За първи път ми се случва да пиша за свой отишъл си колега от ВИТИЗ/НАТФИЗ. На 6 март, по време на откриването на 12. София Филм Фест, Илиян говори на сцената на НДК като ученик и приятел на проф. Владислав Икономов, който получи Наградата на София. После се видяхме на изхода и си обещахме да се наприказваме. С него човек има винаги какво да обсъжда без притеснения – и за живота, и за киното. И след три дни – кошмарната новина за комата. А на 13 вечерта – за смъртта. Всяка кончина е шок, но когато става дума за толкова млад, кадърен и креативен човек, е потрес.

Той бе от малцината късметлии да дебютира почти веднага след завършването си – с „Граница“ (1993), заедно с Християн Ночев. Филмът бе темпераментно-натуралистичен. Скандален дори. После направи в БНТ игралните ‛Сомбреро блус“ и ‛Ярост“, както и оригиналния документален филм „Имам една идея“ – все за потъването на мотивациите в блатото на прехода. Самият ведър и сърдечен, Илиян си изгради стил на сърдит, дори ожесточен млад човек... Имаше защо. След дълги мъченичества, през 2006 най-сетне се появи първият му голям самостоятелен филм – „Пазачът на мъртвите“. Това бе „гробищна“ комедия на абсурда с главен герой дете-мъдрец. Бе изтъкана от черен хумор и нежна мистика, а като контрапункт -зловещ военен трансфер на трупове от Косово. „Пазачът на мъртвите“ се оказа сред най-добрите ни и награждавани филми напоследък, а съвсем наскоро бе избран от членовете на Съюза на българските филмовите дейци за Филм на 2006/2007.

Илиян знаеше, че има проблем със здравето си, но не го коментираше и работеше без дъх – проекти, лекции в НАТФИЗ, къщата край Пазарджик... Беше щастлив, че пътува по фестивали с „Пазачът на мъртвите“. И ето на, напрежението си каза думата. Фатално. Пресече му не една идея.

Сбогом, Иля, в българското кино ще бъде много по-тягостно без теб!