От години никого не можем да изненадаме с констатацията, че смолянската трупа обича да провокира зрителя, че периодично се заглежда в бъдещето на театралното изкуство и пробва някои от набелязващите се пътеки, че забравя всякаква провинциална свитост и затвореност, а дръзко търси съпоставянето си с националния ни театрален процес. Дори горните редове да описваха само амбициите на смолянския театър, пак не би било малко. Но мине не мине време, и тези амбиции се реализират в проекти, за които заговорва цялото ни съсловие. Затова винаги, когато имам възможност, отивам на премиери в Смолян. Там се вдишва чистия планински въздух на неподправеното, там се крачи с родопско спокойствие и увереност в смислеността на усилията.

Така беше и този път - на премиерата на ‛Макбет‛ на режисьорката Диана Добрева.

Това е вторият й спектакъл (след ‛Медея‛ в ТР ‛Сфумато‛), но – дано бъдещето потвърди думите ми! – вече можем да говорим за театърът на Диана Добрева. Особена красивост и естетическа прецизност има в спектаклите й, те са запазената марка на режисьорката. Те са като просънувани видения, танц на няколко цвята – червено, бяло, златисто – върху черен фон. Този театър апелира не толкова към разсъдъчната способност, колкото към способността да трупаме и съхраняваме паметни образи, да ги вграждаме в кошмарите си, да се отдаваме – съзнателно или не – на внушенията им. Темата за властта, за жаждата за власт, за границите на позволеното при утоляването на тази жажда се тълкуват като агресивен, но хармоничен двубой между цветове, ритми, движения и жестове. В сцените на ‛Макбет‛ се вижда огромна изобразителна култура, те са вдъхновено култивирани и четливо построени, в тях няма нищо от характерната за нашия театър небрежност и натурална пъстрота (като в живота, преди да бъде претопен в художествена реалност). Нека припомним например ‛съкратения вариант на Тайната вечеря‛, когато Лейди Макбет (отново силна роля на Емилия Ованесян) уговаря Макбет (Любен Чаталов, чието разсечено от времето лице бяхме отвикнали да виждаме на сцената) да извърши потребното за осъществяване на предсказанието.

Вторият спектакъл на Диана Добрева доказва, че режисьорката има и чувство за хумор. При това разнообразно: от фарс – в сцената с Вратаря (Николай Пашов) до гротеска - в сцената с Лейди Макдъф (Искра Йосифова) и малкото дете.

Има театър на словото и това не е лош театър, ако словото е дисциплинирано, появяващо се по необходимост, образно и колоритно. Но толкова излишни думи се сипят от сцената, че често ми се иска да видя и спектакъл като ‛Макбет‛, чиято известна енигматичност просто отваря други врати пред въображението. Това с въображението е доста лична работа и е възможно при друг процесът в този случай да не потече така заразително. Диана Добрева би трябвало да го знае. Както сигурно знае, че името й у нас е вече знак за вид театър!