова се опитвам да ги задържа и да ги покажа в цялост. Те влизат в стените и прозорците на сградата, която започва да изглежда като гигантски хербарий. За нуждите на този „макет‛ са използвани смоли, в които са вградени тревите. Попаднал вътре, посетителят може да получи усещането, че наблюдава текстове, знаци...
- Самата конструкция съдържа смисъла на знак за съхранената природа и виталността на въображението. Какво представляват отделните й компоненти?
- Идеята е за гигантска купа сено, потънала в огледална повърхност. Наблюдавайки я, сякаш се връщаш към детството, нещо като завръщане към онези „вечнозелени сънища‛. Всички твърдят, че най-прекрасните и вдъхновяващи сънища са сред тревите. Всъщност това е присъствие чрез отсъствие. Метафората за „купата сено‛ е както във формата й отвън, а така и в отсъствието й... във вътрешното пространство. Често събраното сено в полето се подпира отвън с дървени вили. На тази „конструкция‛ е базирана и реалната конструкция на обекта, повод за тази скулптура, изградена от слепени дървени елементи. Подът вътре също е част от цялостната концепция на посланието. За него са използвани щамповани дъски от сандъци за превоз на стоки по море, като отново се прави връзка с унищожаването на природата и превръщането й в случая в опаковка. Вътре в архитектона има стъклена кабина, пълна със сено. За най-големите почитатели на състоянието „природа‛ има и три аромата, с които могат да провокират сетивата си. Създаде ги специално за случая един парфюмерист в Пловдив. (Бяхме правили допитване до различни европейски лаборатории за парфюми, но всички отказаха.) Задачата не беше лесна, защото необичайните аромати са на поле, сено и на обор.
Като цяло, обаче, това не е опит за някакво романтично-носталгично внушение, а по-скоро следване на един световен процес – връщане към използването на естествени материали и дървени конструкции. Това е някакъв опит за ревитализиране на цивилизацията. Ако едно общество се оценява по онова, което изхвърля на бунището, то нека тогава да разровим нашето бунище. Това е от изключително значение за цивилизацията ни, както и в частност за архитектурата, особено за българската. За десетилетие ние променихме и унищожихме хилядолетни природни дадености, история и култура. Нехайно съсипахме крайбрежната си ивица и планините си.
- Опитвам се да си представя как този проект ще изглежда като реална сграда, в какъв мащаб ще бъде...
- В бъдеще проектът би трябвало да се превърне в офис сграда. Тя ще бъде около 4 пъти по-голяма от този модел. Тоест с височина около 18 метра.
- Вашата творба всъщност заема доста централно място в изложбата.
- Да, някак спонтанно тя се превърна в емоционален център на изложбата, може би и затова съвсем естествено откриването на Триеналето се състоя пред Never Never Land.
- Имате ли информация как се възприема от зрителите?
- Радва се на значителен интерес от страна на хората, които посещават изложбата. За това намираме потвърждение в публикации на много места в интернет (Prague Mobility Event).
- Аз много се радвам на вашия проект, защото според моите скромни наблюдения, в София и изобщо в България няма кой знае колко открояващи се архитектурни решения или знакови постройки, проектирани с по-голяма фантазия. Какво е мнението ви по този въпрос?
- Българската архитектура се превърна в стена за тенис – само връща топката, но мисля, че това време отминава. Има определено обществено очакване за другост и аз се надявам професионално да можем да отговорим по един почтен начин.
- Какъв е замисълът на проекта Mobility?
- Това е пътуваща в Европа изложба с първа спирка Международното триенале в Прага. Организирана е по инициатива на Европейския съюз, като са поканени 5 европейски галерии – националните на Чехия, Финландия и България и две частни – от Лисабон и Краков. Темата е „Re-Reading the Future‛ или „Да препрочетем бъдещето‛. В нея бяха включени и четирима архитекти, които да представят вижданията си за бъдеща Европа.
- С какво се представят другите архитекти?
- Ще спомена проекта от Португалия, който за мен беше интересен. Свързан е с това да се променят и фасадите, а с това и градската среда. Заснема се изцяло една фасада, дигитализира се и с определен софтуер на тази база произвеждаш своя – с нов цвят, нови отвори, нови детайли... Лично аз намирам това за интересно, защото има възможност за отношение, позиция и обратна връзка с хората, които реално „консумират‛ градската среда. В това отношение дигиталните технологии биха могли да се ползват по любопитен начин. Поради нуждата от много скъп софтуер в Прага тази работа не беше представена, но се очаква това да стане в Лисабон, а и през януари догодина тук, когато изложбата ще завърши своето пътуване в София.
