Новата композиция на Васил Казанджиев показа, че да напишеш симфония днес – „не поле перейти“. По-точно показа, че Васил Казанджиев знае това. Много и много други местни симфоници не го знаят. На мнозина от нас е известно, че за Малер написването на симфония е било равно на построяването на свят, а за Веберн да композираш е значело да живееш, тоест - да отстояваш форма. Трудно е обаче да следваш тези постулати – повтарям – днес. Безумно трудно е да живееш в своята си форма и е почти безнадеждно да я отстояваш.

Симфонията на Васил Казанджиев не само строи свят, но го и удържа, не просто отстоява форма, но го прави героически, въпреки очевидната немислимост на чистата симфонична форма – ще потретя – днес. Тази изключителна творба е и една високо комплицирана форма на паметуване – посветена е на Добрин Петков. Още посвещението задава високия тон на симфоничното изговаряне, на оркестровото приключение. И понеже говорим за памет, искам да кажа, че тази симфония, тази въпреки-всичко Симфония ми спомни, че музиката и концертът могат да бъдат и едно радостно убежище. Истински asyl (прибежище), в което можеш да приютиш останалите си високи мисли, мечти и надежди. В Симфонията е приютен, съхранен и удържан и един много важен език – музикалният език на най-сериозните мислещи български композитори Константин Илиев, Лазар Николов, Георги Тутев, Иван Спасов. И на техния рицар – Добрин Петков. Този език беше завещан, но остана непознат и непоискан. Затова и се умножиха оркестровите опуси и изпълнения, запълнени с детинска или унила бъбривост. Но не за тях става дума сега. Симфонията-медиатор прави езика на тези, които са си отишли, да говори ясно на нас, тук. Ала тя говори и на тях – така чрез музика се строи тукашен дом за тези, които са ни напуснали. Като че ли хората, които толкова мъчително липсват, се бяха събрали да чуят Симфонията, бяха дошли прозрачни, тихи, без да пречат; и си отидоха след или по-скоро със смайващия финал. Един истински визионерски финал, превръщащ бурните цветове на оркестровата маса в единствения, неописуем цвят на вечността, стоплил по фантастичен начин всички - били те на сцената или в залата. Това беше рядък момент, в който Lux Aeterna, Вечна светлина, „напусна“ титулната страница и завибрира във всеки от присъстващите. От декларация наименованието стана същност.

Симфонията на Васил Казанджиев промени и залата, и оркестъра, и слушателите си. Беше позабравено, че на концерт се отива точно за това – да си тръгнеш след него не-съвсем-същия. (Реакцията на благодарност след изпълнението показа колко са ни липсвали напоследък диригентски фигури като Васил Казанджиев, оркестър, който е истински ангажиран към това, което прави, занемяла публика.)

Тръгнахме си по-различни. Дълбока благодарност към Васил Казанджиев.

И към хората, населили тази негова Симфония-дом.

Не ги забравяме...