Великолепна в експериментите си, смела, концептуална, книгата на Мария Каро е това, което като че ли липсва на българския книжен пазар – тя е книга-проект. Неслучайно е издадена и със съдействието на Фонд за подкрепа на дебютни проекти и макар че някои от творбите вътре са дебютирали вече на страниците на периодичните издания, те като че ли получават ново битие, ново поприще, съшити в канавата на книжното тяло. Самата визуална концепция на изданието впечатлява. Проектът за книга на Каро като че ли заличава стандартите, с които сме свикнали, приели за дадени – думите, творбите нахлуват през обложката на изданието, отменят затварянето на книгата между две корици, разкриват и оголват писмото, превръщат го в място на излагането, на екстериора. Първият знак, с който ни връхлита писането на Каро, е елипсата. Заглавната корица ни посреща с ‛- шоколадена фабрикантка“, думите започват да се леят след тирето, след празното разстояние и след усещането, че преди тези първи слова са съществували други, които са изпаднали, изронили са се или може би началото е препратка, фрагмент, който допълва някоя от творбите, скрити в кухината на книжното тяло. По този начин, именно като елипса, élleipsis (гр.изпускане) парадоксално писането се съединява с всичко казано вътре, книгата се окръгля, отделните произведения се превръщат в едно хомогенно тяло. Графиката на книжното тяло препотвърждава елипсата на писането – страниците са изпълнени с бели полета, геометрията на отделните произведения чертае фигури, в които празнината на бялото се инкорпорира в словото. Страниците не са номерирани, някои от тях са вгънати навътре, разтварянето/разгъването им предполага избор на последователност, в която думите достигат до нас, без начало и край, без финална точка, която да каже къде свършва произведението. Отказвайки се от началото и края, експериментите на Мария Каро се отказват от крайността на книгата, писмото симулира безкрайност. Архитектониката на книгата обаче e и това, което съсредоточава/отклонява вниманието от самото писане. А то, както и формата на книжното тяло, е прецизно в своите експерименти, внимателно към езика, странно, неконвенционално. Въпреки че Каро е свързана с моделите на женското писане - флуидно, всмукващо, именно родовите роли са проблематизирани в текстовете. Отделните творби са андрогинни - когато използват мъжки или женски род, за да обозначат позицията на този, който пише/говори, те го правят през формата на играта, през фиктивността на ситуацията, която въвлича читателя в общуване с различни персони, разказващи собствените си истории. Повечето от творбите са писма, те превръщат говоренето в лично, в отправено към другия. Словото се насочва към това да споделя една дълбока интимна ситуация, която отказва всякакво повторение и единственият начин да бъде съхранена е като се насочи към другия, към читателя/получателя. Сякаш книгата показва, че това, което улавя, изписвайки, вече никога не може да бъде същото, неуловимо е, вече се е разпаднало и думите са последното и единствено убежище, където то може да се помести. Историите са лични и в смисъла, че те носят следите на близостта – портрети на майка и баба, истории за бащата и дядото. Мария Каро успява да улови трудния баланс между иначе хладната техника на експеримента и полагането на интимната емоция от ситуациите в книгата. Но именно като техника писателката остава един от най-неподражаемите автори на новата българска литература – със словотворчеството си, с алюзиите и техниките на модерната европейска литература (например техниките на експресионистичния стих, които могат да бъдат открити в портретите на майката и бабата). Не трябва да забравяме и името на Сава Примов, автор на дизайна на книжното тяло, чиято работа така умело допълва фрагментите вътре. И макар че експерименталната книга не е нещо ново като практика, гледайки и четейки проекта на Мария Каро, можем само да си пожелаем у нас да се появяват повече такива издания.



Кристина Йорданова