Разговаряхме с Бойко Василев в началото на май – преди изборите за Европейски парламент, преди интервюто му с президента Джордж Буш във Вашингтон, преди визитата на самия Буш в България. Затова тези събития отсъстват от текста. Което не считаме за фатално. Защото за нас важното в тези разговори са не ситуационните коментари на текущи случки, а автентичното отношение към собственото място в професията.

К



Копринка Червенкова: Разговорът ни с теб е в новата ни рубрика ‛Лицата на медиите‛. Затова нека започнем оттам: ти имаш ли наблюдения как се става лице на медия? И доколко самата медия има интерес да вади фигури, които да я олицетворяват?

Бойко Василев: Първо, правя уговорката, че аз не се чувствам лицето или поантата на БНТ... Но въпросът е важен. Наред с всички неща, които съм изговорил за ползата от обществената телевизия, смятам, че не може да има идентификация на един човек с една медия, без да има базисна връзка, която опира до нещо ирационално – някаква любов, някаква привързаност. Ако питате за мен конкретно, аз вярвам в националната телевизия като концепция и в частност обичам Българската национална телевизия като такава. Напоследък непрекъснато трябва да споря с хора, които казват, че това е нещо, което го нямало никъде уж. Което не е вярно. Аз съм винаги в отбранителна позицията по този въпрос и съм винаги готов, включително и с вас, да споря, ако се наложи. Може би заради това започвам с този тип декларация. Но, мисля, че лице в преносен смисъл се става, като не се мисли за лицето в буквалния смисъл. Забравяйки лицето, човек се съсредоточава в мозъка и преди всичко в събеседника си. Учуден съм, че много млади хора започват работа в телевизията с идеята, че се показват. Нали знаете: теб не те дават по телевизията, ти се показваш... А събеседникът е интересният. Картината, която даваш, е интересната. Това е най-интересното и там трябва да си съсредоточен. Давам отговор на въпроса: лице се става, като забравиш за собственото си.

Копринка Червенкова: Ти премести въпроса към себе си, а мен ме интересува институцията: дава ли си тя сметка, че трябва да инвестира в лица?

Бойко Василев: Институцията е функция от много други институции. В рамките на тази институция има хора, които лансират, произвеждат и се радват на лица. На които им е по-интересно да видят друго лице на екран, отколкото да експериментират непрекъснато със себе си. Лаская се да мисля, че и аз съм един от тях... Ако погледнем към медиите като цяло, забелязвам, че много хора пренебрегват двата най-големи кефа, поради които човек се занимава с телевизия. Едното е да работиш в екип, другото е да работиш с картина. За мен това е най-интересно: как от няколко човека става ансамбъл. И как тези няколко човека играят на екран, как присъстват на екран. В ‛Панорама‛ е имало и има такива хора. Примерно имахме София Тзавелла, сега имаме Поли Златарева, Катя Тодорова, която дойде от ‛Хоризонт‛, а преди Ивет Добромирова… Има хора, които работят с ‛Панорама‛, макар да не са в нейния екип, например Добрина Чешмеджиева. С тях аз харесвам да работя, техните лица говорят. Техните лица казват нещо и става някакъв ансамбъл.

Копринка Червенкова: Забелязвам, че са все жени…

Бойко Василев: Ами… с жени се работи страшно хубаво. Не съм се замислял, не е стратегията на петела в кокошарника. Разбира се, професията се феминизира, но, друго – с жени се работи много хубаво... Не говоря за някакви сицилиански качества – лоялност, вярност, целеустременост... Жената е емоционално и топло същество, което, как да кажа, оживява телевизията. Екранът разцъфтява от женско присъствие.

Митко Новков: Да се върнем към лицата: от всичките три национални телевизии като че ли БНТ е най-малко персонифицирана...

Бойко Василев: Не мисля, че е така. В БНТ има съчетание от лица. Аз изброих няколко, мога да изброя още: Евгения Атанасова, Асен Григоров, Валя Ахчиева, Владимир Береану, Сашо Авджиев... Общо взето, БНТ е колективен спорт. Забележете: когато телевизиите имат едно или две успешни лица, те концентрират в тях изключително много присъствие, изключително много, ако щете, телевизионна власт. А БНТ съзнателно или подсъзнателно се стреми да дели властта, която има. Стреми се сама да я оспорва, сама да я критикува. БНТ не делегира изключителни права на един човек, който да говори от името на всички. И мисля, че това е много важно. Част от дефинициите за обществена телевизия не са спазени в България. Най-важната, финансовата – никога няма да стане. Но има други дефиниции, които БНТ спазва и една от тях е тя самата да се съмнява в себе си, да разделя властта, да показва нови лица. Да не съсредоточава власт и влияние в един, двама, трима човека.

