Само три концерта минаха от 48-ия Международен фестивал ‛Мартенски музикални дни“ – един симфоничен и два камерни – но самите те рисуват блиц-панорама на провижданията, които се случват на една подобна среща. Чуха се знакови композиции, звучаха рядко чувани неща, стойностно българско произведение изживя своята русенска премиера, също стойностен български оркестър пък изживява своя (да се надяваме) пореден ренесанс.

Започвам от него. Русенската филхармония от три месеца има главен диригент и той се нарича Алексей Измирлиев. Като всяко начало, и това е любовно. Измирлиев е познат за оркестъра и не само за него. Но в последните 17 години той не бе от най-предпочитаните фигури, въпреки че никому не е идвало наум да поставя под въпрос много сериозните му качества на музикант. Сега той застава пред оркестъра, събрал опит от работата си в друга среда – в чужбина, с различна интензивност; прегорял в огромен, солиден репертоар и с цялото добро, градивно самочувствие на изградения професионалист. (Интервю с него ще публикуваме в следващ брой.) Бях на репетициите му – когато почти всеки ден се сблъскваш с лекомислието и мързела на новите диригентски явления, ти е страшно приятно да следиш процеса на едно прецизно и същевременно щастливо ‛излъскване“ на музикалната фактура. Заедно с нея сякаш засияваха и съответните оркестрови групи. Измирлиев е диригент без излишъци в жеста – точен в ръката до графичност. Точен и в изискванията си - много бързо диагностицира и съобщава как да се скъси пътя до вярното решение. Събитие на откриването бе русенската премиера на Петата симфония Lux Aeterna на Васил Казанджиев, посветена на паметта на Добрин Петков. Изпълнението изля формата чрез вътрешния контраст – със скръбен, драматичен ричеркар, а след заплашителната агресивност на втората част – токатата, последната – мотетът, ‛изгря“ от тишината трансцедентно и просветлено. Парадоксално, но Брамсовата ‛Песен на парките“ не можа ‛да запее“ благодарение на хор ‛Дунавски звуци“(главен художествен ръководител – Найден Тодоров). Цигуларката Ваня Миланова, предпочитана тук солистка, откри фестивала със Сибелиус-концерт. Прави го не за първи път. Този път обаче ‛северният му характер“ прогледна чрез емоционалните островчета, които тя очерта с многозначително (чак до речитативност) подчертаване – а оркестърът партнираше напълно коректно в това нейно изпълнение. Миланова се бореше с грип и чест й прави, че не отказа концерта. Танцът от ‛Саломе“ на Рихард Щраус превъзходно демонстрира възстановяването на инструменталните и оркестрови навици в Русенската филхармония. Силно адмирирам начина, по който Алексей Измирлиев се връща на българския концертен подиум - диригент, който знае как се строи оркестър; и който идва абсолютно навреме в България.

Вторият ден на фестивала бе камерен. Матинето на клавирното трио Биляна Вучкова, Ага Дзюбак и Антони Дончев мина при голям интерес. В ‛новото си поприще“ Антони страхотно ‛тръгва“ към предписания звук, като го оцветява богато с невероятно музикантско въображение. И пианизъм. ‛Ставам пак пианист“ – каза той след концерта. (Понеже досега не е бил!)Триото от Маурисио Кагел, създадено преди повече от 20 години, бе особено иносказателно тъкмо по отношение на звуковата инвенция. Кагел отново изненадва тези, които очакват от него предимно ефектни ходове, за да защити реномето си на баща на инструменталния театър; композицията е реплика към полистилистичните копнежи (дори в появилите се вече композиции на Шнитке, които, не се съмнявам, той е познавал). Само че тук процесът е обратен – от деструкцията се ражда ‛чистият жанр“ – тук не танго, а валс. След скептичната усмивка на Кагел, откровената разтърсваща руска скръб на Дмитрий Шостакович в неговото Трио създаде очакван контраст; контраст създадоха и инструменталните подходи на тримата, които никак не се притесняват да „пренаредят“ някои моменти в творбата, да ‛чуят“ по-различно нейния звук, да потърсят различна артикулация в тембрите. И изведнъж композицията ‛се премества“ с десетилетия напред във времето. От което само печели.

Същото усещане имах отново за Шостакович, този път от Израелския съвременен струнен квартет в състав: Хадас Фабрикант и Кармел Раз (цигулки), Катя Полин (виола) и Хила Епстайн (виолончело). Средната възраст на квартета е 27-28 години. Но това никак не пречи на четирите музикантки да слисат аудиторията с витално, органично, много изобретателно музициране. Те са се кръстили ‛съвременен квартет“, защото искат да е ясно, че търсят съвременните параметри на звука и в музика от XVIII век, и в музика, написана днес. Свирят като за последно и веднага става явно, че много са търсили своя собствен звук. Не скриха, че квартет ‛Кронос“ е техният идеал – като оригиналност в проектите и звуковите идеи. И не жалят сили и време да профилират своя звук и да го ‛патентоват“. Звукът в техния Шостакович (Трети струнен квартет) бе директен, оголен, но закръглен; сякаш тоновете капеха, просто се стичаха като различни по големина капки… и това не е някаква самоцелна метафора. Точно това чувство имах. Поначало темата на концерта на израелките бе войната. Следвоенният квартет на Шостакович бе последван от ‛Ангелска песен“ на много известния грузинец-евреин, който от 1995 година живее в Израел – Йосеф Барданашвили(1948). В последните години Барданашвили работи много със световноизвестния режисьор Роберт Стуруа; настойчиво го е препоръчал Гия Канчели. Това го споменавам, за да се запомни името, а не като атестация. И накрая - потресаващият минималистичен холокост разказ на Стив Райх (1936) ‛Различни влакове“. Заглавието иска да припомни, че в едно военно време едни хора са се качвали на влакове, които са ги отвеждали по домовете им, а други са се качвали на влакове, които са ги водели към смъртта. Творбата може да се изпълнява от различни състави и с различно времетраене. Тук тя бе за квартет и магнетофонна лента. Добавената видеокартина (по идея на квартета) допринесе за още по-особеното въздействие на тази изумителна композиция, една от най-силните творби не само на минималистичната музика, но и на музиката на втората половина на ХХ век изобщо.