слагаш върху соленото си все още тяло от лятото
топла дреха
есенен уют

В една година, относително суха откъм поезия, Силвия Чолева спази собствената си традиция да издава по две книги наведнъж. „Писма‛ и „Картички‛ са колкото сходни, толкова и различни, така както са сходни и различни комуникативните жанрове на писмото и картичката. Между двете книги тече остроумна игра на подобие и отлика, която започва още от оформлението им, повтарящо в минималистична среда еднакви елементи, но върху контрастиращи фонове. Върху „Картички‛ четенето съвсем буквално оставя следи – чрез залепването на осигурените стикери-картички. „Писма‛ наглед остава неизменна. „Писма‛ е като че ли по-събрана, стихотворенията в нея са по-интимни, по-непосредствени, освободени от товара на известна преднамереност и обстоятелственост, който проличава в някои от „Картички‛-те. „Картички‛ пък е в по-голяма степен единен опус, споен от обща концепция: с две-три изключения, всички стихотворения са произлезли от автентични получени картички и носят със себе си както визуалния изглед на картичката, така и епиграф, изскочил от нейния текст. Попитах Силвия дали концептуалността е убежище на поезията; тя намери въпроса ми за провокативен – какъвто и си беше – и каза, че при нея концепцията се е избистряла в движение, докато преднамерената концептуалност обикновено оплесква работата. С охота й вярвам, но въпреки това намирам, че двете й стихосбирки са показателни за тенденцията към все по-отчетливо концептуализиране на стихотворния сборник. Тенденция, която при това върви ръка за ръка и с обвързването на слово и образ – навярно естествена последица от доминацията на визуалното в нашето съвремие.

Тези две книги поставят още един много любопитен въпрос: за ролята на повода в написването на стихотворение. Може би „подтик‛ е по-точна дума от „повод‛. До каква степен актът на поетично творчество е зависим от конкретен подтик и доколко източникът на този подтик е част от произлязлата творба? „Картички‛-те нагледно демонстрират един хибриден жанр, в който стихотворението експлицира своя raison d’être, предоставя го на вниманието на читателя и разколебава авторството, като наслагва върху себе си словото и образа от получената картичка.

Характерна е и работата с езика. Безусловно лишени от пунктуация, стихотворенията в двете книги се движат в ритмиката на един внимателно премерен и изпипан свободен стих. За тази ритмика важна роля има и деликатно разколебаният синтаксис – изреченията, нежно разчупени като топли кифлички. Понякога този разколебан синтаксис, съюзен с липсата на пунктуация, предизвиква ценни двусмислия като например „ме притискаш силно се отдръпваш‛ (в „?‛от „Писма‛) където наречието „силно‛ може да описва и двете действия. Синтактично двусмислие има и в епиграфа към тази колонка: есенната дреха покрива тялото, солено от лятото, но и лятното тяло. Вниманието към детайла на изказа и нюансите, които предизвиква този детайл, е едно от най-впечатляващите неща в начина, по който тези стихове боравят с езика.

Иначе и в двете книги преобладава сходна тоналност, по-отчетлива в „Писма‛-та: топлата меланхолия, носталгията, усещането за крехкостта на мига, за времето, което постоянно подяжда субекта. Има едно добре познато българско стихотворение, което сякаш може да резюмира тези две стихосбирки: „Вечер‛ на Далчев. Това е поезия за отминалото време и за изгубените места, за спомена като източник на радост и тъга едновременно. Един от най-запомнящите се образи в „Писма‛ е тялото, все още солено от лятото: онзи остатък, който те раздвоява между тъгата, че лятото е отминало и радостта, че го е имало. Раздвоение, което обаче не носи драматизъм, а тъкмо наопаки – мъдро спокойствие. И дори осъзнаването на тялото като „троянски кон‛, който – с възрастта – „част по част те предава‛ предизвиква не болка, а сближаване – с всеки един получател на писмата и картичките.