- Пространството, в което се помещава Триеналето, е много интересно...
- Това е филиала за съвременно изкуство на Националната галерия в Прага. Помещава се в бивша фабрика, реконструирана през 30-те години на ХХ век, и наистина е с въздействащо пространство. Сградата е разделена на два корпуса и е служела за търговски изложения. Това е един гигантски атриум с височина 40 метра и посетителят има чувството, че е в утробата на презокеански кораб. Общата експозиционна площ е почти 14 000 кв. м. Там е представена и постоянната колекция на галерията, която е изключително богата – включва Брак, Пикасо, Франк Гери... Част от събитието е и една знакова изложба - Кинетично италианско изкуство от 70-те години.
- Освен Mobility има и друга, основна експозиция на Триеналето, в която е включен отделен български проект с куратор Цветомира Тошева. Като цяло проектите в тази част са 18. Получава се обаче малко странно наслагване и повторение на участници...
- Официален куратор от българска страна е Борис Данаилов. В рамките на Триеналето действително имаше относително голям брой куратори от различни държави, което е свързано с основната му структура. Нещата биха могли да се възприемат в два пласта – единият, който намирам за основен, е свързан с темата Re-Reading the Future и съдържа идеята за Mobility, тоест възможността да бъде дръпната шекспировата завеса и да се направи опит да се погледне в бъдещето. Прави впечатление, че участващите градове в този проект на Триеналето са по-скоро периферни по отношение на градове, като Лондон, Париж, Барселона, Мадрид, Рим... Сякаш метрополиите изглеждат уморени за прогнози. Тях повече ги вълнува гигантският пазар на технологии и нови „продукти‛, каквито са Китай или Малайзия, т.е. Евразия, повече от онова, което се случва в Европа. В този смисъл желанието за експеримент, за пътуване към новото изглежда твърде луксозно, много скъпо и метрополиите почти не си го разрешават. Не знам дали е интуитивен или съзнателен избор, но в темата за препрочитане на европейското бъдеще се появяват места, като Лисабон, Хелзинки, София, Краков, където аз намирам много повече воля, поне по отношение на архитектурата, за промяна, за експеримент, за различност. Бих цитирал автори, които според мен блестящо защитават подобен тип архитектурни тези, като Алваро Сиза, Имре Маковец или финландските архитекти, които със своята различна гледна точка провокират идеи и размисли как би могло да се излезе от затворената консумативна европейска среда и продукция, без да се влагат излишно много средства. Струва ми се, че в тези територии се появяват значими и интересни неща, библиотеката в Александрия например беше направена от норвежци, а авторът на новия музей в Талин е финландски архитект. Проектират се нови обществени сгради, направени изцяло от дърво, без нито един пирон. Тоест, това са позитивни алтернативи, които според мен са важни. Вероятно по тази причина усилията са насочени извън метрополиите и се надявам, че подобен тип поведение е важен и за Европа, и за самите нас. Той ни кара да мобилизираме интелектуалния си ресурс, за да не сме като огледало за обратно виждане, възпроизвеждайки вече случили се модели или правейки „ready made‛, и то в по-лош вариант.
- Какво е мястото на Пражкото триенале в тази посока?
- Важно е да се види това Триенале. Твърде много се разчита на стреса и шока като въздействие, като че ли зрителят непременно трябва да бъде изведен от обичайното си емоционално статукво... деца, наредени като за разстрел с лице към стената, а до тях тиктака часовник, който отброява последните минути от битието, или опаковани в телени мрежи природни пейзажи... В по-голямата част от произведенията конфликтът, провокацията се превръщат в основен движещ мотив, но се стига само до констатацията на случващото се, без от това да се формират нови смисли. Видео инсталациите присъстват активно. Вероятно това е част от замисъла. На този фон за мен беше много интересно как вече не съществуват граници между онова, което се декларира като изкуство днес. В този смисъл архитектурното проявление в такъв тип срещи ми се струва повече от необходимо, защото мисията на архитектурата е в конструиране на далечните хоризонти.
Обединяваща сякаш е идеята за пътуващ „ноев ковчег‛, пренасящ през времето и пространството онези ценности и тревоги на настоящата ни европейската цивилизация, които бихме искали да споделим с потомците си, или нещо като размисли за бъдещето, но в минало време.
Разговаря Светла Петкова
- Участвате в Пражкото триенале за съвременно изкуство с проекта Never Never Land (Evergreen Dreams) като част от пътуващата изложба Mobility. Каква е основната идея, заложена във вашата работа?