Митко Новков: А не е ли, защото тя е институцията? И не може никой да се олицетвори с държавната институция?

Бойко Василев: Да, може би си прав, но аз смятам, че журналистът, лицето не е свърхчовек. Начинът ние да изглеждаме сериозно е да гледаме по някакъв начин несериозно на себе си. Казах го веднъж малко грубо: ‛Ако носиш главата си постоянно вирната нагоре, няма как да забележиш, че ципът ти е разкопчан.‛ Ние трябва да сме непрекъснато в позиция на самоирония и самоограничаване. Убеден съм 100 %, че позата на великия не работи. Поне това не е моята игра.

Митко Новков: А не се ли чувстваш изолиран в тази си позиция? Като част от гилдията не може да не си даваш семтка, че най-малкото има екстраполации върху теб.

Бойко Василев: Разбира се, че има екстраполации. Но, разберете ме, това не е стойката на скромния Бойко. Не! Това е, ако щеш, мирогледно при мен: ние трябва пределно, с пределно смирение да се отнасяме към това, което правим, и към посланията, които излъчваме почти неволно.

Копринка Червенкова: Мислиш ли, че с тази философия за професията биха те допуснали до първия ред в една комерсиална медия?

Бойко Василев: Никога не съм искал да работя в комерсиална медия... Но в позицията, в която съм в момента – да. Те ще купят лицето, маската.

Митко Новков: Една частна медия купи лице и го изгони – Иван Гарелов. Ти би ли се развил така, ако беше започнал от комерсиална телевизия?

Бойко Василев: Парадоксално, бих се развил така. Знаете ли какво ме дразни у някои хора в България? У някои колеги? Дразни ме това, че застават и казват: ‛Знаеш ли, понеже животът е мръсен, понеже няма... съвършена журналистика, няма обществена телевизия, защото нямаме общество…Значи не е възможно да имаш идеални стремления. Не е възможно да се развиеш като морален, обективен и точен журналист.‛ На което аз отговарям: ‛Това са само оправдания!‛ Въпросът е: ‛Ти към какво се стремиш?‛. То е като с розовите мишки от халюцинациите: може да има розови мишки, но номерът е да не вярваш в тях. Може да съществува световна конспирация, но ние трябва да се държим, сякаш я няма, защото иначе ще полудеем. Наистина няма съвършена журналистика, няма съвършени правила; и наистина частните медии налагат друг тип състезание! Но ако човек се стреми, аз смятам, че ще го постигне. Иначе всички друго ми стои като оправдание.

Копринка Червенкова: И все пак, ако беше започнал в частна телевизия, къде мислиш щеше да е мястото ти? На екрана или отзад - като бляскав редактор, който подготвя темите и текстовете на звездата, която еднолично прибира дивидентите? Поне сегашните ми наблюдения върху частните канали ме карат да предполагам, че би се оказал във втората позиция.

Бойко Василев: Може би нас ни разглези преходът. Отпаднаха няколко поколения, ние влязохме – зрели-недозрели, и преходът ни даде шанс да се развием. Това е първото. Но втората причина, поради която не съм съгласен с теб, е, че пазарът в България е много малък. Просто в България има твърде малко хора, за да може какъвто и да е човек, който може да се развие, да не се развие. Тоест всеки, който може да се развие, ще се развие.

Митко Новков: Това не е ли пак оправдание – малкият пазар?

Бойко Василев: Не, не, просто е факт. Всеки, който е можел да разцъфти, е разцъфтял! На приблизително нашата територия в Бангладеш (147,5 хиляди кв. км) колко живеят – 140 милиона ли? Ние имаме прекалено малко хора на прекалено много територия. Освен това имаме прекалено много публични места и сфери, където тези хора се изявяват. Да не говорим, че бумът на медиите продължава. Между другото, оттам идва и клишето за скучните сериозни предавания. Те бяха супер интересни по времето на прехода, но ние постепенно се нормализираме, започва да ги гледа само един сегмент от хора, които се интересуват, гласуват, които са граждански активни, а ние смятаме, че проблемът е в предаванията?! Напротив! Тези предавания ще стават все по-добри и все по-малко гледани, защото такава е нормалната логика. Колкото до моето хипотетично място в една комерсиална медиа, искам да кажа, че за мен най-интересното в телевизията е да монтирам. Да правя филми и репортажи. Телевизионната болест не е в това да се показваш, а да преобръщаш света, да го правиш по различен начин.

