Когато през март се обяви тазгодишното жури на наградата „Вик‛, обещах публично, че след финала на конкурса ще споделя подробно своите впечатления от неговото протичане, от работата на журито и от качеството на романите. Дадох това обещание не с мисълта, че до есента ще е заработила някаква скандална завера, която моя милост ще изнесе на бял свят, нито пък с илюзията, че медиите ще се сражават за моите наблюдения; а по-скоро за да туширам собствените си колебания относно наградата „Вик‛ и моето участие в нейното жури. Досегашните издания на конкурса бяха преминали не особено сполучливо, а третото предизвика истински скандал; премираните до този момент три романа не блестяха; изразяваха се недоволства както от съставите на трите досегашни журита, така и от състава на постоянния комитет, определящ журито; и освен всичко друго, за целия този съмнителен образ на конкурса бях допринесъл лично самият аз с няколко свои публикации и медийни изказвания. Продължавам да държа на всички свои критични мнения за „Вик‛ от последните години и на предложенията, които съм давал и ще давам за подобряването на конкурса. Но същевременно смятам, че тазгодишното издание демонстрира стъпки в положителна посока и че тези стъпки е добре да продължат догодина.

Когато през март след известно колебание се съгласих да участвам в журито, основното ми очакване беше да проверя дали мога със своето участие да допринеса за резултат, който да удовлетвори собствените ми разбирания за ценностите и посоките на новия български роман. Във вечерта на 6 ноември, няколко часа, след като взехме решение, си дадох сметка, че съм постигнал целите си, да кажем, 60 %. Четвъртото издание на „Вик‛ излъчи най-силния комплект номинации досега. Работата на журито беше чиста – вътре нямаше човек, който да оценява роман, издаден от него самия (като Николай Стоянов през 2005) или пък романа на свой близък и работодател (като Димитър Томов през 2006); нямаше никакъв външен натиск. И номинациите, и крайния победител излъчихме с консенсус – макар че по отношение на победителя имахме сложна дискусия. Моят личен фаворит беше „Трикракото куче‛ на Мария Станкова, но при все това смятам, че крайният победител – „Партиен дом‛ на Георги Тенев – е едно силно, оригинално и важно за съвременната българска литература произведение; и ако го сравним с „Екзекуторът‛ на Стефан Кисьов, „Стъклената река‛ на Емил Андреев и „Амазонката на Варое‛ на Боян Биолчев, ще видим, че „Партиен дом‛ е най-качественият роман, печелил досега наградата „Вик‛.

Но може би е редно да карам хронологично и да се спра набързо на по-интересните моменти от протичането на конкурса през 2007. Много труден казус създаде романът на Димитър Динев „Ангелски езици‛. В предишните издания на конкурса регламентът допускаше участието единствено на романи, написани на български език, но точно за 2007 – случайно или не – този член от устава беше отпаднал. По отношение на „Ангелски езици‛ възникна спор, воден основно между мен и Деян Енев. Деян смяташе, че е редно да оставим романа в селекцията поради качествата му и поради допълнителния интерес, който би могъл да предизвика към конкурса и съответно към романовата сцена в България изобщо. Към собственото си мнение, че „български роман‛ означава роман, написан на български език, добавих и аргумента за годината на първата му публикация: 2003. Дори дадох умишлено преувеличена примерна ситуация с хипотетичен конкурс за поезия, в който кандидатства написано на гръцки и публикувано за пръв път на български в годината на конкурса стихотворение от Григор Пърличев. В крайна сметка обаче се оказах сам в убеждението си, че „Ангелски езици‛ няма място в конкурса, и той щеше да участва в него, ако в последния момент не се бе оказало, че Димитър Динев няма изискваното по регламент българско гражданство. Спирам се подробно на тази ситуация, защото след случая „Аскеер‛ и скандала, произведен от Константин Илиев по повод номинацията (и в крайна сметка наградата) на Динев, уж би трябвало да е ясно, че казусите, които потенциално създава творчеството на австрийския писател от български произход, би трябвало да бъдат решавани предварително с ясен и безусловен регламент в зависимост от политиката на всеки един конкретен конкурс. Впрочем, „Ангелски езици‛ получи номинация за наградата „Елиас Канети‛, но там, изглежда, спорове, недоволства и скандали не последваха. Не става дума да се съберат някакви хора и да отсекат веднъж завинаги „чий‛ е Динев, а организаторите на всеки подобен конкурс да решат за себе си казуса и изрично да внесат яснота в регламентите си. Без такава институционална яснота във всеки един конкурс се създава климат, в който Динев заприличва на „оня от Австрия, дето ще ни вземе наградите‛, а пък защитниците му водят пледоариите си, като главно набеждават другомислещите в „провинциализъм‛. А тепърва ще има писатели, родени в България и пишещи на друг език.

