Организационно фестивалът е отработен перфектно. Различните звена, впрегнати в осъществяването на най-значителното за театъра и за културната общественост на града събитие, действат на пълни обороти. Посрещат и изпращат участници и гости на фестивала. Следят и изпълняват графици. Редят сцени. Осигуряват условия за обсъждане на представените спектакли и за работата на журито. Предлагат услужливо екстри-екскурзии до забележителностите на околността за чужденците и гостите. Решават в ход делово и без излишни напрежения всеки възникнал проблем. Директорът на фестивала и на театъра, актьорът Анастас Попдимитров, въпреки огромната си натовареност, намира време за непринуден контакт с всички, предразполага към свободна размяна на мнения и пожелания. Тук е Юлия Огнянова - емблематична личност за нестандартно отношение към изкуството на сцената, творец със собствен принос за разширените граници на художественото познание за света, гарант за разкрепостените и критични обсъждания на представленията и на насъщните проблеми на днешния български театър. Това се потвърждава и от съпътстващата фестивалната програма теоретична конференция "Европейските измерения на българския театър". Модераторът Веселина Гюлева с встъплението ‛Ще прекопаваме ли лозето" и докладчиците Красимира Филипова (‛Театърът в България - европейски контекст, особености, проблеми и бъдещи действия"), Ромео Попилиев ("Единство и различие. Граници на европейския театър“) и Виолета Дечева ("Европейска ли е новата българска драматургия") през различни гледни точки дават широка основа за нерегламентирания "научно" разговор. В него прозвучават гласове на загриженост и тревога за възможното погубване на уникалността на духовните средища, където с особена грижа театърът се отглежда и охранява от агресията на кича и самоуспокоението пред конвенционалното.

Наред с коментарите на предложените бъдещи действия за защита на самопознанието във взаимодействие с европейския културен контекст, откровено се изказват скептични констатации и прогнози за духовен срив на живота, за липсата на морал и ценностна система, засегнали за жалост и театъра ни. Непринудеността и откритостта в този разговор са белег и на споделените впечатления от представянето на гостуващите чуждестранни театри.

В международната програма на фестивала участват румънският театър "Нотара" - Букурещ, представящ Енигматични вариации от Ерик-Еманюел Шмит, украинският "Свободен театър" - Киев, участващ с драматургичната композиция Диалогът на единаците по П. Бесон, В. Разпутин, А. Аверченко и П. Вежинов и Руският областен театър за драма в Рязан, играещ пиесата на Марина Цветаева Някога, в старинните мемоари… ("Трите възрасти на Казанова“). Ако актьорската самоотверженост и професионализъм в първите две представления оправдават познатия традиционен театър, следващ стриктно драматургичния текст, но на места доскучаващ с обстоятелствеността си, то за съжаление Рязанското представяне ни изправя пред неудобството да не спестим на гостите разочарованието си от една доста старомодна режисьорска и актьорска изява, граничеща с бутафорност и закостенели представи за "блясъка" на романтическия театър.

Но най-същественото от фестивала са, разбира се, състезаващите се помежду си т. нар. малки театрални форми. Розалия Радичкова - тазгодишният селекционер на основната програма, е предложила своя избор - "много различни" спектакли, както сама ги определя - "... и като тема, и като емоция, и като образ на света, и като стилистика." (‛Култура, бр. 18, 11. 05. 2007). Това са осем заглавия, от които по независещи от организаторите, почти технически причини, три са отпаднали. (‛Медея" по текстове на Борхес, Овидий, Еврипид, Мюлер, сценарист и режисьор Диана Добрева - съвместен проект на Добрева с ТР "Сфумато"; "Москва" от Петя Русева, режисьор Възкресия Вихърова - ДКТ - Шумен; "Юн Габриел Боркман" от Хенрик Ибсен, режисьор Елена Панайотова, Народен театър "Иван Вазов". Последното е заменено с друго представление на Народния театър - моноспектакъла на Параскева Джукелова ‛Става дума за любов… или е опит за убийство!“ от Фиона Спрот, режисьор Стилян Петров). Заедно с двете представления на театъра-домакин, участващи по статута на фестивала, форматът на събитието е относително наситен с разнообразни по характер, стил и жанр сценични изяви.