Копринка Червенкова: Да произвеждаш творба, така ли...

Бойко Василев: Да, творба. Кой ми дава на мен на 23-24 години да монтирам?! На 24 бях в Босна, на война. Кой ми дава шанс да правя 24-25-годишен филмови репортажи? Кой дава въобще в света шанс на толкова млади хора да направят нещо толкова вълнуващо?

Копринка Червенкова: Вие, като правите конкурси за журналисти в БНТ, предполагам, ги питате защо са избрали тази професия. Те какво отговарят?

Бойко Василев: Получаваме най-различни отговори. Учудващо висок е процентът на неверния отговор: ‛Искам да говоря‛. А според мен ние отиваме там, за да говорят други. Аз съм в журналистиката, за да слушам и предам това, което другите говорят.

Копринка Червенкова: Тогава как гледаш на натрапчивото настояването от страна на медиите, че четвъртата власт всъщност е първа? Не повлия ли подобно внушение корумпиращо на журналистическата гилдия?

Бойко Василев: Не мисля, че медиите се корумпираха заради това. Трябваше това самочувствие да дойде след 1989-а. Прочее, аз не мисля въобще, че те са корумпирани . Не споделям апокалиптичните визии за българските медии. Мисля, че проблемът е в извънмедийни фактори. Има хора брокери, медийни брокери, които продават балони, пълни с въздух, на други хора – в бизнеса, в политиката и т.н., които дотам не са наясно, че не разбират, че тези балони не са им нужни. Моето категорично мнение е, че никога едно послание не можеш да го прокараш през телевизията по начина, по който си го замислил. То се чупи! И се чупи по начин, който може да бъде обратният на това, което искаш. Давам няколко примера: наведени телевизии в Унгария 94-а, Полша 93-а произведоха точно обратния ефект. Направиха така, щото изборите да бъдат спечелени срещу наведената телевизия. Нарочно давам чужди примери, защото всеки ще се сети за нашите. Това е игра, от която никой не печели. Медията е особена среда. Тя преобръща. Затова нека кажем на тези, които с удоволствие купуват подобни съвети: Те не ви трябват за нищо. Тук спорим много често с хора, които казват: Всичко е привидност. Както при Бодрийар – всичко е симулакрум. Аз мисля, че напротив: телевизията е толкова приятно нещо, защото в нея всичко е съдържание. Проблемът е съдържанието.

Митко Новков: И все пак телевизията има влияние... Всичко това не се ли трансформира във власт? В специфичната медийна власт? Четвъртата, така да се каже...

Бойко Василев: Четвъртата медийна власт е наистина специфична, защото тя не управлява като другите власти. И не носи тези буквални ползи, които носи на някои хора в другите власти. Това е власт, която управлява с послания и съдържание, тя не е власт, която управлява с директни властови механизми.

Митко Новков: Естествено!

Бойко Василев: Не, не, чакай! Ти казваш - естествено… Знаеш ли колко хора още живеят с илюзията за оная телевизия, която решава проблемите на производителите на текстил? Знаеш ли колко още хора смятат, че журналистът, за да е добър и да отразява добре текстила, трябва да знае за текстилопроизводството повече от самите текстилци. Едно време, преди 10 ноември, имаше закон, който задължаваше на всеки критичен материал да се отговаря и да се вземат мерки. Това е инструмент на властта. Сега в медиите такъв директен инструмент няма. Но някои хора със стари рефлекси още го търсят в телевизията. И продължават да искат да решават проблеми на свои хора по този начин. Това е пак криворазбраната четвърта власт. Затова говоря за тези брокери, които отиват при бизнесмена Х и му казват: ‛А бе, аз ще ти създам знаеш ли какъв хубав имидж! Ще те покажат там, там, там и там...‛ А от това показване няма никаква полза!

Копринка Червенкова: Но брокерът, и не само той, си получава плика, нали…

Бойко Василев: Разбира се! Не съм виждал, но предполагам, че такъв е механизмът.