Някъде по това време избрахме и символичния председател на журито – Деян Енев (по предложение на Любомир Левчев, който изрично заяви нежеланието си да заеме тази почетна позиция). Приехме идеята на Деян да извършим една селекция (по-точната дума може би е „прочистване‛) сред допуснатите до участие 53 романа и да спасим от участта на безрадостен фон онези, които по общото ни мнение нямат никакъв шанс да се състезават за наградата. С това искахме и да покажем „Вик‛ като форум за изява на най-същественото и качественото от съвременната българска литература, а не като шоу, което безкритично хвърля в публичното пространство всички имена, достигнали до него Отсяхме 20 романа, чиято художествена стойност очевидно беше твърде скромна, но в интерес на истината имаше още десетина, които можеха да са в тази група. След тези десетина имаше и неща, написани от уж известни автори, например труда на Атанас Наковски „Извънземната разказва‛. Неговото първо изречение гласи: „Колко много неща трябваше да се случат преди този час, в който започна оглушителното думкане с юмрук по вратата на кабинета, където лежахме голи с Тити върху кушетката‛. Три страници по-нататък пък четем следното: „И още един човек мислеше, и мислите му не пораждаха много приятни чувства. Петков‛. Тъй като повествованието в романа на Наковски наистина се води от извънземна дама, може би умишлено е търсен и извънземен изказ. Та нали все пак – според анотацията на задната корица – авторът е „един от най-ярките представители на съвременната българска проза‛.

Шестте номинации излъчихме през юни с консенсус. Но преди да отворя дума за тези шест романа, иска ми се да се спра набързо и върху онези, които отчетохме като силни и качествени, но не достигнаха до шесторката. Започвам с книгата, която аз лично съжалявам, че не успях да прокарам в номинациите: Пръстенът с двата брилянта на Вероника Азарова – образец за това как една прозаична книга може да наброява по-малко от 100 страници и въпреки това да бъде истински роман по своята структура и развитие. Написан много четивно, приятно и с усет към характера, „Пръстенът с двата брилянта‛ пренася в романа чеховото разбиране за пушката на стената, която до края задължително трябва да гръмне. В този роман нищо не е случайно и нищо не е забравено, до най-малкия детайл. Друг член на журито много се застъпваше за Писма до Петър на Николай Бойков – произведение, което опитва да превърне в литература суровия материал от ежедневието на своя автор и което впечатлява със спокойно заявения си хомоеротизъм. Счетохме обаче за доста спорно дали „Писма до Петър‛ попада в жанровите граници на романа.