Едно от първите впечатления е за размитите граници между камерната специфика и останалите форми на театрална изказност. Почти няма представление, което не би могло да се играе и на голяма сцена. Изключение правят само моноспектаклите на Йорданка Стефанова ("Оскар и розовата дама" от Ерик-Еманюел Шмит, режисьор Йордан Славейков – ДКТ-Враца) и на Параскева Джукелова. В останалите, и то не във всички случаи, "камерността" се заявява главно от сценографията, съобразяваща ограничените игрови пространства в тези театри, където намеренията по начало са били за камерно представление. Такава е постановката на Старицата от Калкута - скечове от Ханох Левин, режисьор Явор Гърдев - Театър 199. Дизайнерът Никола Тороманов е ограничил игровите полета в две една в друга черни кутии, преграждани на преден и на заден план от завески, с което заявява находчиво избрания жанр кабаре-сатира. Тук се редуват актьорските изпълнения на едновременно шокиращия и разсмиващ авторов текст, които през иронията и черния хумор постигат естетизацията на нелепото, внушават универсалността на пошлото, заливащо живота. Талантливата актьорска игра на Снежина Петрова, на Вяра Коларова, на Захари Бахаров и на Малин Кръстев - актьори, за някои от които участието в това представление е своеобразен опит в непознати територии, понякога в агресията си надхвърля мащабите на малките пространства. Музикално-пластически някои от отделните и общи сцени изискват по-големи простори, ‛очакват“ сякаш бравурността, постигана от някогашната българска сатирична естрада.

Обратен на този случай е представлението Жули, Жан и Кристин по Аугуст Стриндберг, режисьор Маргарита Младенова - ТР "Сфумато". Тук окрупненото визионерско решение на сценографката Даниела Ляхова е потърсено като контраст на сгъстената, обрана от излишни средства актьорска игра, в която на границата на трагичното се долавя обречеността на загубилия устоите си човек на фона на модерността, сведена в представлението до огромната готварска посуда, до леещата се вода и изпаренията, които обвиват в мъглявина Стриндберговите герои. Средата - знак, метафора за настъпилите технологични времена, в които се губи вътрешната хармония, подредеността на човешките измерения за добро и зло, отнема акустиката във взаимоотношенията на сцената, сведени по-скоро до монологични състояния, до саморазправа със себе си. В така избрания труден път към постигане саморазрушението на личността, режисьорката Маргарита Младенова и актьорите Христо Петков, Мирослава Гоговска и донякъде Албена Георгиева вървят по непознати досега в театралната ни практика пътища, чертаят насоки на възможно самоизразяване чрез по-аскетичен, по-неза бележим енергиен обмен, което пък изисква друго качество на съсредоточеност от публиката, предполага нагласи за проникване в недоизразеното по не лесно четивен начин.

Пъстрата мозаечна картина на фестивалната програма се потвърждава и от наличието на представления, откровено афиширащи посланията си към публиката, разчитащи на отработените рефлекси към пародийния хумор. Руско жиголо от Александър Галин, режисьор Владимир Петков - ДТ-Пазарджик, е достъпен, стабилно изграден спектакъл-комедия, осмиващ примитивизма и абсурдността на настъпилите промени в постсоциалистическия свят. На места, обаче, комедиантското преиграване на някои от актьорите, както и ‛бъбривостта“ на декоративното оформление, напускат границите на художествеността и обективно подценяват публиката.

