Любовна история: от репортаж към фичър
- Ама това любов ли е или търпение?
- И двете... и двете...
Няколко седмици на главната си страница с новините Дарик радио е оставило препратка към рубриката Reality Radio с почти несменяем материал - „Да поговорим за любов – любовната история от село Белица“. Въпреки че е анонсиран като репортаж с автори Нина Александрова и Мария Йотова (част от проекта „90% България“), 10-минутният звуков файл звучи по-скоро като фичър. Или в конкретния случай можем да приемем термина репортаж така, както е разбиран в полската радиопрактика - там документалната радиопиеса и фичърът често са анонсирани като репортажи. Отвъд съмненията за жанровата специфика на материала остава изключително приятната изненада от добрата находка, както и от таланта на двете репортерки да конструират „старомодна“ история, която достатъчно сполучливо се вписва в агресивния поток на информационното радио, без да доскучава (въпреки дължината си).
Главните действащи лица в „Любовната история от село Белица“ са дядо Тошко и баба Славейка. Те са женени от 51 години. Предполагам, че първоначално планираните акценти в разговора с тях умишлено не са излезли от клишето: 1) как изглежда бракът след 51 години съжителство; 2) спомените за първата брачна нощ; 3) съветите към младите. И ако историята разчиташе единствено на тези опорни точки, а изповедта на дядо Тошко и баба Славейка се ограничаваше до кратки, уклончиви и свенливи отговори заради журналистическата сензация, фичърът щеше да се провали. Защото често наблюдаваме подобен звуков и визуален пълнеж в по-амбициозните публицистични предавания: селски сантимент, който трябва да мине за твърде екзотичен и/или автентичен, съпроводен със задължителната мухлясала констатация (наследство от злополучните интерпретации на литературната ни класика) - селото като територия на „моралното“ и „добродетелта“ и градът като място на „разврата“, „порока“, „пропадането“.
Но Нина и Мария са избегнали този риск с няколко последователни драматургични стъпки при реализирането на материала. Първо: изборът на събеседници. Дядо Тошко и баба Славейка са обикновено семейство, с деца и внуци, което живее на село. Но при тях удивителна e носталгията към детайлите на любовната им история (рисунка на „нелюбовно“ анатомично сърце с вени и артерии, писмата от казармата без отговор), както и непринуденото желание да споделят, без да хитруват или преиначават историята. Все едно медията/радиото/диктофонът е невероятен детектор за чувства и истини, пред който търсиш автентичния си образ. Втората умела намеса на авторките на фичъра е отказът от дистанция с персонажите - те не са само гости в селската къща, не са просто „разпитващи“ журналисти, които следват определен план на разговор, а започват да дават оценки, да се включват в разговора, когато става прекалено „старомоден“ за съвременния слушател. Умело са преодоляни и неизбежните трудности около добрия монтаж на суровия звуков материал, както и избора на подходяща музика към него.
Казвал съм го и преди - радиото много по-професионално и интересно разгръща риалити жанра за разлика от телевизията. И вече не наблюдаваме само фрагментарни явления, но и последователен стремеж на търсене на адекватно съдържание зад определението reality radio в ефира на няколко софийски радиостанции. Време е да се огледаме за подxодяща аудитория.
- И двете... и двете...
Няколко седмици на главната си страница с новините Дарик радио е оставило препратка към рубриката Reality Radio с почти несменяем материал - „Да поговорим за любов – любовната история от село Белица“. Въпреки че е анонсиран като репортаж с автори Нина Александрова и Мария Йотова (част от проекта „90% България“), 10-минутният звуков файл звучи по-скоро като фичър. Или в конкретния случай можем да приемем термина репортаж така, както е разбиран в полската радиопрактика - там документалната радиопиеса и фичърът често са анонсирани като репортажи. Отвъд съмненията за жанровата специфика на материала остава изключително приятната изненада от добрата находка, както и от таланта на двете репортерки да конструират „старомодна“ история, която достатъчно сполучливо се вписва в агресивния поток на информационното радио, без да доскучава (въпреки дължината си).
Главните действащи лица в „Любовната история от село Белица“ са дядо Тошко и баба Славейка. Те са женени от 51 години. Предполагам, че първоначално планираните акценти в разговора с тях умишлено не са излезли от клишето: 1) как изглежда бракът след 51 години съжителство; 2) спомените за първата брачна нощ; 3) съветите към младите. И ако историята разчиташе единствено на тези опорни точки, а изповедта на дядо Тошко и баба Славейка се ограничаваше до кратки, уклончиви и свенливи отговори заради журналистическата сензация, фичърът щеше да се провали. Защото често наблюдаваме подобен звуков и визуален пълнеж в по-амбициозните публицистични предавания: селски сантимент, който трябва да мине за твърде екзотичен и/или автентичен, съпроводен със задължителната мухлясала констатация (наследство от злополучните интерпретации на литературната ни класика) - селото като територия на „моралното“ и „добродетелта“ и градът като място на „разврата“, „порока“, „пропадането“.
Но Нина и Мария са избегнали този риск с няколко последователни драматургични стъпки при реализирането на материала. Първо: изборът на събеседници. Дядо Тошко и баба Славейка са обикновено семейство, с деца и внуци, което живее на село. Но при тях удивителна e носталгията към детайлите на любовната им история (рисунка на „нелюбовно“ анатомично сърце с вени и артерии, писмата от казармата без отговор), както и непринуденото желание да споделят, без да хитруват или преиначават историята. Все едно медията/радиото/диктофонът е невероятен детектор за чувства и истини, пред който търсиш автентичния си образ. Втората умела намеса на авторките на фичъра е отказът от дистанция с персонажите - те не са само гости в селската къща, не са просто „разпитващи“ журналисти, които следват определен план на разговор, а започват да дават оценки, да се включват в разговора, когато става прекалено „старомоден“ за съвременния слушател. Умело са преодоляни и неизбежните трудности около добрия монтаж на суровия звуков материал, както и избора на подходяща музика към него.
Казвал съм го и преди - радиото много по-професионално и интересно разгръща риалити жанра за разлика от телевизията. И вече не наблюдаваме само фрагментарни явления, но и последователен стремеж на търсене на адекватно съдържание зад определението reality radio в ефира на няколко софийски радиостанции. Време е да се огледаме за подxодяща аудитория.