- Доколко фигурата на Бойко Борисов е консистентна и доколко е роля?

- Бойко Борисов e актьор, режисьор и зрител на собствената си персона, той е завършена театрална монада. Извън всякакво съмнение, в негово лице приветстваме сценичен талант, несъмнено актьорско дарование. Борисов е художествен човек, театрален и литературен персонаж. Той е герой от уличния епос, от разказа за момчето, което "пробива" в елитарните сфери. Там, където не допускат "простолюдие". Борисов не е типичен аривист, не излъчва изтерзаността на средностатистически кариерист. Усилията му за социална вертикализация протичат лежерно, в ленив сицилиански стил. Това импонира естетически. Напомня Брандо. Знае, че е гледан и че тече съобщение между неговата мъжка наличност и несъзнаваните нива на предимно женското любопитство. Знае, че кодът на връзката е леко неприличен, че във „във всичко това‛ има известна неизповедимост. Личи си, че живее в режим на самонаслаждение, че извлича нарцистични удоволствия от обстоятелствата на тукашния идиотски гламур. Знае, че средата е разхайтена, карнавална. И знае, че има Оскар в този спектакъл. В това е неговата реализирана, струва ми се, hidden agenda.

Борисов е социално осъществен по съноподобен начин, това, което преживява, е жива изненада, някакво благоприятно урочасване . Има риск обаче от загуба на душевно равновесие по причина на нарцистично пресищане. На върха на успеха се задава това, което Фройд нарича "невроза на провала", един несъзнавано детерминиран автосаботаж. Кметът е човек от войнската каста, кшатрий. Бие се сполучливо и носи на бой. Чух го веднъж да казва, че е хищник, животно. И това е роля. По пиесата на Дарвин.

- Защо отношението към Б. Б. е толкова поляризирано?

- Имам впечатление, че Б. Б. не провокира агресия, а нещо подобно на срам, на екзистенциално неудобство. По-тънкокожите преживяват вина. Той е възприеман и като емблема на колективната неудача, на предизвестения субкултурен срив. Швейцарският доклад, изготвен по поръчка на Държавния департамент на САЩ, свързва Борисов с българската мафия и с 30 неразкрити убийства. Има нещо много порочно в смълчаването на тази биография от страна на институциите и в равнодушието на публиката, която отказва да разбира. Каква стойност има масовата потресеност от политическата корупция "на управляващите" на фона на този селективен отказ да се разбере каква е истината за най-популярното лице на България, за утрешния премиер на страната? Защо това двойно счетоводство? Този доклад е шокиращ в констатациите, но не породи последствия. Ние живеем в страна на необявените амнистии, на ирационалната юридическа щедрост. Малко е да се каже, че това деморализира, това създава чувство за деспотично безредие, за прокълнатост на територията. Гласоподавателят екскулпира капризно, по естетическа презумпция. Не е вярно, че народният глас е божий, това е русоистка илюзия. Не само, че не е божий, но може да бъде и дяволски. Случвало се е в историята.

Борисов е антропологическа алтернатива на провалените лидерства на прехода. Това, струва ми се, е неговата дефиниция. Високата демократична реторика е обезценена, говорителите са отхвърлени. Иде ред на простосмъртните. Народът въстава срещу "гордостта на институциите", спира да им вярва и започва да търси някакво себеподобие, за да му връчи ръководната роля. Алтернативата е първо антропологическа и след това политическа. Борисов няма идеологически произход, той идва от „никъде‛ и не отива „някъде‛, а никне от почвата. От ъгъла на улицата. В часа на делегитимирания елит и разочарованото население. В България всичко започва „иначе‛, но завършва като Бойко.

- Чии са неговите политически послания – чужди или собствени?

