Никола Георгиев безспорно е най-цитираният български литературовед – не само всред съвременните. Стотици и стотици дисертанти и нови хабилитанти са измъквали негови изречения и цели пасажи от студиите му, за да получат нещичко от интелектуалната му мощ. Но много често заетото от Никола Георгиев е стояло като цветна кръпка върху сивичката дреха на съчинението им. Напразна е била надеждата да се постигне поне тук-там очарованието на научната му проза. Защото това очарование е не само в силните и ефектни изрази, които сякаш стоят самостойно и истинно, но още повече в напрежението на незавършеността и неокончателността, което непрекъснато тече в основите на общото повествование.

Никола Георгиев има една важна идея за противоборството на поетиката на търсещия (а може и на търсения) смисъл и на поетиката на намерения смисъл в националната литература. А неговото литературознание по-скоро бихме могли да определим като литературознание на търсещия смисъл. Мисълта му никога не застива в самолюбуването от намереното, от веднъж формулираното. Веднага за анализа са отворени други пространства, веднага теоретическото положение е оспорено или поне е посочена неговата ограниченост.

Цитиращите дисертанти и нови хабилитанти не са забелязали, че самият Никола Георгиев много рядко се самоцитира. Готовите собствени идеи сякаш вече не го вълнуват; той не разчита на тях като на нещо, удобно за ползване. Защото теориите на Никола Георгиев се съграждат в хода на анализите му, а не анализите да стоят върху някакви ‛окончателни“, макар и собствени, теории. Анализът никога не се прави, за да ‛илюстрира“ някаква заета теория, за да бъде ‛побългарена“ престижната чужда теория – какъвто е случаят с девет десети от съвременните български литературоведски текстове. Анализът на Никола Георгиев сякаш първоначално не знае каква теория ще роди.

Един колега (Димитър Камбуров) бе прекрасно нарекъл преди десетина години знаменития текст на Никола Георгиев за Хаджи Димитър ‛най-величественият опит за разбор на най-величествената българска песен“. Но величествени са и толкова още други анализи на Никола Георгиев; именно благодарение на тях българската литература като цяло е величествена, мъдра, силна и - най-вече - иронична. Литературознанието на Никола Георгиев е българско в най-дълбинния смисъл; то е литературознание за/на тази литература, за/на този език. То няма нищо общо с изследванията на литературоведите-кукувици, които, без да са същностно-съдбовно приобщени към една национална култура, редят книга след книга за най-важните писатели и за най-интимната проблематика в нея - за изумление на самите насители на националната традиция, които никога не биха си позволили да пишат като машини за всичко и за всеки.

Но литературознанието на Никола Георгиев не е затворено в българската култура. То търси своите смисли във всички посоки, отваря нови и нови контексти. То има огромна културна памет, усеща пораждащата мощ на стотици литературни творби, писани на други езици. При това литературознанието на Никола Георгиев съвсем не работи само с историята. То е активно въвлечено литературознание - въвлечено е в съвременния литературен процес, работи в него. Много сега появяващи се творби знаят за литературоведската проза на Никола Георгиев, зависими са от нея. Ранните му студии за Йордан Радичков, Ламар и Николай Хайтов, фрагментите за Васил Попов и Йордан Вълчев, множеството споменавания за още по-нови автори разбъркваха „ранговете“ в литературата, променяха представите за смисъла на повествователни техники и стилови интонации. Предизвиканата от него полемика за „Диви разкази“ драматично внесе съмнения в твърдите тогава националистически конструкти и разкри действията на шаблони в литературно-критическото характеризиране.

Някъде преди 40 години написах в тогавашния литературен официоз кратък отзив за „Превращенията на нане Вуте“ от Никола Георгиев, статия, преобърнала литературно-историческото отношение към творчеството на Йордан Радичков. Май това бе и първата публикация, посветена на литературоведа. Тогава, през 1968 година, вече бях формирал нагласата си, че съм длъжен да чета внимателно и веднага всяка работа на Никола Георгиев. Това започна още от пролетта на 1964 година. Така е и до днес. Но твърде рядко цитирам Никола Георгиев. Опасно е за моите собствени текстове. Възприемам книгите и студиите му цялостно, не като възможност да подкрепя откъслечно собствени разсъждения.

Никола Георгиев продължава да отваря за всички нас нови и нови хоризонти.

Благодаря, Учителю!