„Навлизаме в страстната седмица на вота‛; „Масови протести и демонстрации ще съпровождат вота срещу правителството‛; „Правителството няма да падне, но ще покажем на управляващите, че хората не могат повече да търпят‛; „Нямаме интерес от предсрочни избори, но подкрепяме вота на недоверие срещу кабинета‛. Това са цитати.

Лично аз вярвам, че опозицията прави, каквото може, докато стане ясно каква съдба й е отредило правителството. Когато това се изясни, опозицията става излишна. Съгласете се, че няма никакъв смисъл от опозиция, ако се знае какво целят управляващите.

На практика демокрацията се крепи на масовото незнание за плановете и действията на управляващите. Само по тази причина имаме опозиция, следователно – демокрация. Ако по случайност научим нещо от тайните на властта, ние го научаваме от вестниците, опозицията само повтаря написаното в тях. При комунизма нямаше опозиция, следователно и демокрация, защото намеренията на властта бяха детайлно фиксирани чак до светлото бъдеще, а от вестниците нямаше как да научаваме за тайните на властта. Сега няма дългосрочни планове, но има вестници, заради което наличието на опозиция, следователно на демокрация, е неизбежно.

Всъщност, изборите не са никакви избори, а референдуми, като темата е една – „за‛ или „против‛ управляващите. Вече са изключително малцинство хората, които гласуват „за‛ някого, повечето са мотивирани от отрицателния и протестния вот. Онези, които се борят за привилегията да бъдат наричани опозиция, всъщност се борят за предимство в говоренето срещу правителството, за да могат хората на следващите избори да ги разпознаят като субекти, най-остро и най-дълго противопоставяли се на управляващите. След което те се превръщат в управляващи, а останалите започват да говорят срещу тях.

За да подчертае безсилието на опозицията, нейният неформален лидер излезе с призив министър-председателят сам да подаде оставка и да разпусне правителството. Това е особено послание и няма как да мине без коментар.

Убеден съм, че като образован и ерудиран човек, този лидер се позовава на единствения прецедент в историята. Най-деспотичният и най-продължително управлявалият диктатор Сула към края на живота си доброволно се оттегля от властта – акт, който не е обяснен от историците и до ден днешен. Нищо лошо не му се е случило след това и е преживял старините си в писане на мемоари и благотворителна дейност. Също като Бил Гейтс.

Идеята за доброволното сдаване на властта е уникална с вътрешната си противоречивост. Ако една власт може да бъде сдадена доброволно, тя може да бъде взета и насилствено. Има пример и за едното, и за другото, нещо като „Две в едно‛ – събитията от началото на 1997 г. Тогава властта беше сдадена доброволно, но едновременно с това за всеки случай беше взета и насилствено.

В сегашния случай очевидно има условия или само за едното, или само за другото. Но опозицията дава вид, че има избор и се колебае кое да избере. Планираната обсада на парламента цели да извади на бял свят ресурс за насилствено вземане на властта, но призивът за оставка на правителството подсказва, че опозицията не вярва в наличието на такъв ресурс.

Подтекстът на посланието е повече от ясен – подай си оставката и нищо лошо няма да ти се случи!

Сила или слабост е тази инициатива на опозицията? Би могло да се спори. В повечето от езиците понятието „власт‛ се отъждествява, ако не е равно, с понятия като „сила‛ и „мощ‛. Изключение правят почти всички славянски езици, при които понятието „власт‛ се поставя на границата със свободата – „волость‛, „воля‛. Има особена загадъчност в това, че славянските народи ценят свободата само ако тя им е гарантирана от властта. Нашите хора се чувстват свободни само ако и докато им харесва правителството. След това стават свободни в обратния смисъл и водят борба за друго правителство, което да им хареса повече.

От многото епитети, с които бе окичена учителската стачка през миналата година, най-запомнящото се определение на опозиционните лидери и на журналистите остана „Първа крупна проява на гражданското общество‛. Достатъчно е да приемем дори за миг, че свободният гражданин е държавният служител, какъвто е учителят, за да осъзнаем, че в собствените ни понятия границата между свободата и диктатурата е много тънка. След като държавният служител може да бъде пример за свободен гражданин, защо да не приемем, че полицейският произвол е също проява на гражданското общество, тъй като се осъществява от определена група граждани?