Копринка Червенкова: Възможно ли е това да се случи в Националната телевизия?

Бойко Василев: При мен не е възможно. Ако ти кажа обаче, че вътре в самата телевизия не е възможно и утре избухне някакъв подобен скандал, ще изглеждам глупак. Затова отговарям само за себе си.

Митко Новков: Страх ли те е да си глупак?

Бойко Василев: Хм… предпочитам да бъда глупак, отколкото злодей. Аз понякога задавам и въпроси с тази уговорка. ‛Искате ли един глупав въпрос?‛, попитах Умберто Еко. И той каза: ‛Да, веднага ще получите също тъй глупав отговор.‛ Това е начин, може би моят подсъзнателен начин, повтаряйки думата ‛глупак‛, да не изглеждам като всезнайко. Тази поза ми е отвратителна. Ако ние излезем с позата, че всичко знаем, ставаме смешни. Според мен ние сме там, за да научим. Ти би ли вярвал на журналист, който застава в позата, че всичко знае и отгоре на всичко разпитва някакъв срещу себе си?

Копринка Червенкова: Не става дума за вярване, а за реалност. Телевизиите са пълни с водещи, които внушават, че знаят всичко, а гостите им имат само задължението да потвърдят техните знания. И ако случайно откажат да ги потвърдят, стават жертва на презрение и грубиянщина.

Бойко Василев: Трябваше веднъж да напиша само две думи за един календар за телевизията. Дълго време мислех кои две думи. И написах: ‛Любопитство и почтеност‛. Първото - защото не можеш да работиш тази работа, ако не си любопитен. И второто – тази толкова старомодна почтеност. Лично на мен винаги ми се е изплащала в най-добрия смисъл на думата. Имало е случаи – за войните говоря, когато съм предпочитал да бъда повече човек, отколкото журналист. Имало е случаи, когато знам, че ако заснемем нещо, няма да е добре за човека, когото сме заснели. И не съм го снимал. Може да ти прозвучи доста ирационално, но колкото пъти съм правил такива съзнателни откази, толкова повече Господ или някаква друга сила са ми пращали още по-интересни истории. Които сами някак си влизат при мен. Затова винаги съм казвал на млади колеги, като ги виждам, че в момента, в който видят пред себе си един бръмбар, ще го сдъвчат моментално: ‛Чакайте бе, ако не сдъвчеш бръмбара, може да дойде яребица! Защо трябва да дъвчеш нещо, което е гадно и отвратително?!‛

Копринка Червенкова: Ти ми даваш примери със себе си, но, за съжаление, пак трябва да направя уговорката, че не си представителна извадка, не си типичният случай.

Бойко Василев: След като не съм типичен случай, защо хората продължават да гледат ‛Панорама‛? Ние, журналистите, а вероятно и вие, не познаваме хората и ги подценяваме. Ти не си ли забелязала, че като се съберем в по-голяма групичка, почваме цинично да се вайкаме, че хората са изпростели?

Митко Новков: За подобно подценяване говореше и Сашо Диков. Интересно ми е на каква база го опровергаваш?

Бойко Василев: Това са данни, които могат да се проверят: купуват се повече книги; театрите са пълни; Умберто Еко беше по-добре посрещнат от Цеца Величкович. Има хора зажаднели, критична маса, които искат да чуят нещо сериозно или умно по телевизията.

Копринка Червенкова: С риск да обслужа собствения си скепсис, тук трябва да ти кажа, че, поне според мен, връщането към книгата, към театъра, към зрелището не е породено от интерес към сериозното и умното, а е по-скоро закономерното отдръпване от другия тип зрелище - политическото, което вече е тавтологично и затова безинтересно. Политиката беше най-вълнуващото зрелище в началото на 90-те, то обаче по пътя загуби талантливите си ‛продуценти‛, започна да се повтаря и стана скучно. И затова хората, които по условие не могат без зрелища, тръгнаха да го търсят другаде – някои в театъра, други на стадионите с фолкдивите, трети вероятно и при книгите…

Позволявам си да кажа това, защото съм завършила театър и имам някаква претенция на този терен. И виждам къде хората влизат. Те не влизат заради качеството, влизат заради зрелището. Те не се интересуват от някакъв паралелен живот - такъв не се наблюдава. 3-4 души в българския театър могат да конструират живот – Иван Добчев и Маргарита Младенова, Явор Гърдев, Теди Москов, когато успее добре да обърне ръкавицата… И по-рядко Сашо Морфов, ако интуитивно уцели ваксата, защото напоследък почва да му личи колко малко е чел. Това са хората! Останалото е пошлотия, чудовищна пошлотия! Която циментира ниски вкусове и захранва ниски инстинкти.

