Преди да се появи книга за театъра на Димитър Гочев, се появи филм. От този факт спечели киното, защото „Homo Ludens‛ е интересен с гледната си точка, чувствителен в наблюденията си, елегантен в сюжетирането си документален филм. Печели и непоявилата се книга, защото сред ‛използваната литература‛, наред с множеството текстове за Гочев, няма как този филм да не присъства. Но най-вече спечели театърът, защото филмът на Иван Пантелеев разказва за това как чувства, създава, мисли и живее театъра си Димитър Гочев.

Фактът, че това е български филм за една от най-значимите в европейския театър фигури, иницииран и продуциран от БНТ, е също стратегически печеливш ход, защото чрез подобни артефакти националната телевизия се включва в културния живот и в европейски, и изобщо в глобален контекст. Особено при липсата на културен канал от типа на 3SAT или ARTE, при липсата дори на сериозни културни предавания, този филм е обнадеждаващ знак за началото на една осъзната, надявам се, политика на БНТ в отношението й към културата, която би трябвало трайно да бъде ориентирана към представянето на фигури, явления както в България, така и извън нея.

Най-важният избор за режисьора на документален филм, посветен на значима личност, е изборът на гледната точка към тази личност и начинът на приближаване към нея. Той е и знание, и дарба. Впрочем, съвсем основни изобщо за режисьорската работа, или, както казва пестеливо за себе си самият Гочев, ‛Ако имам някаква дарба, тя е да скъсявам дистанцията между мен и актьора.‛ Иван Пантелеев успява да скъси дистанцията и да приближи зрителя към Гочев. Избягал е от жанра на портрета. Избрал е по-трудното, избрал е разказа за театъра на Гочев. За ‛Случая Гочев‛ обаче това е без съмнение най-точният ракурс, защото за него животът (му) е възможен само в театъра и тече само в театъра – в неговото оформяне върху голата сцена.

Филмът започва тъкмо със голата сцена, започва с финалното почистване на пяната от спектакъла ‛Голямото плюскане‛. Нищо не въздейства едновременно така привлекателно и ужасяващо като опразваната сцена. Защото това е образът на края на един живот, образът на опразнения свят. Сам театрален режисьор, Иван Пантелеев е избрал просто и въздействащо начало, за да отвори оттук насетне своя разказ за това как Гочев изпълва този свят, как създава живот върху ‛дъската‛ всеки път отново и отново, седейки от другата й страна.

За да покаже театъра на Гочев, Пантелеев избира метонимично едно парче, част от работата му през последните години, която темпорално включва гастрола му в България с ‛Персите‛ и ‛Битка на негъра‛ миналата година. Парчето, погледнато драматургично, е всъщност пиеса, в която действието на Гочевия театър се развива чрез централните фигури на езика, на тялото, на основния за него автор Хайнер Мюлер и на винаги съществуваща около него собствена, любима актьорска група. Затова и първият въпрос, въпросът за началото, е въпросът за езика, на/в който ще тече разговора между двамата режисьори във филма – на български или на немски? А той от своя страна отключва най-съществения за Гочев въпрос в театъра, въпроса за възникването на думата от движението, от тялото, от действието.

Най-вдъхновеният миг на Митко Гочев във филма е мигът, когато той говори за тази отключваща живота на сцената среща: когато ‛ти знаеш, че думата ще срещне в един момент тялото‛ и ‛аз съм сигурен, че текстът на Мюлер е там и той те спасява.‛

Именно тази среща за него е в началото на всичко, нея той неотменно търси, провокира, създава с актьорите си – с благоговение, с дълбинно удивление пред тях, с удивителна страст да ги води към извайването и уцелването на възхитителния миг на постигането на тази среща между думата и тялото в точната форма, в нужната на представлението форма: ‛Избухването е също форма‛, казва Гочев.

Разказа на филма си Иван Пантелеев (също живеещ в Германия режисьор, драматург и сценарист) някак леко и иронично е въвел в универсално разпознаваемия разказ за Homo Ludens, разказващ историята за срещите в играта на Европа – между българи, немци, австрийци и др. Малко преди финала виждаме как Гочев предлага на събеседника си да хапнат нещо австрийско и пита жена си: ‛Алмут, може ли Балканът да дойде да хапне?‛

Но едно от най-хубавите неща в този филм за театъра на Гочев е, че не говори за него нито в старата абстрактна фигура на театъра като универсално пространство, нито в новата и популярна фигура на театъра като среща ‛между културите‛. Иван Пантелеев показва Гочевия театър в много актуален ракурс, във винаги по-сложния разказ на конкретното, много личното време-пространство на опита. Тоест, на срещата между българските и немските думи на Митко Гочев с непосредствения телесен опит - негов и на актьорите му. Показва как се осъществява в театъра разцепената му биография. Показва я разгъната, разпъната в опита му - в българската и (източно)немската Утопия, в живота му на Балканите и в Западна Германия (Европа), в общуването с актьорите му Кох, Финци, Бендокат, Цилхер, Пешел и пр. Биографично този опит преминава чрез ключовата за Гочев среща с текстове на Хайнер Мюлер – негова изключително близка и не по-малко трагично раздвоена фигура.

Филмовият разказ завършва отново с финалното опразване на сцената, с поклона на актьорите в ‛Хамлетмашината‛ от Мюлер. Казано иначе, завършва с образа на играещия в спектакъла Гочев, показвайки сливането на режисьора и актьора във вечния образ на Homo Ludens.