Сериозна заявка за свой прочит на класиката е Училище за жени от Молиер, режисьор Николай Поляков - ДКТ-Враца. Жалко, че спектакълът се представи в суров вид (едва трето представление) и донякъде породи недоумение. Добронамереният поглед, обаче, не може да не види амбицията за по-широко тълкуване на Молиеровата комедия, в която не присмехът над стареца-рогоносец, а крушението на амбициозния, но нереалистичен проект на главния персонаж е в основата на постановъчната идея.

Истинско недоумение буди, обаче, авторският спектакъл на група МиСтМа Егасимус актрисите - Театър на голия охльов/Червената къща. Добре е, че произхождащият от автобиографичен пърформанс и документална белетристика "спектакъл" излиза от самозадоволяващите се художествени акции на Червената къща и участва наред с останалите "традиционни" представления във фестивала. Лошото е, че при всички добри желания да се провиди в тази работа "манифест или ритуал на инициация" (‛Литературен вестник“, бр.3 от 24-30. 01. 2007), липсата на комуникативност проваля намеренията на дебютантките. В играта без въображение, в механичното преобуване на десетките чифтове обувки и редуването на части от разговори, "вътрешни" монолози, сънища и житейски факти, само актрисите си знаят за какво иде реч. Видяното на сцената само оставя привкус на неловкост заради това "тайно", "несподелено" знание, заради някаква неразгадаема чувствителност към света, в който като че ли и ние живеем….

Но нека се върнем към достъпното, към онова, което възпламенява разум и чувства, търси съпричастност и изисква размисъл. Това са моноспектаклите, представени на фестивала, между които е и представлението на Параскева Джукелова - разнищващо комично-тъжните загадки на любовта в една като че ли позната ни от сръчно написаните репертоарни пиеси на булевардния театър. Тук, обаче, мислим за радостно-тъжното изживяване, с което ни докосва Оскар на Йорданка Стефанова, поела риска да въплъти малкото-голямо момче, през чийто разказ оживяват героите от неговото болнично обкръжение: Маминка Роза, Пеги Блу, неговите и нейните родители, докторът. Между тънкото чувство за хумор и опосредствано присъстващата мисъл за смъртта актрисата ни превежда през последния времеви цикъл от живота на едно обречено дете, в чието общуване с дядо Боже наднича надеждата, упованието в доброто, добронамереното опознаване на света. Нежност, мека ирония, детско негодувание, преминаващо в примирение и опрощение, излъчва играта на Йорданка Стефанова, в чиито наситени с недоизказана мъка паузи пред нас се възправя голяма - можеща и познаваща законите на сценичното въздействие, актриса.

Със също такъв познавач, щедро надарен да прави театър, се срещаме и в моноспектакъла на Мариус Куркински Сътресение по Николай Хайтов - ДТ-Пловдив. Малко е да кажем, че това е гвоздеят на Врачанския фестивал. Това е представлението на сезона, приспособимо към всякакъв тип публика, към всякакъв вид сцени и салони. Отдавна вече не само за собственото си поколение, но и за широката публика Мариус Куркински е театралният маг, умело водещият зрителя в желаната посока, взривяващият с изповедността си зрителските възторзи, обсебващият с искреността си тяхната любов. Но в това представление той по категоричен начин заявява способността си да се саморежисира, проявява най-добрите качества на създателя на спектакъла - умението да изгражда композиция, темпоритъм, акценти и детайли, смислови паузи и запомнящи се, ярки мизансценни решения. Не подлежат на коментар и дори на анализ актьорските жестомимически и интонационни приспособления. При Мариус Куркински те са божи дар от изразителност, обживяване, безусловна знакова разпознаваемост. Но те не са плод на интуитивността. Неговият театър не носи белезите на т. нар. актьорска режисура. Той мери ръст с най-изявените творци-строители на представлението. Само че това строителство е отнесено към собственото му Аз в представяния образ. Затова и с естетическата стойност на спектакъла "Сътресение" мозаечният фестивал на малките театрални форми във Враца е вече самодостатъчен.