Бойко Василев: Не съм съгласен с теб!

Копринка Червенкова: Имаш право да не си съгласен. Но аз ще продължа и ще прехвърля тези си наблюдения върху медиите. А там картината е още по-ужасна. Там баналното човешко сеирджийство се е превърнало в лешоядство, в някаква патологична кръвожадност. В болезнена радост, че пак има кръв и пак ще кълвем трупове! Абе, римски сцени, като в Колизеума!

Бойко Василев: Според мен проблемът е другаде. Каза ми го един журналист от ‛Шпигел‛ преди време, аз не повярвах...

Копринка Червенкова: Ти все чужди примери даваш!

Бойко Василев: Ами, виж какво, нашият провинциализъм и забиването ни тук не ни дава възможност да видим, че и обществената телевизия, и сериозната журналистика, че всички тези хубави неща, които си пожелаваме, просто ги има. Аз пък от провинциализма се дразня. Но за скандалите: този журналист от ‛Шпигел‛ каза: ‛Все повече пишем за скандалите, а те все по-малко имат значение‛. Ние все повече скандали отразяваме, те все по-малко значение имат. Ние все по-качествено ги отразяваме, а хората все по-малко ги четат и търсят. И тук аз виждам един цялостен тренд. Една тенденция, при която хората, които ние подценявахме, вече имат някой друг лев, някакъв друг тип стремления, някакъв друг интерес и искат да чуят нещо умно, нещо сериозно, нещо, което по някакъв начин да им разшири кръгозора... Аз например съм дълбоко несъгласен с мнението, че хората не се интересуват от външна политика. Формираните на базата на домашните скандали български журналисти казват: ‛Кой ти чете? Кой се интересува?‛. Дълбоко не съм съгласен! Аз мисля, че българинът иска да си обясни света...

Копринка Червенкова: Може, само че същият българин безропотно допусна да му обясняват света през скандала ‛Батак‛.

Бойко Василев: Аз друго бих казал: ако мейнстрийм-медиите не дадат обяснение на света, СКАТ го дава прекрасно.

Копринка Червенкова: Мейнстрийм-медиите в случая се държаха даже по-агресивно от СКАТ.

Бойко Василев: Пак казвам: това е наша вина! Наша, защото бягаме от някои теми, защото смятаме, че философия не е интересна на екран, че външната политика не е интересна... Всичко е интересно, зависи как го направиш. Аз непрекъснато водя тези спорове, включително и с хората около мен. Ами защо не зададем този въпрос? Или друг?

Копринка Червенкова: А има ли ограничения?

Бойко Василев: Не, няма. Сами си пишем ограниченията. Събираме се 5-6 журналисти и казваме: ‛Това няма да го гледат!‛. Кой ще ти гледа философи на екран? Кой ще ти гледа външна политика? Кой ще ти гледа това? Кой ще ти гледа онова? Не е вярно! Хората искат да си обяснят външния свят.

Копринка Червенкова: Вероятно няма да се разберем, затова нека те попитам друго: ти какво научи от Иван Гарелов?

Бойко Василев: Хм! Може би нещата, за които не си давам сметка и които няма да изброя, са най-важните, които съм научил. Но все пак ще опитам: вниманието към, грубо казано, плурализма. Убеждението, че трябва да се чуят всички страни. Второто – интересът към хората, с които работиш – и като индивидуалности, и като екип. Опитвам се да формулирам нещо трето, защото ‛Бог Троицу любит‛, а-а-а... Може би вниманието към картината и кадъра. Като най-важно нещо в телевизията. Но трябва да ти кажа, че... Хм, замислям се... Разговорът за хората, които са водили ‛Панорама‛, и хората, които са били в това предаване... Примерно то е две години по-голямо от мен. Създадено е 1968-а, аз съм 1970-а. Виждаш ли какво е? Като че ли има някакъв дух и някакъв стил това предаване, то е сякаш по-голямо от всеки от нас. Някак през годините този дух и стил са го превърнали в марка. Според мен му е добър въздухът. Знаеш ли може би защо? Защото е предаване с абсолютно свободен формат. Няма такова предаване, в което имаш и малки документални филми, и репортажи, и изповедно интервю един на един, и дискусия, и спор, и леко засичане... Всеки път в началото на седмицата ми се струва, че правим ‛Панорама‛ наново. Тя е такава, каквато е седмицата.