Когато министър-председателят е призован да подаде оставка, той всъщност е призован да избере свободата. Но опозицията в този случай също ползва единствения си ресурс – свободата, защото с друг не разполага.

Вернер Зомбарт твърди, че диктаторската власт произхожда от всичко онова, което може да се нарече религиозна или морална настройка. Това е просто вярата, че съществува абсолютна система от правила, разграничаваща доброто от злото, че тази система е дадена по историческо право на определена група или партия и тази група или партия има право да наложи системата върху останалата част от обществото. Това е вярата, че няма алтернатива на тази партия и друг освен нея няма право да говори за правилния избор на политика.

Ако Зомбарт е прав, това би означавало, че ние разполагаме с два тоталитаризма – управляващ и опозиционен. Между отсечката „Подай си оставката!‛ и „Гледай си работата!‛ в отношенията между управляващи и опозиция няма нищо. Отстрани това противопоставяне, вместо на вражда, прилича на съгласие.

Има и примери. Когато се въведе тъй нареченият „плосък данък‛, аргументът на опозицията не беше, че това е лошо, а че идеята била нейна. Оттогава се появиха още няколко въпроса, по които има спор за авторско право между управляващи и опозиция.

Погледнати отстрани, интересите между управляващи и опозиция изглеждат не само тъждествени, но и конвертируеми. Традиционният за държавното управление триъгълник „политика – бизнес – администрация‛ видимо е променил геометричната си форма и е по-скоро кръг, в който ролите се съвместяват. Политикът с лекота превключва на бизнес или администрация и обратно, но най-често съвместява всички роли. Идеологиите губят значението си и корпоративното управление се превръща във фетиш. Точно това е било характерно за атмосферата, предхождаща идването на власт на Мусолини в Италия.

Съвсем логично е, че устойчивостта на властта зависи не от принципите и идеите, защитавани чрез провежданата политика, а от стабилността на корпоративните интереси, в които са споени и управляващи, и опозиция. Всяка партия, всеки народен представител може да започне мандата си в едно амплоа и да го завърши в друго, в зависимост от това, доколко се е приближил или отдалечил не от принципите и идеите на партията си, а от интересите на управляващите. Затова и опозицията има символично присъствие и на практика никакво значение, докато е опозиция.

„Прозрението‛ на опозицията, че правителството няма да падне, но ние поддържаме вота на недоверие, всъщност подсказва абсолютната обреченост на всяко опозиционно действие. Парламентът е функция на правителството и каквото се предложи на парламента от страна на правителството - минава без забележки. По същия начин функционират и останалите власти – и съдебната, и дори „четвъртата‛. Появиха се наивни теории, че ниският рейтинг на парламента се дължи на начина, по който той се избира, и ако гласуваме не за партии, а за личности, този рейтинг ще хвръкне до небесата и избирателната активност ще стане висока. Също като спорът за смъртното наказание – трябва да го въведем, защото нямаме доверие в съдебната системата, та на същата тази система ще поверим изпълнението на смъртни присъди.

Видимостта за конвертируемия кръг от политици се подсилва от това, че в продължение на близо две десетилетия едни и същи (с малки изключения) екземпляри обитават олимпийския връх. Те сменят партии, професии, роли, но остават несменяеми. Възможността някой нов да се промъкне в този кръг отвън е практически нулева, освен ако не знае преките телефони на телевизионните студия, за да им се обажда в ефир. Но и в този случай трябва да е преминал поне няколко предварителни кръга, да е сменил една-две партии, за да има реноме на доверено лице, заслужило прозвището „опозиция‛.

Не ми се вижда реалистично „страстната седмица‛ да приключи с разпъване на кръст, още по-малко с възкресение. Всъщност вярвам, че няма да приключи с нищо такова. Не защото няма опозиция. Има, но какво от това. В някои държави властта в парламента е разделена на две – долна и горна камара, и изборите са направени така, че мандатите им да се разминават, за да има възможност различни партии да контролират по всяко време властта. Сега имаме три партии на власт, но впечатлението е за една. Имаме много опозиции, но впечатлението е също за една.

Казват, че Диоген е бил опозиция на Александър Велики. Когато Александър, възхитен от философските възгледи на Диоген, отишъл да го види при бъчвата, единственото, което философът поискал от Господаря на света, било да се дръпне настрани, за да не му затулва слънцето. Не само не загубил живота си, а останал на почит, каквато норма в отношението си към опозицията управляващите съблюдават и до днес.