Четири романа, изглежда, предизвикаха някакви брожения с отсъствието си от шесторката. Господин директорът на пристанището на Владо Даверов е роман за живота в малко дунавско градче, който добре познава материята си, но твърде много се колебае между реалистичното и гротесковото и тези колебания доста често се превръщат в пропадания. (Ако се съди от реакцията на неговия издател Николай Стоянов при обявяването на номинациите, явно за тази книга е имало големи очаквания, но освен очаквания са нужни и основания). Проклятието на жабата на Емил Андреев е добре замислен и структуриран роман, който вероятно би се харесал на по-широк кръг читатели. Неговият недостатък обаче е в липсата му на оригиналност, особено в езиково отношение, където той държи една твърде овехтяла традиционна норма на писане. Забавното е, че новият роман на Емил Андреев е определено по-добър от онзи, който получи наградата „Вик‛ през 2005 – „Стъклената река‛. Отсъствието му от шестте номинации говори, че жури с жури не си прилича, но и че конкуренцията израства бързо. Вътрешната стая на Керана Ангелова е един силно лиризиран роман, който обаче също така силно отблъсква със своята преднамерена псевдоелитарност и с очевадната си вторичност – в него има малко феминизъм, малко православие, малко антикомунизъм, малко магически реализъм и всичко това е омешано с мерак да се получи нещо голямо, обаче – кой знае защо – не се е получило. А *.log на Райна Маркова – флуиден текст, който е „роман‛ не повече от „Писма до Петър‛ – съвсем не е лишен от своите силни и интересни моменти, но в крайна сметка пада в капана на потресаващата си егоцентрична бъбривост; да не говорим, че целенасочената му саморазправа с несимпатични на авторката действителни лица е, простичко казано, гнусна.

Ще спомена още три романа, които не би трябвало да бъдат отминати с мълчание: Георги Илиев с Животът и смъртта на господин Илиев – амбициозен и запомнящ се дебют с кинематографска пластичност на разказа; Кармен Мишу с Балканска сага – една наистина типична романова сага; и Майя Динева с Часът на вещицата – изненадващо разчупено произведение, в което обаче сцените от съвременността силно отстъпват по сила на ретроспективните (този проблем наблюдавахме и при други романи). По-скромни, но все пак притежаващи известни достойнства са Плъхове в капан на Слав Бакалов и Островът на мъглите на Юлиан Попов.

За грамотния читател навярно е ясно, че кой е „най-добрият роман за годината‛ е твърде трудно да се каже и че излъченото от журито решение все пак произлиза от личните мнения на четирима души. Всяка от шестте номинации имаше свои плюсове и минуси, които тук ще посоча съвсем набързо.

Владислав Тодоров. Дзифт. Плюс: остроумен роман с много хумор, издържана на всяко ниво пародия, нестандартен поглед към времето на соца. Минус: ясно заявената му тотална преднамереност и пренавитата гротеска като че ли го затварят в рамките на експеримента.

Галин Никифоров. Добро момче. Плюс: находчиво подбран и развит сюжет, през който струи неподправен хуманизъм. Минус: неубедителна работа с езика, залитане в твърде познатите аспекти на темата за „малкия човек‛.

Георги Тенев. Партиен дом. Плюс: езиково гъст, амбициозен роман, който осветява остатъчния тоталитаризъм в съзнанието и несъзнаваното на българина, като при това има важни стилистични находки. Минус: умишлено студен и дистанциран, този до голяма степен анти-сюжетен роман трудно се бори за читателското внимание; твърде силно, до степен на заробване, е подчинен на предварителната си концепция.

Емилия Дворянова. Земните градини на Богородица. Плюс: нестандартна и оригинална тема; внимателно изграден и изпипан художествен свят. Минус: откъм енергия, откъм свежест, а – най-изненадващо – и откъм езикова креативност този роман сериозно отстъпва на предишните постижения на Дворянова.

Мария Станкова. Трикракото куче. Плюс: най-непосредствено емоционално въздействащият роман от шестте, в най-голяма степен намерил своя език, на който безкомпромисно говори чрез асоциалните си герои за българската социална действителност. Минус: след средата сюжетът е някак изпуснат и губи от убедителността си; персонажите са много повече типажи, отколкото пълнокръвни характери.

Палми Ранчев. Анонимни снайперисти. Плюс: вероятно най-четивният от шестте и със сигурност притежаващ в лицето на Кубинеца най-завършения и запомнящ се герой. Минус: не съвсем убедителен сюжет с очевидни излишъци и нелогични решения; твърде неравен – силни сцени съжителстват с неуспешни.

