Колко странно у нас всичко върви на обратно, дори не само в рачешко движение! Концертната ни практика отдавна ме е убедила, а сега ще го споделя и тук, че колкото повече шум се вдига около едно предстоящо концертно събитие, толкова по-предпазливо трябва да подхождаме към него, да бъдем нащрек. В този смисъл широко рекламираната Вагнерова вечер, за която пристигна и внучката на композитора, госпожа Верене Вагнер, можеше да бъде и по-голямо фиаско – това скромният ми опит го е потвърждавал многократно. Но винаги съм се чудела на обратно пропорционалната връзка между възможностите и реалността. У нас. И на неведомите пътища на човешките контакти. Каква е връзката между Вагнеровото общество в Германия и търговската къща ‛Престо“ – не знам и не ме интересува. Но ме учудва. Още повече, че в България има Вагнерово общество и че връзката между двете общества ми се вижда по-логична. Изглежда, моята логика е отживяла. Но вследствие на този ‛Престо-Вагнер“ контакт, концертът в зала ‛България“ на смъртния ден на композитора, 13 февруари, бе малко странен – с двама диригенти, единият, шефът на ‛Престо“ Петър Димитров, а другият – Кристоф Щьокер, специалист по Вагнер. И не само. От програмата на първата част – Увертюрата към ‛Майстерзингерите“, Въведението и Смъртта на Изолда, както и Ездата на валкюрите, най-прилично прозвуча прочутият концертен откъс от ‛Тристан и Изолда“. Филхармонията показа много добро равнище, хубав звук и съпричастно свирене, което в последните години по-рядко й се случва (и майсторско соло на обоиста Николай Коларов в ‛Смъртта на Изолда“). Но разликата между този, който иска да е диригент, и този, който е диригент, е също и в начина на реализиране на музикалното движение. Единият, претендентът, в старанието си да покаже как е изработил всичко, стига до забавяне, на места едва ли не до спиране на движението. Другият, диригентът, какъвто е Кристоф Щьокер, независимо от възможните препятствия, съвсем нормално ‛върви“ с оркестъра мислено и емоционално в музиката на Вагнер. За нещастие, удаде му се да го докаже перфектно, поради солистите, които му бяха докарани за първото действие на ‛Валкюра“ – втората част на концерта. Беше сериозно изпитание – най-вече за публиката, която за пореден път доказа колко добре е възпитана, но също и за оркестъра, който действително – особено с Щьокер – свири великолепно, пак ще кажа, с хубав звук и дълги красиви линии и балансирани групи и солисти. Но пълно щастие няма. И затова трябваше да слушаме в продължение на близо час Роза Михайлова-Ербсльо като Зиглинде и Бруно Пауленц като Зигмунд – певци, които може би са пели Вагнер, но това е било доста отдавна. Сега пеенето бе заменено от мъчителни достигания на тона, които трябваше да минат за речитативни трансформации на партиите. Не е приятно да се слуша това. Дори не можах да отдам заслуженото на изявата на третия солист, баса Филип Ценов като Хундинг, единственият, за когото може да се каже, че беше във форма, въпреки малко по-агресивната му вокална емисия, отколкото се допуска, дори за партията на Хундинг. За сметка на това, там, където сполучих да се абстрахирам от вокалното поле, продължавах да слушам музиката на Вагнер, сътворена от Щьокер и филхармонията (и солата на виолончелиста Христо Лалев, както и на групата на валдхорните). Накрая освирквания нямаше, светският характер на събитието се запази; все пак публиката трябваше по някакъв начин да се отблагодари и за бирата, раздавана в паузата, която трябваше да направи вечерта по-вагнеровска – пак според организаторите.

Далеч от такива екстри, но много по-близо до екстремното, страхотното, пълноценно музикантско преживяване беше първото българско изпълнение на Кончерто гросо № 3 от Алфред Шнитке. Това събитие завърши по прекрасен начин концертната седмица; то се състоя на 16 февруари. Цигуларката Албена Данаилова, чиято кариера съвсем заслужено върви великолепно, е предложила пиесата на диригента Пламен Джуров. Партньорите й в този шедьовър за двама цигулари, клавишни и струнни бяха цигуларят Йордан Георгиев и пианистът Марио Ангелов, и Камерният ансамбъл "Софийски солисти“, естествено под палката на Джуров.

Не за първи път ще кажа – Шнитке малко се свири в България. Не защото други композитори, които доскоро ни бяха съвременници, се свирят по-често. А защото това е композиторът, който може би в момента най-ясно изразява случващото се тук – и го показва на език, който става веднага кристално ясен, ‛говорабилен“. Особено, когато попадне в добри глави. Третото кончерто гросо е познато на разговорен език като ‛Баховото“. Защото е написано през 1985 година - за 300-годишнината от рождението на Великия. И само Шнитке може да измисли такова начало на композицията си, както самият той пише: ‛Започва ‛красиво“ неокласицистично – но след няколко минути музеят експлодира и ние стоим с отломките от миналото пред опасното и несигурно бъдеще.“ И така Бах (традицията) е, освен всичко друго, и сигурност (отдавна си е отишла), ни казва Шнитке. Това особено силно се развива като идея и мисъл в последните три от петте части на творбата – в които действителността сякаш замръзва пред нас в ужас, в ступор. Въпреки че композиторът добродушно ни потупва по рамото с лъжовното изречение: ‛Ще се опитам да не е трагично и да не отминава вечната мелодрама на живота.“ Защото всъщност в творбата си прави точно обратното. Беше преживяване, което завладява постепенно; у нас рядко се попада на музиканти, на които Господ е дал, освен таланта, и способността да събират култура и да мислят. Албена Данаилова, за съжаление, рядко може да свири тук, а е точно от тази порода – още от времето на нейните начални изяви тя се открояваше с по-зрелите си изпълнителски решения. И затова никак не се учудвам, че е посегнала към света на съвремието и сега към Шнитке. И тя може би е пожелала, ако не да взриви музея, поне да го напусне за малко. Има надежда, мислех си, като слушах дуото им с Йордан Георгиев – така единомислено водени и подкрепени и от Марио Ангелов, също една от редките птици на родна територия, който много добре знае за какво става дума, и от ансамбъла, доверил се с основание напълно и на диригента, но и на композитора Пламен Джуров. Беше разбиващо, мрачно-красиво, важно преживяване!

А в началото на концерта прозвуча съвсем кратката пиеса на Мирослав Данев "Pochette“ за струнен оркестър. Малка форма, посветена на учителя Марин Големинов – с леки нарочни забежки към музиката му в ‛Песен“, ‛Танц“ и ‛Скороговорка“. Композитор към композитора - това се наложи като основна тема, сякаш, в този концерт. Потвърди го и великолепното изпълнение на ‛Смъртта и момичето“ от Шуберт-Малер - гениално ‛пипване“ от страна на (също) диригента и композитора Густав Малер на творба на предшественик. Толкова същностно, че отдавна ми е по-трудно да слушам само квартета. Макар че е репертоарна пиеса за ансамбъла, очаквахме я с интерес, защото за повече от половината музиканти в него това беше дебютно изпълнение. Годините минават, хората се сменят. Традициите остават, обаче, ни казва Джуров, там, където има хора да ги поддържат. Един концерт, който беляза другия полюс на музикалния ни живот – без реклама, но с много качества, работа и професионален смисъл.