Митко Новков: А дали ‛Панорама‛ не остана нарочно сега на екран, за да обслужи избирателна активност?

Бойко Василев: Не, ‛Панорама‛ влезе, как да кажа, не в собствения си капан, а в нещо, което винаги сме искали… Ние винаги сме казвали, че БНТ е ощетена по време на кампаниите от законови ограничения. Започнахме да се борим още отрано срещу тези ограничения, викахме, пискахме, писахме, предлагахме... И най-неочаквано един от тези ограничителни членове падна. И сега, като всяка свобода, тя се стоварва върху теб във вид на отговорност и ти трябва да направиш нещо, което хем да е равнопоставено – защото такъв е законът, хем да е справедливо към всички, хем да е интересно за зрителя, хем да отговори на новините от седмицата. И решихме да превъртим повечето от участниците в изборите през ‛Панорама‛, като се стараем тяхното участие да бъде съобразено с темите от седмицата. Включително да поканим Компартията и Зелената партия – и те да говорят по темите от седмицата за неща, интересни за зрителя. Не знам дали ще бъде успешен експериментът, но мисля, че е честна интелектуалната позиция на Кольо Фичето – като си направил моста, да застанеш под него. И да го изпробваш върху себе си. Защото другото пак е оправдание. Аз чувах: ‛Законът ограничава, законът ограничава...‛ Ама ти е много хубаво, когато ограничава. Хайде да видим, когато не ограничава, какво ще направиш!

Митко Новков: Това ли е един от смислите на обществената телевизия?

Бойко Василев: Да. Една от мисиите на обществената телевизия е да прави справедливо и интересно онова, което другите правят само интересно.

Копринка Червенкова: Май че за теб етиката е много важен хоризонт, да не кажа решетка…

Бойко Василев: Виж, изговарям я, но когато правим нещата, предпочитам да сбъркаме, отколкото да си задаваме морални дилеми предварително. Етиката е такава, но въпросът е да има решителност. Тоест, съобразяването с етиката не бива да води до нерешителност. Решения трябва да се вземат веднага. Въпросът е обаче каква е мисията на обществената телевизия? Ами много често тя е новатор. Много често изпробва неща, които другите не изпробват, защото ползват формати. Не че и тя не използва формати. Второто нещо, което прави, колкото и странно да е – тя гарантира присъствието на домашния елит. Националната телевизия задължително трябва да се интересува от това, което става тук. На Запад, в мощните в културно отношение страни, тя изнася техния културен продукт навън; а в по-малките, които нямат толкова силен продукт, осигурява поле за честен и справедлив дебат. Аз вярвам в тази концепция за журналистика въобще. Знаеш ли, най-парадоксалното е, че от обществената телевизия най-трудно могат да те уволнят. Ако се разиграе скандал на полето на свободата на словото, той е доста по-голям през нас, отколкото през частните медии. Там тихичко приключват нещата.

Митко Новков: Добре, но до каква степен БНТ в момента се покрива с твоята идеална представа за обществена телевизия? Колко процента, ако щеш?

Бойко Василев: Има един много важен процент, който никога няма да се запълни и това е общественото финансиране. Аз пак ще отида в чуждия контекст, за да ви заявя твърдо и категорично, че ако някой в момента попита англичаните: ‛Искате ли да плащате такси?‛, те няма да кажат: ‛Да!‛. Таксите са въведени през 60-те и 70-те години, когато е нямало друга телевизия освен БиБиСи, разбирате ли? Нямаш избор. Ти, за да имаш телевизия, трябва да плащаш. Но през втората половина на 70-те и 80-те години се появяват на крилете на рекламата частните телевизии и се променят нещата. И много хора вече казват: ‛Ами защо им плащам таксите?‛. България е в изключително неизгодна позиция. Тя влезе в този дебат, когато всичко вече е приключило. Ако попиташ българина: ‛Искаш ли да плащаш лицензионни такси на БНТ?‛, той ще каже ‛Не, не искам!‛. И съвсем логично, защото има избор!

Митко Новков: Това ли е единствената причина – нежеланието за плащане?

