Post jubilee
Аз съм от онези динозаври (уникален исторически вид) в музикално-критическата гилдия, припознати от Катя Дочева в юбилейния брой на „Култура“ (‛с още едно-две създания на моята възраст“), които напуснаха по разни причини огневата линия. Комай тя единствена от поколението, ‛мислено като за огрев“ (Борис Попиванов, в същия брой) остана да държи знамето при толкова смълчани тела в окопите. И понеже продължавам да чета ‛Култура“, и понеже продължавам да съм сантиментално привързана към вестника (навремето – през 70-те, преди да стана сътрудник, бях част от екипа му), приех половинвековния му юбилей много лично. Толкова лично, че чак ми се дописа. Отново. Привидя ми се пълната с музиканти зала ‛България“ – уважаваните от нашего брата критиците и не толкова почитани ‛светила“ на левия страничен балкон и ‛сенчестата“ ни ложа отсреща, кръстена от тогавашните деца в попрището ‛гнездото на осите“. Колко зорки очи са се вглеждали в непредпазливите ни гримаси, колко уши са наостряли слух да подочуят накъде духа вятърът. В тишината проскърцваха химикалки, шумоляха програми или просто листчета, на които нахвърляхме това-онова, за да не го забравим... Любомир Пипков ни учеше, че някогаш критиките се пишели на коляно и излизали топли-топли още в сутрешния вестник. Нашите излизаха след ден-два, най-много седмица, но пак бяха ‛пресни“ и, смея да мисля – честни, при все контролираната от цензурата проява на съвест и морал. Затова, че от писанията ни е имало някаква полза, смисъл, следа, или както щеш го наречи, свидетелства слонската памет на колеги, които, тръбейки, че не четат памфлетите на драскачите музиковеди, можеха да цитират безпогрешно след цяла вечност отдавна забравените от самите автори ‛скандални“ опуси. Един такъв овластен приятел десетилетия ме недолюбваше не защото бе попаднал под ножа, а защото ножът недоубил друг...
Сега всичко това е минало – митове и легенди... Ние, динозаврите, стоим като Морфовите ‛Хъшове“ там нейде оттатък своето, мислейки си, че вършим нещо на ползу роду, а четата я няма, омерзени и уморени от толкова безсмислени битки с въоръжената до зъби посредственост – тогавашната и най-вече днешната, с онова кълбо от страсти в душите, които навремени ни карат да викнем самоспасително: ‛Да живей Културата!“ И нямаше да е толкова носталгично, толкова невесело, ако в днешната кръчма на Странджата – вестник ‛Култура“, на мястото на овехтелите хъшове се бяха настанили млади поборници – защото на тях им е дадено и чувството за свобода, и свободното й живеене. (Кате, ти доказваш ежеседмично колко е душеугодно да изговаряш на висок глас нелицеприятни истини, за което навремето само мечтаехме. И нищо, че четящите и отбиращите от дума стават все по-малко, а онези с капаците и празнодумството все повече. Но кой, кой идва след теб?)
Та ето, разгърнах публикуваната анкета с новопоколенци във все същия юбилеен брой на вестника: ‛Четирима студенти чатят, кръжейки около смъртта на в. ‛Култура“ преди рождения й ден“... Зачетох се с интерес и... сега се питам: какво очаквах всъщност? Дружинката от три момичета и едно момче , сиреч съвременна интелектуална компанийка, захапала темата Ако Култура стигне 100 някак индиферентно (така ми каза зъболекарят ми – че трябва да е индиферентен към болката на пациента, за да си върши работата) и самочувствено, без познатите ни терзания и съмнения в собствената правота, без загрявка като за трибуна, без натягане за насъщна образованост, с презумпцията, че са събрани умници некомплексари (‛Нищо не знам за изкуството в древността, хахахааха мая питай, мая“...), ръсят придошли пред компютъра вечерни мисли (всеки е трябвало предварително да си измисли теза, пък после – каквото дойде). Няма спор, това фамилиарно общуване е симпатично, то носи всички черти на чата със заиграването кой кой е, с безусловната трезвост и здравомислие (защо ли си спомням масата с водките и непредвидимите подводни течения очи в очи...). Ето го черно на бяло новият наблюдател, а и възможен участник в културните процеси и тяхното оценяване – реалист, скептик, нереспектиран от правила и авторитети, нелюбопитен към времето преди ‛неговата ера“ (‛днешното общество няма нужда от история“), нетърпелив ‛да живее сега и веднага“, без сантимент към културата, която ‛изисква постоянство“... И макар че този казал-рекъл текст първоначално оставя приятен вкус – я гледай как мислят младите, я, колко са будни и отворени! – той е индикация за отчуждението на компютърната генерация от скъпата на сърцата ни книжнина, за детронирането на печатното слово от вековния му пиедестал, също, както се случи с епистоларния жанр, пометен от технологиите и новия ритъм на живот. Представата, че обществото ще има нужда от култура след 50 години и съответно от издания, анализиращи културните процеси, поне в сегашния им консервативен вид, изглежда на днешните двайсетгодишни като фантастика, само че измъкната от нафталина. Те допускат, че след половин век може и ‛да играят шах“ с дядковците пред Народния (хвала на Сашо Морфов, че забави провиждането и на театъра в артефакт!), но не и че ще четат анахронизми а ла ‛Култура“, освен ако не са поддържани онлайн заради нечия ‛сноберия“.
