Гостуване на японската дръм група Ямато

Език на тътените


Спектакълът на уникалната японска дръм група Ритъмът на сърцето разкрива звука като свидетелство на сътворението и като завръщане към целостта, като проблясък на неизменното през самата тъкан на времето. Ето защо и програмата на групата е съставена от пиеси, които представят дълбоките атавистични гласове на стихиите, на вятъра, огъня, мълниите. Това е второто гостуване на Ямато у нас (в Зала 1 на НДК) след особено успешния гастрол миналото лято. Те са свирили пред повече от един милион слушатели на три континента в дванадесет страни. Създадена през 1993г. от Маса Огава в старопрестолния град Нара, групата е съставена от петима мъже и пет жени, които свирят на старинните японски ударни инструменти тайко. Представят се с почти пълния набор от плоски, малки, през хоризонтални, двулицеви, средни бъчвовидни, големи и дори огромни инструменти, всеки със свой специфичен звук и форма - около четиридесет на брой. Особено впечатляващ е огромният тайко (с диаметър около два метра), изработен от 400-годишно дърво, чиито дълбок, плътен и гръмовен звук кара цялото тяло да се превърне в негово ехо.

Въздействието на спектакъла е зашеметяващо - нито слухът, нито тялото, нито душата могат да останат хладни и несъпричастни. Звукът е толкова дълбок и атавистичен, толкова пропит с енергия, че подчинява волята и превзема както чувствата, така самото тяло. На тази стихийна власт са способни сякаш само ударните инструменти, тъй като в тях отеква самата оголена и откровена същност на човешкото, самата пулсация на виталната енергия.

Онова, което поразява при цялостното разгръщане, е сливането на отделните елементи в едно плътно организирано цяло. Впечатлява драматургичната наситеност и умението да се гради ‛вътрешен разказ“ от редуването на пиеси, които превеждат през различни емоционално-акустични състояния, през почти непостижима палитра от темброви нюанси в обемите, динамиките и дори в тишината. Именно тишината, защото звуците понякога са толкова наситени и обемни, толкова дълбоки, здрачни и бездънни, че като че ли отекват не със звук, а с някаква пределно плътна и извечна тишина. Това е осезаемо най-вече при особено големите инструменти. Освен това тайко барабаните са крайно разноезични; ако хирадо-дайко е с кадифен, но не толкова плътен звук, то шиме-дайко е с бодър, напрегнат и отривист характер, а окедо-дайко създава обемни акустични масиви, които бавно и тежко се разстилат в пространството. Звуците от ръчния малък гонг атаригане са оптимистични и почти прозрачни, на него е дадено не да говори за вечността, а да оглася и отмерва изтъркулващото се време. А сред цялата тази палитра от кънтящи, грохотни, бумтящи, гръмливи и драматични звуци, гласът на едва прошумоляващия деликатен триструнен шамисен олицетворява сякаш човешката крехкост.

Десетте перкусионисти свирят с екстатическа екзалтираност, която се предава на публиката. Движенията често пъти са в серии от цялостни пластически решения и изпълняват не само техническата роля на звукопроизвеждане, но и на танц, на разказ. Често на авансцената свирят по няколко души, като ритъмът организира движението във вълни, в приливи, отливи, в паузи или взривове в едната или другата посока.

С пълно право може да се говори за динамични ‛разкази“, които са едновременно звуково и телесно превъплътени. Освен това от самите барабани - големи и малки, се построяват различни пространства - пирамиди, дълбочини и йерархии, подкрепени от стилно графично или полихромно осветление. Техническата безупречност на тайко-перкусионистите им позволява и неочаквана артистична свобода. Особено поетична и красива е пиесата Garakuta, в която трима мъже произвеждат различни по динамика и ефект дрънливо-треперливи метални звуци, изтръгнати от японските малки чинели чапа, олицетворяващи своеобразно предаване-подхвърляне-удържане-изпускане на невидима, но ‛акустично зрима“ топка, която отеква специфично в ръцете на всеки от тях. А зад тази игра прозира догадката, че всеки звук е душа, живо същество, което се променя, преобразява и преражда при всяко ново проявление-прозвучаване. Финалната пиеса - Сърцебиене, отново връща към изначалния усет за удара като дихание и трепет, като пулсация и единство между човек и всемир, като отекващата съобщност и заедност на съществуващото. На сцената са всички изпълнители, погълнати от пълнотата на една могъща пулсация, предадена през всегласието на двайсетина големи тайко инструмента. Грандиозен и мащабен звук, обемащ цялото пространство, плътен като самото съществувание, отчетлив в присъствието си, но невидим, надвишаващ границата на самите сетива. В пищната виртуозност на подобна перкусионна акустика е лесно да се забрави, че все пак темпово-ритмичният характер на ударните пулсации е вид музикална аскеза, но тъкмо това захласване-забрава ги осъществява като душа.