В това изложение акцентът сякаш е върху минусите. Не защото те по-лесно се формулират, а защото държа да подчертая, че всеки от тези шест романа има своите обективни силни и слаби страни и че ако се поставят на кантар, никой от тях не печели безусловно съревнованието. Оттам нататък вече субективният избор на журито е да прецени кои художествени достойнства издига в свой приоритет и кои недостатъци смята за не толкова важни. И този субективен избор мина през трудна дискусия, в която се говореше най-вече за три романа: „Партиен дом‛, „Трикракото куче‛ и „Анонимни снайперисти‛. На финалната права последният изостана и изпаднахме в патова ситуация, от която излязохме с необходим консенсус: с Амелия Личева отстъпихме и сложихме подписите си под решението голямата награда да получи „Партиен дом‛ на Георги Тенев – пак повтарям, най-силният и значим роман, който досега е печелил тази награда.

Тази ситуация демонстрира спешната необходимост от една простичка промяна в регламента на конкурса: членовете на журито трябва да са нечетен брой.

Сега ми е особено интересно дали ако решението ни беше друго, щеше да последва същата вълна от отрицания. Най-вероятно да. От наградите все някой е недоволен и това вероятно е в реда на нещата. Всеобщо приемане на победителя за мен лично би било съмнително и обезсърчаващо. Все пак смятам, че дължа отговор на най-пространния засега отзив за наградата, който Румен Леонидов публикува във в. „Класа‛ и в който доста яростно разкритикува „Партиен дом‛. Е, щом съм сложил подписа си под решението за неговото награждаване, очевидно не съм съгласен с класификацията „сив, скучен и провинциален опит за роман‛. Действително четивността не е най-силната му страна. Но четивността не е ценност сама по себе си, нито пък е задължително условие за качество – литературната история го е доказала отдавна. Всъщност основният патос на Румен Леонидов се свежда до следното: „Но литературната продукция е такава, каквато може да бъде... Няма шедьоври, няма изумителни четива.‛ Вярно е, че няма шедьоври. Някой да е обявил „Партиен дом‛ за шедьовър – по примера на евтините клакьори, които обсипаха със суперлативи „Амазонката на Варое‛? Цялото название на „Вик‛ е Награда „Вик‛ за български роман на годината. Навярно щеше да бъде изцяло в унисон с наложената посттоталитарна пародия на публичност, ако наградата се наричаше „Шедьовър на годината‛. Но не е в това въпросът. Ако оставим силните думи настрана, съизмерими с днешните романи от световна величина в България ще се появят тогава, когато „почвата‛ узрее за тях. А за да се стигне до това узряване, е необходимо едно силно, солидно и наясно със себе си средно ниво. Смея да твърдя, че през последните няколко години средното ниво на българския роман се покачва, и то чувствително. „Партиен дом‛ – без да е по никакъв начин „шедьовър‛ или „изумително четиво‛ – е представителен за това покачване. И, да се надяваме, заявка за нещо повече. Има и още нещо. На финала на статията си Румен Леонидов обобщава: „Но докато съдим за литературата си според нашенските битови кройки и аршини, явно няма скоро да предложим нещо читаво за четене на западняците.‛ Жална им майка и на българските романи, и на читателите им, и на всички възможни журита, ако категоричният императив на литературното поле у нас е задачата да предложи подходящо четиво на „западняците‛. Директно „за износ‛ не пише никой уважаващ себе си писател. И за да сложа край на това отклонение, ще кажа, че аз лично ще продължавам да следя българската литература, а когато вземе, та излезе някой „шедьовър‛, обещавам непременно да се обадя на Румен, за да му го препоръчам. И ще разчитам на неговото изумление.

С това изложението, което обещах, приключва. Оттук нататък ще ми е интересно как тазгодишното издание на конкурса ще се отрази на тиража и рецепцията на победителя и останалите пет номинации. И нещо важно, което запазих за накрая: „Партиен дом‛ беше единственият роман, чиято номинация в конкурса издателите му превърнаха в новина и в кампания. За мен е загадка защо останалите три издателства не проявиха същия похвален професионализъм. Но неведоми са пътищата на българското книгоиздаване. Дано догодина повод за подобни загадки няма.