Не искаме да досаждаме с повторения. Въпреки това обаче трябва още веднъж да поговорим за "еко-идеалистите" и за "идеолозите на околната среда". Това са подигравателните названия на онези, които още преди двайсет години предупреждаваха за промените в климата и правеха предложения, как да ги предотвратим. Тези, които се подиграваха, бяха твърдите реалполитици, които не можеха да се занимават с "меки" теми като екология, защото бяха твърде заети с войни и курсове на акции. Сега се оказа, че идеалистите са били реалисти, а реалистите са бягали от действителността.

Както казахме, с удоволствие бихме отминали темата с мълчание. Но за съжаление хората, които в продължение на две десетилетия отричаха промените в климата в никакъв случай не са си наложили, да речем, четириседмично изкупително мълчание. Напротив, точно те, които толкова дълго блокираха една разумна политика, сега с цяло гърло призовават незабавно, на момента да се реши въпроса с климата. Джордж У. Буш издигна от името на своите американци искането още няколко десетилетия да могат да бълват във въздуха все повече въглероден двуокис. А германската автомобилна индустрия се хвърля като един под ударите на тежките им гюллета.

Еко-реакционерите се възползват от това, че дебатът за климата в момента кажи-речи избухва и по този начин обърква хората. В такъв момент те лесно могат да бъдат дезориентирани. Действително в дискусиите за глобалното затопляне не всичко може да се изкаже ясно и разбрано. Защо например морската вода става кисела, защо Европа е застрашена от ледников период или как точно ще станат нещата с паричното регулиране на емисиите. Политико-моралната сърцевина на цялото обаче лесно се разбира (макар и трудно да се понася).

Промените в климата поставят човечеството в една небивала досега ситуация. За двайсет години трябва да променим радикално начина, по който живеем и произвеждаме. Това обезсилва многоуважаваната стара дефиниция на Макс Вебер, че политиката е "бавно пробиване на дупки в дебели греди". Сега валидното е, че политиката трябва да бъде бърза колкото затоплянето. А срещу това се надига съпротива. Човешко е, но е безсмислено. Базисното послание на отрицанието отскоро вече не е, че няма никакви климатични изменения или че те не са предизвикани от човека, а че всички неизбежни промени трябва grosso modo да се случат с машините, а не при хората. Това, разбира се, е грешно. Ако има само едно-две десетилетия време, то повечето иновации трябва да се предприемат с вече наличните технологии. Нямаме време да чакаме някакво чудно екологично оръжие. Така че не можем да минем без осезаеми промени в поведението. Въпросът е, в чие?

И тук изходното положение е до болка ясно. Няма аргумент на света, който да обосновава, защо в опазването на климата хората да не са равни. Претенциите на правителството на САЩ, американците и в бъдеще да имат правото да изхвърлят два пъти повече вредни газове във въздуха от европейците, пет пъти повече от китайците и двайсет пъти повече от африканците са екологически расизъм - и между другото са незащитими политически.

Но ако глобалното изискване за равенство принципно не може да бъде оспорвано, то може да бъде заобикаляно. Така възникна обхващащата цялата земя дилема за климата: Американците казват, че са готови да намалят въглеродния си двуокис, ако същото направят и китайците, защото те били вече вторите по големина замърсители. Китайците отговарят, че докато един американец консумира пет пъти повече, те изобщо нямат намерение да се ограничават. Най-много да намалят отровите във въздуха директно около себе си. Естествено и китайците са прави, и американците са прави. Само че вече няма значение, кой прав, кой крив, а дали аргументите водят до нещо ефективно или само блокират.

И тук в играта се включват европейците и германците. Те потребяват много повече от едните и много по-малко от другите. Т.е. морално и енергийно те са по средата. Това ги предопределя като силата, която може да разреши дилемата. Но - само ако те самите тръгнат напред и увлекат след себе си американците и китайците. Сегашната конюнктура с обсъждането на климата е добра, но повърхностна предпоставка за такова нещо. Макс Вебер и това не е могъл да предположи. За да управляваш в едно глобално медийно общество, политиката трябва да бъде превръщане на краткотрайни импулси в дълготрайни решения.

Срещу тази авангардна роля на политиката възниква съпротива - вече не открита, а партизанска, не политическа, а коварна. Вътрешните и външните свине нашепват на гражданите: другите искат да ви употребят - вие да пазите климата, докато китайците с тецовете си и американците с джиповете си ви се присмиват!

На това могат да се отговори по два начина. Първо, че смехът им така или иначе много бързо ще секне. И второ, че немците могат да започнат да се оплакват от климатична несправедливост, когато кривите на въглеродния двуокис на един германец и на един китаец се засекат, т.е. след трийсет години. Немското противоречие лесно може да бъде разбрано, както и лесно използвано за злоупотреба: С редукцията сме вече много напред, но и със замърсяването сме все още много напред . Какво следва от това?

Този въпрос отново ни връща към идеализма. Или към достойнството. Някои още обичат да твърдят, че (прекалено многото) екология струвала работни места. Тези сметки със сигурност не са верни, но дават на борбата срещу екологичния прогрес екзистенциален нюанс. Моето работно място в морален двубой с климатичната катастрофа... Това иди-дойди. Но моята неделна разходка до Барселона, моите ягоди през зимата - това вече не върви срещу измирането на белите мечки, потъването на Бангладеш, гладуващите африканци. Просто не е достойно. Дали европейците ще поведат парада, вече не е екологичен или икономически въпрос, това е въпрос на самоуважение.

Понякога човек се пита, защо европейската политика в екологията се обръща толкова малко към идеализма у хората. Дали случайно политиците ни не са всичките марксисти, които смятат, че първо е плюскането, а после моралът - дори в преялите общества? Или смятат, че не може да се мобилизира идеализъм за избягването на катастрофа? Поне последното е твърде недалновидно. Защото, когато става дума за климата, човечеството ще стигне до добър край само тогава, когато преди това се е обединило около няколко въпроса за справедливостта. Никой не е очаквал такова нещо - климатът да прави от човеците човечество, екологията да принуждава към повече справедливост, отколкото някога е имало. Това идеалистично ли е? Или е само реализъм без наочници?


Ди цайт, бр. 11, 8 март 2007

От немски Ирина Илиева