Каква й е на КУЛТУРА телевизията?
Ивайло Дичев, Орлин Спасов, Димитър Найденов, Димитър Камбуров, Георги Лозанов... Със сигурност някого/някоя пропускам, което обаче значи само едно – авторите на вестник ‛Култура‛ и самият вестник ‛Култура‛ винаги са внимавали за онова, което се случва в българската/българските телевизия/телевизии. Самият аз блъскам всяка божа седмица вече повече от 8 години глава в екрана – телевизията, ще рече, присъства на страниците на навършилия половин век (честито!!!) вестник осезаемо и плътно. Защо? Знаем, че единствено с огромни условности и обстоятелствени пояснения можем да причислим телевизията към сферата на културата. Най-много да я включим в полето на масовата култура, но го правим почти с погнуса и леко омерзение: Пфу! Да гледаш телевизия, сиреч да правиш онова, което образованият и интелигентният човек не прави – що за мазохизъм?! Хем да се ядосваш, хем да не отлепяш взор от телевизора?! Лудост някаква и чудатост необяснима...
Не е мазохизъм, нито необяснение – цялото това усилие се уповава на една утопия: утопията, че – независимо от всичко, телевизията все пак не е загубена за културата кауза. Вярно, тя облъчва по чернобилски мозъците и сантиментите ни с предавания като ‛Big Brother‛, ‛Размисли и страсти‛ или ‛Динамит‛, но в същото време пак оттам идват към нас хуманни послания като ‛5.Рихтер‛, ‛неВалидно‛ или ‛Сюжети‛. Вярно е също, че последните ‛мисии‛ много-много не й понасят на телевизията: от изброените три само първото засега стои стабилно в ефир – ‛неВалидно‛ се местеше от канал на канал, докато най-сетне успя да намери мястото си в ТВ ‛Европа‛, ‛Сюжети‛-те пък на Палми Ранчев отдавна ги няма в тв пространството. За сметка на това ‛Big Brother‛-ите се разрояват във VIP и в 1,2 и 3, а предавания по същата схема агресивно превземат ефира: ‛Survivor‛, ‛Стани звезда‛, в момента bTV се спуква да рекламира ‛Music Idol‛... Като прибавим към тях дивотиите на СКАТ, простотиите в разните игри и забавни шоута, популярността на чалга-каналите, хилавата публицистика и рехавата разследваща журналистика – наистина си е за чудене и приказ какви са тия илюзии по отношение на телевизията като възможен културен продукт тук, в България.
Само че телевизията не е единствено това и никога не е била единствено това; доказва го прекрасният филм на Джордж Клуни ‛Лека нощ и късмет‛ за сблъсъка на телевизионния водещ на едноименното предаване Едуард Р. Мъроу с мрачния сенатор от Уисконсин Джоузеф Маккарти, който завършва с убедителната реплика, че ‛телевизията е призвана не само да забавлява, но и да възпитава‛; доказва го и филмът на ВВС ‛Да купиш игрите‛, разобличил корупцията в международните спортни среди; доказателства съществуват и на българска почва – разкритията на ‛Нова телевизия‛ например за продажбата на забранени стимуланти от разни овластени съпруги. Въобще телевизията не е единствено шоу, ‛който играй, пичьели‛, песни и танци, ако за някои тя да е само това и те да опитват с всякакви средства да ни убедят в своята правота; телевизията е също отговорност, огромна отговорност. И работата, усилията, вярата, надеждата, но и любовта на ‛Култура‛ е именно в убеждението, че задълженията за тази отговорност трябва да се припомнят и изтъкват винаги и навсякъде. Да си телевизионер не значи единствено да се кълчиш пред камерата или да караш хората да се кълчат пред камерата; да си телевизионер значи също да живееш и работиш със съзнанието, че твоят продукт достига до огромно количество хора, следователно той в никакъв случай не бива да бъде продукт на омразата или глупостта (инфантилността). А когато е такъв – съзнателно или не, идва оценката на ‛Култура‛, която, макар и рядко да води до корекции, все пак е важна с това, че представлява възвисен глас на възмущение, недоволство и отрицание. И дори той да не бъде чут, което най-често става – ‛Кучетата си лаят, керванът си върви‛, все пак ехото от него остава, а това значи, че ако не го чуят сега, ще го чуят после. И вероятно ще се съобразят с него... Пък може и не, кой знае?
