Вероятно един уважаващ себе си оперен меломан би получил припадък или най-малкото би се попитал дали не сънува, ако на концертния афиш прочете такива странни названия, като ‛Модна опера‛, ‛Футболна оратория‛ или ‛Боксoво пеене‛. Преди повече от половин век Пиер Булез, обявил операта за мъртва, предизвика стрес сред активните оперни деятели с предложението си всички оперни театри да бъдат взривени и предадени на хуйвенбините. Известният френски композитор и диригент се беше излъгал: оперните зали – особено на големите фестивали – са по-пълни от всякога, а новите произведения, и то нерядко от съвсем непознати и нови имена, никнат като гъби след дъжд. Времената на авангарда, когато новата опера играеше ролята на плашило за разгонване на благоприличната меломанска публика, отдавна са отминали. Днес композиторът е предприемчив, находчив, любознателен, отворен към света и винаги в тон с времето. Онова, което предопределя най-вече успеха, е да се открие актуалната тема и да се пусне в медийното пространство - спонсори, оперни театри, филхармонични оркестри и фестивали широко отварят вратите си. Важни са не качествата на самата музика – от нея едва ли някой се интересува, а биографията, творческите активи и, разбира се, контактите на младия и обещаващ композитор (неговият т.нар. Network). Действащите механизми не са по-различни от тези, които познавахме от комунистическо време, спонсорите обаче са други.

В края на месец януари на сцената на Deutsche Oper am Rein в Дюселдорф се състоя световната премиера на операта The Fashion, модна опера в 12 сцени от италианския композитор Джорджо Батистели (1953). Интересът към произведението не беше случаен, особено като се има предвид, че това е трета поръчка от страна на Дюселдорфската опера, където Батистели преди 10 години е бил Composer in residence (1996/97). Продуктивният композитор, автор досега на 20 опери, е заемал различни постове на музикалната сцена в Италия – участвал е при основаването на Експериментално студио ‛Edgar Varese‛ в Рим (1974), бил е художествен ръководител (като последовател на Ханс Вернер Хенце) на лятната Академия за изкуство в Монтепулчано (1993/6), както и художествен ръководител на оркестъра в Тоскана (1996/2002).

Онова, което особено изостряше любопитството, беше самата тема, въвеждаща в екстравагантния свят на модата. Че темата е модна, няма спор. Дюселдорф от край време се е славил като град на модата и скъпия шик, което се демонстрира и в ексцентричните, понякога не без известен карнавален оттенък, облекла на застаряващата премиерна публика. Не дотам оригинален е сюжетът на операта, в който една съвременна Пепеляшка с хитроумните комедийни средства на Росини – преобличания, недоразумения, интриги (но без неговото изящество и непресъхващ хумор) - се издига, преоблечена като мъж (сиреч травестит), до топ-модел в модното шоу. Всичко онова, което става на сцената, не излиза от рамките на евтината клоунада, бутафорията и не особено смешните гегове. Музиката, боравеща с атонални средства, е прекалено тежко оркестрирана и лишена от индивидуален облик. На зрителя беше предоставено сам да си отговори защо текстът на една италианска опера трябва да се пее от немски изпълнители на лош английски език? В програмата към спектакъла четем чистосърдечното признание на английския либретист Боб Гуди, което той е отправил към композитора, че не само няма понятие от опера, но и че не владее италиански; както се разбира, италианският композитор също не е бил специалист в английския. Така и не става ясно какъв е обектът на тази опера, за какво е написана тя и какво се крие зад нея. Няма и следа от критическата нотка на един Робърт Олтман, чиято блестяща филмова сатира Prêt-á-porter се занимава с фалшивия свят на модата и нейните клюки, зависти и интриги, разкривайки зоологически паноптикум от звезди и идоли, обекти на евтино подражание.

Оказва се обаче, че между опера и модна сцена има много прилики: и двете предлагат бягство в един по-хубав свят, далече от скуката на ежедневието, и - както при сапунките – и от себе си. И едната, и другата получават публичност в един медиен свят, в който всичко е за продан, в който истинските ценности имат твърде малко място. Подобно е и съотношението между опера, оратория, мюзикъл и футбол. Достатъчно е да се спомене мюзикълът Шалке от Михаел Клаус, посветен на 100 годишнината от основаването на известния отбор и станал емблема на града Гелзенкирхен, а може би и негова най-важна културна забележителност. Нездравото любопитство би желало да узнае вероятно от кого се финансира това. Ами, разбира се, от оперния театър на същия град. Сделката е много изгодна, като се има предвид, че същият мюзикъл се играе при препълнени зали от ентусиазирана спортна публика в течение на цял един сезон!