И все пак, и все пак... Макар да ‛късат жива плът“ – за какво ще им е на потомците такъв вестник – ‛елитарен и недостъпен“, след като интернет предлага интерактивно и мултимедийно ‛разчупено“ обсъждане на явленията в духовната сфера (тук историята мълчи, дали изобщо ще има история?!), младите събеседници сякаш тайно облажават старците, които пишат за култура в момента, за онова несъмнено обречено, но ‛романтично, авантюристично и себеотрицателно“ правене на нещата, което те самите никога няма да вкусят лично.
И понеже не успях да присъствам на юбилея, освен позакъснялото ми ‛Честито!“ с препълнената чаша спомени, ми се ще да добавя отново една утопия, присъща на динозаврите: ако някога след 50 години някъде се заформи групичка от абсолютни маниаци на тема професионализъм, почтеност, независимост, съмишленичество, посветеност, etc., това ще бъдат оживелите духове на днешния екип на вестник ‛Култура“. У-йее... ЧРД!
Ваша
Сега всичко това е минало – митове и легенди... Ние, динозаврите, стоим като Морфовите ‛Хъшове“ там нейде оттатък своето, мислейки си, че вършим нещо на ползу роду, а четата я няма, омерзени и уморени от толкова безсмислени битки с въоръжената до зъби посредственост – тогавашната и най-вече днешната, с онова кълбо от страсти в душите, които навремени ни карат да викнем самоспасително: ‛Да живей Културата!“ И нямаше да е толкова носталгично, толкова невесело, ако в днешната кръчма на Странджата – вестник ‛Култура“, на мястото на овехтелите хъшове се бяха настанили млади поборници – защото на тях им е дадено и чувството за свобода, и свободното й живеене. (Кате, ти доказваш ежеседмично колко е душеугодно да изговаряш на висок глас нелицеприятни истини, за което навремето само мечтаехме. И нищо, че четящите и отбиращите от дума стават все по-малко, а онези с капаците и празнодумството все повече. Но кой, кой идва след теб?)
Та ето, разгърнах публикуваната анкета с новопоколенци във все същия юбилеен брой на вестника: ‛Четирима студенти чатят, кръжейки около смъртта на в. ‛Култура“ преди рождения й ден“... Зачетох се с интерес и... сега се питам: какво очаквах всъщност? Дружинката от три момичета и едно момче , сиреч съвременна интелектуална компанийка, захапала темата Ако Култура стигне 100 някак индиферентно (така ми каза зъболекарят ми – че трябва да е индиферентен към болката на пациента, за да си върши работата) и самочувствено, без познатите ни терзания и съмнения в собствената правота, без загрявка като за трибуна, без натягане за насъщна образованост, с презумпцията, че са събрани умници некомплексари (‛Нищо не знам за изкуството в древността, хахахааха мая питай, мая“...), ръсят придошли пред компютъра вечерни мисли (всеки е трябвало предварително да си измисли теза, пък после – каквото дойде). Няма спор, това фамилиарно общуване е симпатично, то носи всички черти на чата със заиграването кой кой е, с безусловната трезвост и здравомислие (защо ли си спомням масата с водките и непредвидимите подводни течения очи в очи...). Ето го черно на бяло новият наблюдател, а и възможен участник в културните процеси и тяхното оценяване – реалист, скептик, нереспектиран от правила и авторитети, нелюбопитен към времето преди ‛неговата ера“ (‛днешното общество няма нужда от история“), нетърпелив ‛да живее сега и веднага“, без сантимент към културата, която ‛изисква постоянство“... И макар че този казал-рекъл текст първоначално оставя приятен вкус – я гледай как мислят младите, я, колко са будни и отворени! – той е индикация за отчуждението на компютърната генерация от скъпата на сърцата ни книжнина, за детронирането на печатното слово от вековния му пиедестал, също, както се случи с епистоларния жанр, пометен от технологиите и новия ритъм на живот. Представата, че обществото ще има нужда от култура след 50 години и съответно от издания, анализиращи културните процеси, поне в сегашния им консервативен вид, изглежда на днешните двайсетгодишни като фантастика, само че измъкната от нафталина. Те допускат, че след половин век може и ‛да играят шах“ с дядковците пред Народния (хвала на Сашо Морфов, че забави провиждането и на театъра в артефакт!), но не и че ще четат анахронизми а ла ‛Култура“, освен ако не са поддържани онлайн заради нечия ‛сноберия“.
И все пак, и все пак... Макар да ‛късат жива плът“ – за какво ще им е на потомците такъв вестник – ‛елитарен и недостъпен“, след като интернет предлага интерактивно и мултимедийно ‛разчупено“ обсъждане на явленията в духовната сфера (тук историята мълчи, дали изобщо ще има история?!), младите събеседници сякаш тайно облажават старците, които пишат за култура в момента, за онова несъмнено обречено, но ‛романтично, авантюристично и себеотрицателно“ правене на нещата, което те самите никога няма да вкусят лично.
И понеже не успях да присъствам на юбилея, освен позакъснялото ми ‛Честито!“ с препълнената чаша спомени, ми се ще да добавя отново една утопия, присъща на динозаврите: ако някога след 50 години някъде се заформи групичка от абсолютни маниаци на тема професионализъм, почтеност, независимост, съмишленичество, посветеност, etc., това ще бъдат оживелите духове на днешния екип на вестник ‛Култура“. У-йее... ЧРД!
Ваша