Случайно или не, но точно преди 6 години – на 22 май 2001 - Националната телевизия излъчи филма ‛Обичам музиката“, посветен на Алексис Вайсенберг, швейцарско-българска телевизионна продукция. Тогава великият музикант дойде и се срещна с част от многобройните си почитатели. Публиката го приветства адекватно, паметно, с благодарност. Във филма за пръв път видяхме неговите колажи – те оживяха със словото и музиката на своя създател. Сега, пак на 22 май, Вайсенберг направи изумителен жест към българската публика – подари й колажите си. Те са онасловени със същото ‛Обичам музиката“. (Защото зад думите ‛обичам“ и ‛музика“ все още се крие невинност, казва Вайсенберг) Едно централно фоайе в зала ‛България“ получи неговото име, самият той го освети, озари с присъствието си. Изложбата е там, вижте я, вижте нещо от личния свят на Вайсенберг, показан с чувство за хумор, с малко тъга, пак хумор, носталгия, в които всичко се върти около живота с музика, изразен с простичкото I Like Music.

Вайсенберг доведе и един от учениците си, пианиста Саймън Мълиган. Мълиган е универсален музикант, достатъчно известен в различните пространства – на класическата и импровизационна музика, както и на киномузиката. Той е 33-годишен, но има вече дългогодишна, стабилна и разностранна кариера. Още през 2001 година записва компактдиск с музика от Алексис Вайсенберг – за Nimbus Records. Мълиган е пианистът, който реализира световната звукозаписна премиера на ‛Соната в състояние на джаз“ на Вайсенберг, която представи и на своя концерт заедно с ‛Апасионата“ на Бетовен след откриването на изложбата от колажи на неговия учител. И така свърза името си с българската премиера на композицията.

‛Соната в състояние на джаз“ носи очарованието на една звукова идея, която се върти между танго, чарлстон, блус и самба с изящна класичност, с ирония, носталгия, но и завършеност на една клавирна конструкция. Тя е толкова ясно артикулирана, че веднага се разпознава авторът-пианист. Вкусът към импровизационното увлича и задължава слушателя да бъде внимателен и отзивчив към отделните състояния, които му предлага музиката. Мълиган е чудесен музикант. С широки възгледи, които му помагат да реализира с лекота радикалното съотношение между класическо и днешно. В изпълнението на ‛Апасионата“ нямаше онзи ‛фаталистичен“, ‛съдбовно висок“ привкус, характерен за пианистите от предишни генерации. Но някак сякаш тази лекота в изпълнението я приближава днес до плашещия се от тежкия класически товар слушател. Правия я по-разбираема, нормална, музика, която идва не от пиедестала, а звучи редом, тук, заедно с импровизации върху танци, които са започнали живота си като ‛неприлични“. Това не принизи музиката на Бетовен, нито пък създаде усещане за стилова еклектика. Мисля си, че тъкмо елегантният маниер на съчетание на различни музикални практики поставя Саймън Мълиган в добра позиция сред днешното уморено и преситено от конкуриращи се таланти пространство.

И накрая ми се иска да повторя, че всяко идване на артист от такъв ранг, при това с български корен е особено трепетно за музикалната публика. Хората обичат да си потвърждават, че в живота им са се случили и важни моменти. Всяка среща с Вайсенберг, с пианиста, с художника, с педагога, с мислителя, с човека не може да не бъде изключителен епизод в живота на всеки от нас. В осъзнаването му също има много от невинността на детето.