- Борисов е ефективен в ежедневното политическо пререкание, в близкия бой с политическите противници. Не могат да бъдат отречени полемичните му качества и подкупващото му просторечие. Борисов е дисквалификатор, разобличител на дежурната политическа логорея. Неговото езиково поведение се преживява от симпатизантите му като терапевтично, като политически виц по адрес на статуквото. Борисов говори като политически позитивист, като невярващ в "концепциите", а във вещите и в господствата. Битовият "дискурс" се преживява като достоверен, несимулативен език. Нормативният език на официалните говорители кънти от институциите по неправдоподобен и подвеждащ начин. Този език фалшифицира и тиранизира. Демократично ориентираната словесност е с друга интонация. Тя няма нищо общо с поетиката на докладните записки или с езиковото вертиго на 90-те години . Преходът беше езиково буйство, задръстване с възклицания и инвективи. Тази гъста словесна среда започна да се разрежда при Сакскобургготски с помощта на неговите граматически паянтави и логически несъгласувани, всъщност напълно "царски‛ изречения. Сакскобургготски уязви политическия логос отнесено и елитарно, Борисов му върна „уличната‛ достоверност. Езикът на Борисов е политическо просторечие, койне. Това е синтетичен език – тяло и реч, който спасява "низките" нива на езиковата йерархия – езика на мутрите, на лумпенизираното население, на любителите на Бареков. Борисов легитимира стихията на масовия говор чрез неговата употреба на "елитарно" равнище. Негова е заслугата за пренасянето на този език на нормативна територия. Все пак, тази нова езикова жизненост се заплаща с цената на известно „неуважение‛ към езиковите йерархии и вероятно стимулира допълнителна деградация на публичния език. А може би не.

Извън интегралното послание на говорещата корпулентност на кмета и глобалната закана на тази битово-телесна „алтернатива‛, не забелязвам валидни политически послания. Налице е, разбира се, и стандартният десен програмен плагиат, но той е разположен на противоположния полюс на коментираното просторечие и не заслужава коментар. Знаем какво пише вътре.

- Кое е дясното в идеологията му?

- Борисов е чист опортюнист, съвършено безидеен член на ЕНП. Неговата официална идеология е безупречно дясна, ксерокопие на европейския образец. В какво вярва Борисов и дали изобщо вярва е неприлично да се пита, по правилата на европейското възпитание. В Европа не таршуват биографиите, а очакват ефективност. Печелещият избори е „десен‛. Шеф на разузнаването в НАТО е унгарец, обучаван в КГБ. Логиката от периода на Студената война е изоставена, в сила е тактическата толерантност. Който не е против нас, е с нас. Възражението, че този подход стимулира нов колаборационизъм и амнистира исторически престъпления, не плаши никого, а радва всички. С изключение на потърпевшите, но кой ги пита. Какво общо има този подход с Европа на ценностите и дали изобщо има нещо общо, е въпрос без общоприет отговор. Според мен нищо или много малко. С приемането на Борисов в ЕНП спорът за неговата принадлежност към "дясното семейство" трябва да се счита приключен. Иначе си в конфликт с ЕНП, а не бива. Не знам защо не бива.

- Какво се крие зад липсата на каквато и да е самокритичност у него?

- Крие се несигурност. Монументално-мачистката фигура на кмета крие себенеуверено ядро, нежна душа в корпулентно тяло. Внимателното наблюдение ще открие дискретна паника да се хареса, да си набави стимулиращата доза одобрение. Няма нищо по-суетно от политическото същество, от мъжете и жените на това изкусително поприще. Тази роля развращава, тя развива фалшиви идентитети и илюзорни съзнания. Някой приличен, но ординерен човек, с мъчителна жажда да бъде somebody, потегля към политиката, за да си набави престиж, банкова сметка и домашно извисяване. За да вкуси от щастието или за да се лекува, което , както знаем, е едно и също. Политическата партия е органон за постигане на тази цел и територия за изпитание на "качествата". Кои качества? Типичните: култ към лидера, поднесен в границите на добрия вкус, за да бъде убедителен, радикално и дефинитивно снемане на опозицията истина-лъжа, работа върху нормативното политическо лицемерие, заклет егоцентризъм и може би джогинг. Това на първо време. Нататък следват стилизациите и работата за постигане на съвършенство. Казано в ироничен стил, практикуването на политически образ е процедура, чрез която публиката на този образ научава за несъществуващото като за съществуващо и за съществуващото като за несъществуващо. Бодрата политическа маска, нетърпението да служиш, вкусът към "обикновените хора", прозрачността на намеренията и трепетното изживяване на "каузата" изграждат симулативния образ на политическия професионалист. Вътре е абсолютно безчестие. Начинът, по-който партийните логики изкривяват очевидностите, за да подържат нарцистичния комплот на съответните лидерства и предразсъдъците на електората, смайва със своя радикализъм и углавно лицемерие. Това е партийно садо-мазо, от което можеш да се отървеш само с взривно несъгласие и неизбежна маргинализация. Императивът да се придобива и удържа власт предполага режим на "перманентна преоценка на ценностите", на игра на текущо аксиологическо творчество в радикално изтълкуван „постмодерен‛ стил. Политиката е "весела наука". Ценностите са знаци на конюнктурата, реторични фигури за патетична употреба. На дъното е власт, без която азът е мъртъв. Загубата на власт и слизането от сцената на лице, фатализирано в политическата перверзия, е равносилно на слизане в ада. Все едно, че ти ампутират сърцето, че ти стопяват бучката лед. Политическата сцена е условен живот, живот във въпросително наклонение. Всичко зависи от енергията на симулациите и от каприза публиката. Политикът е актьор без дарба, жалка Мелпомена.

