Имам си нещо като списък на оперни театри, в които желая да вляза; вече отметнах доста. Сега дойде ред на Лондонската Кралска опера Ковънт Гардън! От опит знам, че не винаги се попада на интересен и художествено издържан спектакъл, особено когато нямаш голям избор и престоят ти не е дълъг. Така че тръгнах със скромни надежди. От отлично поддържаната уеб-страница на театъра (и в това отношение сме много далеч от англичаните) избрах представление, в което участва българският бас Орлин Анастасов. Диригентът Джон Елиът Гардинър е голямо име - слушала съм негови записи, така че това бе още една заявка за интересен спектакъл. И наистина имах голям късмет. По време на гостуването ми в Лондон в афиша бяха само „Тоска“ и „Симон Боканегра“.

Ковънт Гардън има 260-годишна история. Изгарян, разрушаван (настоящата сграда е построена през 1858 г.), но възкръсващ, той си остава символ на английската оперна култура. Намира се до Пазара на цветята, който е на това място повече от 250 години. Днес Пазарът е старинна, покрита двуетажна сграда, с формата на правоъгълник, заета от магазинчета и ресторантчета. Пристъпваш и крачките ти отекват навярно по същия начин, по който и стъпките на хората, влизали тук преди векове. Долу има площадка, на която постоянно нещо се случва - играят един, двама актьори или мимове, или певци пеят, или музиканти свирят класическа музика, валсове, джаз... На площадите около Пазара се разиграва уличен театър, прастара традиция; това, което успях да погледна, беше с много актуални внушения. Цялата атмосфера е наситена с изкуство. През едно от площадчетата излизаш встрани на Операта. Главният й вход е скромен, но с типични тежки класически колони. И една част, добавена, покрита със стъкло, напомняща виенски сецесион. Всичко вътре е красиво, чисто, хем старо, хем модерно и с удобства за публиката.

Начело на Ковънт Гардън от 2002 година е диригентът Антонио Папано – известно име в оперния свят. Роден през 1959 г., лондончанин от италиански произход, на 32 години той вече е директор на театър от ранга на Ла Моне в Брюксел. Има много записи, както и музикални постановки в Европа и Америка. Диригент е и на Оркестъра на Националната академия Санта Чечилия в Рим. Изключително продуктивен и енергичен, Папано дирижира и прави около 5 постановки в сезон, както и много гастроли в най-престижните оперни театри на света. Негови предшественици в Ковънт Гардън са големи личности в европейската музикална история, като Рафаел Кубелик, Георг Шолти, Бернард Хайтинк. Тук са дирижирали, режисирали и пели легендарни имена. Ще спомена и българите: Борис Христов - любимец на лондонската публика сезони наред, Николай Гяуров, Никола Николов, Никола Гюзелев, Стефка Евстатиева, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Райна Кабаиванска. В последно време успехи има Орлин Анастасов, който бе поканен за Мефистофел от „Фауст“, Фиеско от „Симон Боканегра“ и др. Не го слушах, защото известиха, че е болен и бе заместен от Феручо Фурлането. В този театър има не само високо ниво, но се поддържа престиж! И очевидно не се допускат певци, които не са качествени и „маркови“.

Респектиран си още с влизането си в залата. Респектира те и обстановката, и публиката – с облекло, поведение, знание за творбата. В спектакъла, който аз слушах, нямаше конфузни, не на място или заради някой ефектен тон аплаузи. Но пък на финала станах свидетел на стихиен възторг и продължително ръкопляскане, при това всеки изпълнител, хорът и оркестърът можаха да получат заслуженото. И никой около мен не бързаше за гардероба или автобуса!

„Симон Боканегра“ е великолепен и стилово издържан спектакъл (версията от 1880 година на Ариго Бойто) – както като ансамбловост, така и като прецизност по отношение на партитурата. Ще си призная, че за пръв път усетих цялата мощ и емоционална енергия на Вердиевата творба. Гардинър водеше оркестъра с лекота, с темперамент и явно увлечение, но без да изпуска нито за миг певците, нито пък темпоритъма на действието. Чудесен и чувствителен към жеста на диригента оркестър, с красива и изразителна звучност! Ненатрапчива, но функционална и оригинална бе декорацията, напомняща за Генуа от XIV век; красиви и елегантни бяха и костюмите, подсказващи епохата и социалния статус на действащите лица. Постановката е на Йън Джъдж - театрален и оперен режисьор (от програмата се научава, че има богат опит и много постановки в Англия). Музикално, логично и с ясно очертани характери на героите, както и на техните конфликти, страдания и катарзиси, е реализирана тази трудна опера. Някои от певците имаха своя дебют на сцената на Ковънт Гардън, включително изпълнителката на Амелия - Аня Хартерос, сопрано с изяви в театри, като Ла Скала, Виенската опера или Метрополитен. Тя пя и игра с елегантност, музикалност и нюанси в глас, фраза, динамика и актьорско поведение. Известен и редовен гост на лондонската опера, баритонът Лучо Гало бе внушителен в главната роля, прекрасен в големите дуети. Габриеле Адорно пресъздаде Маркъс Хадок, активен участник в репертоара на Кралската опера, канен често и в Париж, Дрезден, а Феручо Фурлането запомних с прекрасната Вердиева линия в изпълнението. Най-силно бе внушението от ансамблите и хоровете. Такова спяване, такова интерпретаторско единомислие, осъществено с емоционалност и с впечатляваща музикантска интелигентност, отдавна не бях слушала на живо. Именно в ансамбловостта на изпълнението почувствах художественото величие на Ковънт Гардън. Ето това е истинският оперен театър, образец, от който трябва да черпим знание и опит. Когато залата опустя и заключиха вратите, поех пътя си в блестящо осветения нощен Лондон. И започнах да осмислям събитието, на което имах щастието да присъствам. Очевидно операта е отражение на начина на мислене и на съществуване и на англичанина, и на самата Англия. Тя е още традиция, изисканост, богатство, ред, спазване на приетите от векове правила, прецизност, хуманност и почит към красотата и чувствителността.