- Темата на изложбата е ‛Re-Reading the Future‛ (да пре-„прочетем‛ /преосмислим бъдещето). В този смисъл моята творба се опитва да хвърли мост между настояще и бъдеще. Поводът за нея е конкретен архитектурен обект. Обикновено строителството на една сграда започва с унищожаването на нещо съществуващо - да започнем от тревата, изрязването на дърветата... и изхвърлянето им на бунището. Идеята тук е, че това не са просто „ингредиенти‛, а изключително важни знаци на пространството, средата, времето, културата и затова се опитвам да ги задържа и да ги покажа в цялост. Те влизат в стените и прозорците на сградата, която започва да изглежда като гигантски хербарий. За нуждите на този „макет‛ са използвани смоли, в които са вградени тревите. Попаднал вътре, посетителят може да получи усещането, че наблюдава текстове, знаци...
- Самата конструкция съдържа смисъла на знак за съхранената природа и виталността на въображението. Какво представляват отделните й компоненти?
- Идеята е за гигантска купа сено, потънала в огледална повърхност. Наблюдавайки я, сякаш се връщаш към детството, нещо като завръщане към онези „вечнозелени сънища‛. Всички твърдят, че най-прекрасните и вдъхновяващи сънища са сред тревите. Всъщност това е присъствие чрез отсъствие. Метафората за „купата сено‛ е както във формата й отвън, а така и в отсъствието й... във вътрешното пространство. Често събраното сено в полето се подпира отвън с дървени вили. На тази „конструкция‛ е базирана и реалната конструкция на обекта, повод за тази скулптура, изградена от слепени дървени елементи. Подът вътре също е част от цялостната концепция на посланието. За него са използвани щамповани дъски от сандъци за превоз на стоки по море, като отново се прави връзка с унищожаването на природата и превръщането й в случая в опаковка. Вътре в архитектона има стъклена кабина, пълна със сено. За най-големите почитатели на състоянието „природа‛ има и три аромата, с които могат да провокират сетивата си. Създаде ги специално за случая един парфюмерист в Пловдив. (Бяхме правили допитване до различни европейски лаборатории за парфюми, но всички отказаха.) Задачата не беше лесна, защото необичайните аромати са на поле, сено и на обор.
Като цяло, обаче, това не е опит за някакво романтично-носталгично внушение, а по-скоро следване на един световен процес – връщане към използването на естествени материали и дървени конструкции. Това е някакъв опит за ревитализиране на цивилизацията. Ако едно общество се оценява по онова, което изхвърля на бунището, то нека тогава да разровим нашето бунище. Това е от изключително значение за цивилизацията ни, както и в частност за архитектурата, особено за българската. За десетилетие ние променихме и унищожихме хилядолетни природни дадености, история и култура. Нехайно съсипахме крайбрежната си ивица и планините си.
- Опитвам се да си представя как този проект ще изглежда като реална сграда, в какъв мащаб ще бъде...
- В бъдеще проектът би трябвало да се превърне в офис сграда. Тя ще бъде около 4 пъти по-голяма от този модел. Тоест с височина около 18 метра.
- Вашата творба всъщност заема доста централно място в изложбата.
- Да, някак спонтанно тя се превърна в емоционален център на изложбата, може би и затова съвсем естествено откриването на Триеналето се състоя пред Never Never Land.
- Имате ли информация как се възприема от зрителите?
- Радва се на значителен интерес от страна на хората, които посещават изложбата. За това намираме потвърждение в публикации на много места в интернет (Prague Mobility Event).
- Аз много се радвам на вашия проект, защото според моите скромни наблюдения, в София и изобщо в България няма кой знае колко открояващи се архитектурни решения или знакови постройки, проектирани с по-голяма фантазия. Какво е мнението ви по този въпрос?
- Българската архитектура се превърна в стена за тенис – само връща топката, но мисля, че това време отминава. Има определено обществено очакване за другост и аз се надявам професионално да можем да отговорим по един почтен начин.
- Какъв е замисълът на проекта Mobility?
- Това е пътуваща в Европа изложба с първа спирка Международното триенале в Прага. Организирана е по инициатива на Европейския съюз, като са поканени 5 европейски галерии – националните на Чехия, Финландия и България и две частни – от Лисабон и Краков. Темата е „Re-Reading the Future‛ или „Да препрочетем бъдещето‛. В нея бяха включени и четирима архитекти, които да представят вижданията си за бъдеща Европа.
- С какво се представят другите архитекти?