Канонът на политическата адекватност не предполага развита интроспекция и вкус към съзерцателните паузи. Политическата душа е екстравертна, уставно мобилизирана. Проблематизацията е противопоказана, защото пречи на партийната бойна готовност. Политикът не преживява „угриженост за истината‛ (Фуко), той я ненавижда углавно, освен в качеството й на полемична техника за справяне с врага. Това откритие шокира. Словоупотребите на властта нямат нищо общо с „проясняването‛, с тази чисто интелектуална задача. Политическите думи са манипулация. Политикът си позволява нещо от лукса на „размишлението‛ само в етапа на мемоарите, в тях той историзира злополучния си опит. Междувременно „действа‛.

- Какъв етически и естетически типаж симпатизира на Б. Б. ?

- Казват, че това са всички съсловия и всички степени на образованост. Може би. Аз познавам две категории гласоподаватели на Борисов: лумпени и отчаяни. Лумпените биват еротизирани от примитивната социална сила, от виталната безцеремонност на "облагородената" мутра. Лумпените се подреждат в глутница зад себеподобния с най-дебела шия и горно „до‛ при вой. Базисният вот за Борисов е зависим от вълните на социалната еротика и няма нищо общо с „аргументите‛. Стилистически Борисов задава закана и реванш, но не в логиката на реторичния ексцес на Сидеров, например, а в по-дружелюбния вариант на битовото лукавство и уличния чар. По силата на особена ирония, Борисов е сам по себе си буквална реплика на парадигматичния лидер от прехода, така масово и така вдъхновено ненавиждан. В образа на Борисов ще откриете базисните характеристики на този преходен лидер: власт, пари и престъпление без наказание. Но в простонародна редакция, обаче, а това променя всичко. Народната политическа естетика не отхвърля всяка корупция, а само елитарната. Бойко до Пашата - може, Костов до Славчо Христов – не може. Народното "престъпление" е борба за оцеляване, всекидневна войнска доблест и даже жизнена мъдрост. Какво е правил Борисов в епохата на рекета е весела тайна, трудов стаж. Борисов дължи на здрачната част на своята биография половината от своя електорат. Поне. Харизмата на кмета е изградена върху беззаконна основа, върху мита за примитивната противоправна волност на "човека от народа". Лумпениатът свято тачи противоправното поведение, но внимава за неговата своевременност, уместност и кой е извършителят. Кой е потърпевшият също, за да не е той. Както казват рецидивистите от Централния затвор: "престъпниците са горе, ние долу сме невинни". Познайте за кого гласуват братята рецидивисти.

Две думи за отчаяните гласоподаватели на Борисов. Част от десните избиратели бягат панически от лидерите на десницата, уморени до смърт от техните дежурни провали и от лицемерното им опозиционно кликушество. Десницата се преживява от тези хора като анклав на обсебени с полковник Курц начело (‛Апокалипсис сега‛). Сравняват патологиите и отиват при Борисов.

- Има ли политик в България, на когото Борисов прилича?

- Борисов прилича на Живков до конгениалност. Това личи особено по смеха и по хумора. По логиката на „историческия хумор‛ Живков беше "ляв", а Борисов е "десен". Над всичко е трансцеденталната стихия на смеха, святата несериозност на олимпийският кикот. В това са тъждествени. И двамата идват от "гората" - единият от селската, другият от градската. И двамата никнат от противоправната почва, като фолклорни авантюристи, като санкюлоти с особено предназначение. Това са шутове. Могат да бъдат изтълкувани раблезиански, като персонажи на балканския карнавал.

Само Костов има съизмерима органична сила. Всеки останал е, както се изразява Достоевски, "джентълмен с пошла и ретроградна физиономия".

- Можете ли да направите съпоставка между излъчването на Румен Петков и Бойко Борисов?

- Тегли ги престъплението, но Борисов е по-благочестив.

15 февруари 2008