Бойко Василев: Това е моето мнение. Тук трябва да търсим друг модел. При който, например, някакво бюджетно финансиране със стъпка при повишаване на инфлацията да не е обвързано с политически уговорки. Да е твърда величина, която не зависи от благоволението на този или онзи кабинет. Има такива модели, те могат да се въведат. Не сме ние първите, които ги въвеждаме. Но чистата дефиниция за обществена телевизия е тази, която се издържа от директни такси. Другите обаче дефиниции, че: а) програмирането е съобразено с всички слоеве на обществото, независимо дали са с увреждания или слушат класическа музика; б) програмата подлежи на някакъв тип обществен контрол – и от обществото чрез обратната връзка, и вътре в телевизията чрез съвещателни органи, та тези дефиниции в момента, според мен, са на високо ниво в БНТ и работят.

Митко Новков: Кой подрежда новините?

Бойко Василев: Редакторите! Този традиционен подтекст, който стои зад въпроса ти, аз не го виждам в момента. Новините и темите се редят според обществения интерес и дневния ред на обществото.

Копринка Червенкова: Но когато направиш сценария на предаването си, кой го утвърждава?

Бойко Василев: Де факто, ние, от ‛Панорама‛, правим заедно предаването; де юре, аз го съгласувам с директора на ‛Информация‛, която е Вяра Анкова, но, по същество, никой не го утвърждава. Механизмът е съвсем колегиален. Липсва ми идея или някаква гледна точка – търся нейния съвет в някакъв момент. Но няма случай: аз съм поканил събеседник – да го върна ли? Разбира се, дискусии са възможни. Дискусиите и при готов продукт, и предварително. Тук тежи едната страна, защо не търсим другата? Но това са, според мен, нормалните дискусии.

Копринка Червенкова: Разбирам, че вие в БНТ си живеете почти в рая…Ти си вторият щастлив журналист, когото срещам. Първият беше Сашо Диков...

Бойко Василев: Копринке, ако аз – главен редактор на ‛Публицистика‛ и водещ на политическо предаване, който всеки петък се показва, се оплача и кажа: ‛Имам цензура!‛, това няма ли да бъде най-големият смях на света? Какво ще си кажеш ти за един такъв човек? Моят патос е следният: отговорността върху човека е най-важната. Тя е най-важната – отговорността, личната и екипната. Да, правили сме компромиси. Но никога не съм правил компромис, от който да се срамувам.

Митко Новков: Аз друго питам: не е ли имало моменти в тази твоя вече доста дълга телевизионна кариера, в които ти е идвало до гуша, искало ти се е да си хванеш шапката и да кажеш: ‛Гледайте си работа!‛

Бойко Василев: Не само е имало, но и съм влизал в остър спор. Дори е имало моменти, когато във вид на подписка и на декларация този спор е излизал навън. Но ако тръгна да анализирам тези моменти, първо, ставам герой със задна дата; второ, вадя нож на умряло куче.

Митко Новков: Интересуват ме не твоите реакции, а механизмите, по които се осъществява натиск вътре в националната телевизия.

Бойко Василев: Възможни са поне три вида натиск. Единият е, че примерно ръководството на медията Х има приятелски кръг. Този приятелски кръг или тази мрежа вече не е политическа. Аз на шега бях казал преди 5-6 години: ‛Искам си политическия натиск!‛. Това са лични мрежи, които смесват корпоративни изгоди, чисто приятелство, лека симпатия. И ти внимаваш, някак подразбираш какъв и кой е в този кръг и внимаваш да не го нагазиш. Това е дискретен натиск, който чрез ръководството на медията се налага. Има втори вид натиск, традиционният политически: ‛Що не ме поканиш? Що не поканиш Х?‛, който вече най-лесно се парира. Той може да се парира чрез спор, чрез отхвърляне, чрез директно противопоставяне и т.н. Има обаче и трети натиск, който е най-перфиден; и това е говоренето от името на публиката: ‛Ти си много скучен! Много балансираш. Хората искат нещо по-живичко, скандал. Хората искат нещо по-жълтичко!‛. Но той, както казах преди малко, идва от нашето фалшиво разбиране за публиката, по-точно - от нейното неразбиране.

Копринка Червенкова: От брокерите ли идва този натиск?

Бойко Василев: Той и първият идва от брокерите.

Копринка Червенкова: А брокерите къде са, в рекламата ли?

Бойко Василев: Не. Мисля, че някъде в сферата между медии, бизнес и политика.