- Ще спомена проекта от Португалия, който за мен беше интересен. Свързан е с това да се променят и фасадите, а с това и градската среда. Заснема се изцяло една фасада, дигитализира се и с определен софтуер на тази база произвеждаш своя – с нов цвят, нови отвори, нови детайли... Лично аз намирам това за интересно, защото има възможност за отношение, позиция и обратна връзка с хората, които реално „консумират‛ градската среда. В това отношение дигиталните технологии биха могли да се ползват по любопитен начин. Поради нуждата от много скъп софтуер в Прага тази работа не беше представена, но се очаква това да стане в Лисабон, а и през януари догодина тук, когато изложбата ще завърши своето пътуване в София.
- Пространството, в което се помещава Триеналето, е много интересно...
- Това е филиала за съвременно изкуство на Националната галерия в Прага. Помещава се в бивша фабрика, реконструирана през 30-те години на ХХ век, и наистина е с въздействащо пространство. Сградата е разделена на два корпуса и е служела за търговски изложения. Това е един гигантски атриум с височина 40 метра и посетителят има чувството, че е в утробата на презокеански кораб. Общата експозиционна площ е почти 14 000 кв. м. Там е представена и постоянната колекция на галерията, която е изключително богата – включва Брак, Пикасо, Франк Гери... Част от събитието е и една знакова изложба - Кинетично италианско изкуство от 70-те години.
- Освен Mobility има и друга, основна експозиция на Триеналето, в която е включен отделен български проект с куратор Цветомира Тошева. Като цяло проектите в тази част са 18. Получава се обаче малко странно наслагване и повторение на участници...
- Официален куратор от българска страна е Борис Данаилов. В рамките на Триеналето действително имаше относително голям брой куратори от различни държави, което е свързано с основната му структура. Нещата биха могли да се възприемат в два пласта – единият, който намирам за основен, е свързан с темата Re-Reading the Future и съдържа идеята за Mobility, тоест възможността да бъде дръпната шекспировата завеса и да се направи опит да се погледне в бъдещето. Прави впечатление, че участващите градове в този проект на Триеналето са по-скоро периферни по отношение на градове, като Лондон, Париж, Барселона, Мадрид, Рим... Сякаш метрополиите изглеждат уморени за прогнози. Тях повече ги вълнува гигантският пазар на технологии и нови „продукти‛, каквито са Китай или Малайзия, т.е. Евразия, повече от онова, което се случва в Европа. В този смисъл желанието за експеримент, за пътуване към новото изглежда твърде луксозно, много скъпо и метрополиите почти не си го разрешават. Не знам дали е интуитивен или съзнателен избор, но в темата за препрочитане на европейското бъдеще се появяват места, като Лисабон, Хелзинки, София, Краков, където аз намирам много повече воля, поне по отношение на архитектурата, за промяна, за експеримент, за различност. Бих цитирал автори, които според мен блестящо защитават подобен тип архитектурни тези, като Алваро Сиза, Имре Маковец или финландските архитекти, които със своята различна гледна точка провокират идеи и размисли как би могло да се излезе от затворената консумативна европейска среда и продукция, без да се влагат излишно много средства. Струва ми се, че в тези територии се появяват значими и интересни неща, библиотеката в Александрия например беше направена от норвежци, а авторът на новия музей в Талин е финландски архитект. Проектират се нови обществени сгради, направени изцяло от дърво, без нито един пирон. Тоест, това са позитивни алтернативи, които според мен са важни. Вероятно по тази причина усилията са насочени извън метрополиите и се надявам, че подобен тип поведение е важен и за Европа, и за самите нас. Той ни кара да мобилизираме интелектуалния си ресурс, за да не сме като огледало за обратно виждане, възпроизвеждайки вече случили се модели или правейки „ready made‛, и то в по-лош вариант.
- Какво е мястото на Пражкото триенале в тази посока?
- Важно е да се види това Триенале. Твърде много се разчита на стреса и шока като въздействие, като че ли зрителят непременно трябва да бъде изведен от обичайното си емоционално статукво... деца, наредени като за разстрел с лице към стената, а до тях тиктака часовник, който отброява последните минути от битието, или опаковани в телени мрежи природни пейзажи... В по-голямата част от произведенията конфликтът, провокацията се превръщат в основен движещ мотив, но се стига само до констатацията на случващото се, без от това да се формират нови смисли. Видео инсталациите присъстват активно. Вероятно това е част от замисъла. На този фон за мен беше много интересно как вече не съществуват граници между онова, което се декларира като изкуство днес. В този смисъл архитектурното проявление в такъв тип срещи ми се струва повече от необходимо, защото мисията на архитектурата е в конструиране на далечните хоризонти.
Обединяваща сякаш е идеята за пътуващ „ноев ковчег‛, пренасящ през времето и пространството онези ценности и тревоги на настоящата ни европейската цивилизация, които бихме искали да споделим с потомците си, или нещо като размисли за бъдещето, но в минало време.
Разговаря Светла Петкова