Бавно
У нас името на Сири Хуствет не е кой знае колко известно, но след първата й поява на български език вероятно все по-често ще се споменава – и не само като „жената на Пол Остър‛. Остър си е Остър, а Сири Хуствет всъщност пише доста различно. Най-малкото, ако романите на Остър принципно се изгълтват скоростно за броени часове, то поне „Какво обичах‛ е бавно четиво – за дълги зимни вечери пред камината, с топли чорапи на краката и чайник на една ръка разстояние.
Макар че един от водещите литературни жанрове днес е бързият трилър в различните си (включително и по-дълбоки или претенциозни) разновидности, четенето все пак е по дефиниция бавно занимание – поне на фона на всичко останало, което предлага нашата консуматорска цивилизация. Романът на Сири Хуствет настоява на тази бавност и се чувства извънредно удобно в нея. Тук не се разказва някаква целеустремена история, която да ни държи за гърлото, нито пък – по остъровски – се роят ризоматично разклоняващи се разкази. „Какво обичах‛ по-скоро разказва животи – животите на няколко близки един на друг хора, видени през погледа на един от тях – и многото разказани истории вътре не се разбягват, а обратно се вливат в общия, централен наратив и продължават по течението. По това, а и по недвусмисления фокус върху междучовешките отношения в един ясен, правдоподобен, неразпаднат свят, „Какво обичах‛ е до голяма степен завръщане към романовите традиции на ХІХ век.
Същевременно в „Какво обичах‛ има още един, парелелен свят, развиващ се по друга логика, макар и неразривно свързан с външния. Това е светът на изкуството, което създава художникът Бил Уехслър – странни кутии, стаи, обитавани от колажни фигури, изскочили от приказките, но кореспондиращи с безчетните хистерични жени на същия този ХІХ век, жертви на „Голямото затваряне‛. Връзките между тези два свята са повече и по-дълбоки, отколкото изглеждат на пръв поглед и начинът, по който те понякога взаимно се подриват, идва да ни напомни, че този роман все пак е писан в началото на ХХІ век.
С други думи, романът на Сири Хуствет далеч не е наивното, неизкушено повествование, за каквото сякаш се представя. Именно защото е бавен, спокоен и пълноводен, той разполага с доста голям потенциал за изненади. Изненади не просто по отношение на героите, в чиято душевност дълбае, а по отношение на собствената си онтология.
Мога само да се ядосвам, че този голям роман – първа българска поява на Сири Хуствет – излиза в един откровено слаб превод. Изглежда ми е излязло име на мърморко, който все се заяжда за превода, но българският изказ тук е тромав и вероятно силно изравнен, а незнанието каква е разликата между „стих‛ и „строфа‛ е просто черешката върху тортата. Жалко, защото „Какво обичах‛ е един наистина много добър роман, който заслужава да бъде четен – дълго и бавно.
Ангел Игов
Макар че един от водещите литературни жанрове днес е бързият трилър в различните си (включително и по-дълбоки или претенциозни) разновидности, четенето все пак е по дефиниция бавно занимание – поне на фона на всичко останало, което предлага нашата консуматорска цивилизация. Романът на Сири Хуствет настоява на тази бавност и се чувства извънредно удобно в нея. Тук не се разказва някаква целеустремена история, която да ни държи за гърлото, нито пък – по остъровски – се роят ризоматично разклоняващи се разкази. „Какво обичах‛ по-скоро разказва животи – животите на няколко близки един на друг хора, видени през погледа на един от тях – и многото разказани истории вътре не се разбягват, а обратно се вливат в общия, централен наратив и продължават по течението. По това, а и по недвусмисления фокус върху междучовешките отношения в един ясен, правдоподобен, неразпаднат свят, „Какво обичах‛ е до голяма степен завръщане към романовите традиции на ХІХ век.
Същевременно в „Какво обичах‛ има още един, парелелен свят, развиващ се по друга логика, макар и неразривно свързан с външния. Това е светът на изкуството, което създава художникът Бил Уехслър – странни кутии, стаи, обитавани от колажни фигури, изскочили от приказките, но кореспондиращи с безчетните хистерични жени на същия този ХІХ век, жертви на „Голямото затваряне‛. Връзките между тези два свята са повече и по-дълбоки, отколкото изглеждат на пръв поглед и начинът, по който те понякога взаимно се подриват, идва да ни напомни, че този роман все пак е писан в началото на ХХІ век.
С други думи, романът на Сири Хуствет далеч не е наивното, неизкушено повествование, за каквото сякаш се представя. Именно защото е бавен, спокоен и пълноводен, той разполага с доста голям потенциал за изненади. Изненади не просто по отношение на героите, в чиято душевност дълбае, а по отношение на собствената си онтология.
Мога само да се ядосвам, че този голям роман – първа българска поява на Сири Хуствет – излиза в един откровено слаб превод. Изглежда ми е излязло име на мърморко, който все се заяжда за превода, но българският изказ тук е тромав и вероятно силно изравнен, а незнанието каква е разликата между „стих‛ и „строфа‛ е просто черешката върху тортата. Жалко, защото „Какво обичах‛ е един наистина много добър роман, който заслужава да бъде четен – дълго и бавно.
Ангел Игов