Как се получава в театъра така, че вместо да изпишеш вежди, можеш да извадиш очи? Най-лесно е с класиците. Особено с Шекспир. Скука, но какво пък, нали е класика. Това е накратко разказан урокът, който преподава Здравко Митков с последната си постановка на ‛Ромео и Жулиета“.

Вместо да спечели публика за театъра с онази ‛любов най-чиста и съдба най-клета“, като й я разкаже с млади актьори, спектакълът настойчиво каканиже сцена по сцена случките. Те се редят с равна скорост и стойност една след друга и няма никакво значение усиленото тичане и катерене на актьорите по кулата-къща на Невена Кавалджиева, нито събличането и обличането в любовните сцени на най-известната двойка.

Още по-малко е в състояние да породи съспенс музиката като в евтин криминален сериал, която съпровожда ‛напрегнатите“ срещи при отец Лоренцо, поставени в зелено-синя светлина като пародия на трилър в духа на отдавна умрелия от старост ‛театър на решението“. Насилено викан, за да звучи емоционално, и глух в интонационно-смисловата си бедност, когато изобщо се чува, текстът внася просто информация.

Да се превърне написаното от Шекспир в изказ или израз на емоции, вълнения, образи, взаимоотношения, в крайна сметка да се види на сцената някакво уникално отношение (може и мисъл) към вечната Шекспирова история? Забрави! Няма как в равнината от ‛думи, думи, думи“ дори да се „чуе‛ историята, защото първо тя би трябвало да се въплъти в уникален сценичен диалог.

Единственият по-жив и цялостен образ е този на Дойката, който Лилия Маравиля играе като напориста и добронамерена жена от провинцията, тип-продавачка от Кирковския пазар, която се старае да угоди на всички. Ромео (Мартин Гяуров) и Жулиета (Мила Банчева) трудно се различават - както от Меркуцио (Ангел Генов), така и от родителите Монтеки, например. От прочутата балконска сцена при катеренето и спускането в ръцете на Ромео остава червената пантофка на Жулиета, която той ще й обуе по-късно в гробницата. Но на нищо повече или по-малко оригинално в ‛решението на образа“ не е имал възможност да се опре актьорът, освен на своята младост и енергичност. При останалите положението не е по-различно.

‛Не беше чучулига, а славей“, казва Жулиета след любовната нощ. В този спектакъл на Здравко Митков обаче не звънва нито чучулигата на неочакваното въображение и отношение към Шекспировата двойка, нито песента на славея, печелеща със завладяващата музика на добре изпълненото забравено старо в интерпретациите на тази ‛любов, отвела ги до гроба“. Просто трябва да се издържи до края на урока.