Спортът, както е известо, е масов феномен: и той, както и операта, е пълен с емоции и афекти, драми и трагедии, масови шествия и религиозни ритуали. В своята футболната оратория Die Tiefe des Raumes (Дълбочината на пространството) немският композитор Мориц Егерт с участието на същия либретист Михаел Клаус очевидно е искал да увековечи възторга си от Мюнхенския отбор ‛Байерн‛. Злите езици говорят, че той е бил още по-възхитен от хонорара, получен от перото на културната програма на Световното първенство по футбол. Та това дребно хонорарче е определило очевидно и състава на голямата барокова оратория с участието на четирима солисти от най-висок международен ранг, трима рецитатори и големия симфоничен оркестър на град Бохум под диригентството на Стивън Слоун и изпълнението на произведението в рамките на Рурското триенале 2006. Дължината на ораторията, както и при мача, е два пъти по 45 минути, пауза и 8 минути допълнително време. В рамките на 28 епизода може да се чуе всичко, което човек може и не може да си представи от всевъзможни стилове и епохи – виртуозни фуги, остинати, колоратурни арии и хорове в Бахов стил, бомбастични цитати от Брукнер, маршове, танга и шлагери, подсвирквания, сигнали и най-вече възгласи от ‛бойното‛ поле. Подобно на Майерберовия ‛хор на къпещите се жени‛ от операта Хугеноти, тук има ‛хор на бременните жени‛, оплакващи се от това, че по време на родилните им мъки техните мъже са принудени да страдат на стадиона. Има и други текстове, образци на поетичното изкуство, като ‛Няма по-лайняна участ от това да си на второ място‛ или ‛Вупертал и Шалке падат, но ние винаги сме заедно‛. Използват се също така алегорични барокови арии, като например ария на Благодетелта, ария на Порока и др. Не липсват и вълшебни превъплъщения (‛Преображението на Трапатони‛) и всякакви още изненади.

На последното издание на престижния фестивал за нова музика ‛Musica nova‛ през март т.г. в Мюнхен прозвуча и произведение, наречено ‛Боксово песнопение‛ в 12 рунда за един боксьор, боксова круша с пясък, рецитатор и инструментален ансамбъл от Михаел Ленц и Ули Винтерс. Професионалният профил на двамата млади автори така и не става съвсем ясен. Първият се определя като звуков поет (Lautpoet), тоест поезията му се базира върху звука на думите, вторият - като Objektkünstler (автор на обекти) и автор на пърформанси. Главното действащо лице всъщност не е нито композитор, нито поет, а един професионален боксьор, разположен в центъра на двуметровата сцена, която всъщност е боксова арена. Задълбочено и много технично той изпълнява своите упражнения, тренирайки върху една звучаща боксова круша. Не може да не се отбележи с възхищение, че за първи път в историята на боксовия спорт (на музиката, де) всеки боксов удар получава и музикална характеристика благодарение на кабелите, свързващи боксовите ръкавици с разположените около арената (пардон, концертната сцена) музикални инструменти – пиколо флейта, баскларинет, електрическа китара и ударни инструменти - в стил Hеavy Mеtal. Двамата автори в ролята на треньори, даващи указания на боксьора, се движат трескаво около арената или пък просто си разговарят с публиката. Има и трети актьор-пантомимист, който с пластиката на тялото, особено на ръцете си, виртуозно артикулира времето на пърформанса. Нищо, че музикалната субстанция е повече от тънка, в днешно време много по-добре се продават идеите. Модерният проспериращ производител на изкуство и продавач на масови ценности разбира от всичко по малко – от спорт и мода, от музика и пърформанс; и най-вече от изкуството да се печели популярност в определени среди, от които се правят пари. Как ли? Това е тайна на гилдията. Приказката, че царят е гол, отдавна е забравена.

Привършвайки този фейлетон, ми хрумна невъзможната мисъл, че, получавайки тази информация, някой от видните български композитори, известни като спортни запалянковци, би могъл да се поддаде на изкушението да открадне патента на своя чуждестранен колега и да понапише някоя и друга опера, посветена на известен наш треньор, боксьор, а защо не - и на футболен отбор. И защо да не опита? Богати спонсори има и в България.