Копринка Червенкова: Искаш да кажеш, че вече има професионални фигури, които изпълняват тази роля?

Бойко Василев: Мисля, че да. Да.

Копринка Червенкова: Тях никой не смее да ги обсъжда. Те са някак скрити - зад нещата.

Бойко Василев: Знаеш ли, аз не приемам смирената позиция: примиряваш се, че го има този натиск и играеш в рамките на този кръг. Ако съм убеден, че нещо трябва да се направи, и екипът е убеден, тоест, всички сме 100 % убедени, просто ще го направим. Пак казвам: това не са случаи от последните години. Но такива случаи е имало. И аз съм бил свидетел. Класическото ‛ляво-дясно‛ противопоставяне беше лесно за медийно отреагиране, някак си му бяхме свикнали накрая. Когато партиите се разроиха, раздробиха и вътре в себе си се разчупиха, тогава вече проблемът стана сложен. Ти си представи колко групи има в момента в парламента! 7! И като сметнеш, че независимите са повече от някои парламентарни групи, като сметнеш, че има гражданско общество, други сфери на власт, силни извънпарламентарни политически сили – ти, де факто, никога не можеш да се върнеш в – аз го наричам раят на 90-те, когато имаше само БСП, СДС и ДПС. И, общо взето, ти си fair, ти си справедлив. А тук трябва да си изключително внимателен да не нарушиш чувството за справедливост и да не фаворизираш един за сметка на друг. И още - да не го направиш под натиска на брокерите; и още - да си убеден, че така се прави. Много трудно е вече.

Митко Новков: Не създаваш ли прекалено комфортна обстановка на гостите си в предаването, особено на политиците?

Бойко Василев: Мисля, че не. Но си давам сметка, че това изглежда отстрани така заради начина, по който задавам въпросите. Може би понякога ги задавам възпитано. Но това, че във въпроса не влагам агресия, не означава, че той не е остър. Това е натюрел. Аз не искам да изглеждам по-груб, отколкото в действителност съм, и смятам, че хората оценяват въпроса по съдържанието, не по тона. Въпреки това, след като съм задал веднъж този неудобен въпрос, трябва да изслушам отговора, защото това е по-важното.

Митко Новков: Имало ли е моменти, когато са ти се сърдели? Гости?

Бойко Василев: Да, имало е. Включително хора, от които не очакваш. Но с течение на времето самите те разбират, че нямат интерес да стоят пред мекотело. Защото ако срещу тях има мекотело, и те самите изглеждат така. Дори е имало случаи, когато целенасочено са търсили провокацията и така по-добре сме се разбирали. Много често в гримьорната си говорим за това как не трябва да търсим консенсус, да спорим и т.н. Традиционният мит за ‛Панорама‛ е, че в нея не се карат. Огромни усилия съм положил да разбия този мит.

Копринка Червенкова: А, не се карат!! Карат се, разбира се, но тихо, съскат си! И това не е толкова лошо...

Бойко Василев: Точно това имам предвид. Знам, че понякога и най-невъзпитаният ми въпрос излиза страшно възпитано на екран. Имам един случай, дебнех един човек, за когото смятам, че е написал много вредна книга за Балканите – ‛Балканските духове‛ на Роберт Каплан. Според мен, с нея той създава представа за Балканите като за място, в което нищо не може да се промени, завинаги осъдено. И го дебнах, и един път го пипнах. И в моите собствени очи го разбих! Но получих след това 2-3 писма, в които пишеше: ‛Вие стоите пред този американец и му се възхищавате!‛.

Копринка Червенкова: Когато наблюдавам телевизионния човек, обичам да ми е ясен идеологическият му профил. Нямам впечатление обаче, че тази яснота се поощрява – особено в комерсиалните медии. Забрани ли има, или на самите журналисти това не им е важно?

Бойко Василев: Аз не вярвам в забраните. Смятам, че по принцип в медиите има повече страх, отколкото забрани. Има хора, които ме обвиняват, че съм неясен, но точно на тези хора, които ме обвиняват, аз съм абсолютно ясен. Защото ценностите, зад които стоя, личат на екран. И не смятам, че човек, за да е ясен, трябва да стои зад някоя партия. В случая споря с оня измислен персонаж, който те спира на улицата и те пита: ‛Ти от кои си?‛. Не е въпросът от кои си, а за какво си.



8 май 2007