Та каква, в крайна сметка, й се пада на ‛Култура‛ телевизията? Мисля, че онова място, където ако и републиката на мъдростта и отговорността да е утопия, то все пак й/ни дава шанс, възможност, път тази република да бъде заявена, издигната. А това хич не е малко: в хора на общото тв съгласие един дисонансен и различен глас е вярата, че към него ще се присъединят и други. Които, макар и малко, макар и слаби, макар и периферни, все пак с достатъчна категоричност (ни) уверяват: Все още нищо не е загубено, след като дори и за телевизията продължава да има надежда!
Не е мазохизъм, нито необяснение – цялото това усилие се уповава на една утопия: утопията, че – независимо от всичко, телевизията все пак не е загубена за културата кауза. Вярно, тя облъчва по чернобилски мозъците и сантиментите ни с предавания като ‛Big Brother‛, ‛Размисли и страсти‛ или ‛Динамит‛, но в същото време пак оттам идват към нас хуманни послания като ‛5.Рихтер‛, ‛неВалидно‛ или ‛Сюжети‛. Вярно е също, че последните ‛мисии‛ много-много не й понасят на телевизията: от изброените три само първото засега стои стабилно в ефир – ‛неВалидно‛ се местеше от канал на канал, докато най-сетне успя да намери мястото си в ТВ ‛Европа‛, ‛Сюжети‛-те пък на Палми Ранчев отдавна ги няма в тв пространството. За сметка на това ‛Big Brother‛-ите се разрояват във VIP и в 1,2 и 3, а предавания по същата схема агресивно превземат ефира: ‛Survivor‛, ‛Стани звезда‛, в момента bTV се спуква да рекламира ‛Music Idol‛... Като прибавим към тях дивотиите на СКАТ, простотиите в разните игри и забавни шоута, популярността на чалга-каналите, хилавата публицистика и рехавата разследваща журналистика – наистина си е за чудене и приказ какви са тия илюзии по отношение на телевизията като възможен културен продукт тук, в България.
Само че телевизията не е единствено това и никога не е била единствено това; доказва го прекрасният филм на Джордж Клуни ‛Лека нощ и късмет‛ за сблъсъка на телевизионния водещ на едноименното предаване Едуард Р. Мъроу с мрачния сенатор от Уисконсин Джоузеф Маккарти, който завършва с убедителната реплика, че ‛телевизията е призвана не само да забавлява, но и да възпитава‛; доказва го и филмът на ВВС ‛Да купиш игрите‛, разобличил корупцията в международните спортни среди; доказателства съществуват и на българска почва – разкритията на ‛Нова телевизия‛ например за продажбата на забранени стимуланти от разни овластени съпруги. Въобще телевизията не е единствено шоу, ‛който играй, пичьели‛, песни и танци, ако за някои тя да е само това и те да опитват с всякакви средства да ни убедят в своята правота; телевизията е също отговорност, огромна отговорност. И работата, усилията, вярата, надеждата, но и любовта на ‛Култура‛ е именно в убеждението, че задълженията за тази отговорност трябва да се припомнят и изтъкват винаги и навсякъде. Да си телевизионер не значи единствено да се кълчиш пред камерата или да караш хората да се кълчат пред камерата; да си телевизионер значи също да живееш и работиш със съзнанието, че твоят продукт достига до огромно количество хора, следователно той в никакъв случай не бива да бъде продукт на омразата или глупостта (инфантилността). А когато е такъв – съзнателно или не, идва оценката на ‛Култура‛, която, макар и рядко да води до корекции, все пак е важна с това, че представлява възвисен глас на възмущение, недоволство и отрицание. И дори той да не бъде чут, което най-често става – ‛Кучетата си лаят, керванът си върви‛, все пак ехото от него остава, а това значи, че ако не го чуят сега, ще го чуят после. И вероятно ще се съобразят с него... Пък може и не, кой знае?
Та каква, в крайна сметка, й се пада на ‛Култура‛ телевизията? Мисля, че онова място, където ако и републиката на мъдростта и отговорността да е утопия, то все пак й/ни дава шанс, възможност, път тази република да бъде заявена, издигната. А това хич не е малко: в хора на общото тв съгласие един дисонансен и различен глас е вярата, че към него ще се присъединят и други. Които, макар и малко, макар и слаби, макар и периферни, все пак с достатъчна категоричност (ни) уверяват: Все още нищо не е загубено, след като дори и за телевизията продължава да има надежда!