В може би най-известния староеврейски апокриф, Книга на Енох, има една особена институция; казва се Наблюдателите. Това са ангели, чиято небесна работа е да наблюдават земните дела и как хората съблюдават Божия ред. Постепенно обаче човешкият свят прелъстява висшите същества, те се увличат по земните дъщери и скоро след това опознават непокорството, раздора и завистта. Оказва се, че наблюдението е сложна работа, тя изисква безпристрастност, над-човешка отдаденост и безкомпромисно уважение към нормите на реда.

Щом Божиите ангели не успяват да бъдат добри Наблюдатели – ще си каже всеки читател на вестник ‛Култура“ – как тогава с прости човешки сили земните наблюдатели на българската култура ще съумеят да се опазят от греховете, свързани с тази задача? Когато наближи Юбилеят на вестника, започнах да смятам от колко години съблюдавам в него литературния ред. Оказа се, че това е вече дванайсетата година. И сякаш съм оправдана да кажа, че наблюдението е институция, която надхвърля личните умения и пристрастия на всеки човек; то е политика на отношение към културните ценности в нашия свят и затова не бива да се прави фрагментарно, на парче, по принципите оттук-оттам или за всеки по нещо добро. Може да ви се стори парадоксално, но все пак ще кажа, че най-големият враг на истинското наблюдение е приятелството. Страхът, омразата, завистта отстъпват на втори план. Мисълта да загубиш приятел, да нараниш близък човек или просто такъв, който никога нищо лошо не ти е направил, преследва всеки оперативен критик. Идеалната критика се пише в манастир.

Наблюдението е толкова по-трудно, колкото повече познаваш хората, за които пишеш. Навярно поучени от историята с еврейските Наблюдатели, римляните са почнали да изобразяват своята богиня Темида със завързани очи. А наблюдателят на вестник ‛Култура“ е в още по-деликатна позиция. И да напише много лошо, и да напише мъничко лошо, и нищо да не напише – все му се сърдят. Изключително редки са онези случаи, когато творецът – по принцип същество, твърде взряно в себе си – има характера да разбере, че критиката е професия, дори занаят. Както не можеш да си поправиш обувките сам, така и не можеш да прецениш точно качествата на това, което сам си измислил, или което езикът е измислил през теб, ако си спомним вече залязващите уроци на постструктурализма. Критикът-писател е среща на две ненужно-съвместими задачи. Убедена съм, че добрият критик може да напише (особено пък сега – ‛постмодерен“) роман, не по-лош от този на средно добрия писател. Но къде е смисълът да се трупат текстове в една дискурсивно претоварена култура, която отказва радостта да чете? Единствено в любовта към себе си.

Що се отнася до публичните употреби на един критически текст, те могат да бъдат изключително любопитни и да откажат логиката на предварителното очакване. Спомням си случай от ранните ми години, когато (все още със стръв) сразих разказите на възрастен писател-любител. По-късно ми разказаха как същият този човек с гордост разнасял рецензията навсякъде. Тогава за пръв път конкретно видях, че критиката е институция.

Минават години, докато името на наблюдателя започне да значи нещо – докато се превърне (ако изобщо стигне дотам) в знак на някакво политическо отношение към съвременната култура. Наистина, употребявам думата ‛политическо“ в най-широкия смисъл (от тесния всички сме отвратени). Политическа е концептуалната линия, която – зримо или незримо – обединява неговите послания и прави присъствието му различимо. Сред бъбривостта на съвременния живот ясното послание, свързано с ясна оценка и логично подредени мотиви, е задължителна легитимация на критическия успех. Мнението, че критикът трябва да бъде ‛непредубеден“, е просто басня. Всеки човек е предубеден в своите възгледи, а наблюдателят (макар че институцията произхожда от Бога) е преди всичко човек, тъй като разгневеният Яхве в крайна сметка оковава недалновидните ангели и ги праща под земята за седемдесет поколения – до времето на Страшния съд, когато им предстои да бъдат хвърлени в дълбините на вечен пожар.

Разбира се, политическата линия, за която говоря, гарантира на наблюдателя невъзможност да бъде харесван от всички. Всеобичаният критик е противоречие на дефиниция. Да наблюдаваш означава да избираш според някаква концепция за важно и неважно повече, отколкото за добро и лошо, силно и слабо. Българската литература например изобилства от примери за творби, които са много добре написани, но са останали притиснати, почти невидими между стъпалата на нейното историческо развитие. Както и обратният случай, разбира се. Затова добрият наблюдател е малко нещо магьосник. Той едва ли би могъл да ви обясни как точно различава важното от неважното, защо понякога проявява различно отношение към видимо подобни явления. Само че както магията, така и оперативната критика не могат да бъдат вършени дълго време; идва момент, в който им остарява методът. Тогава наблюдателят трябва да се оттегли – преди да бъде хвърлен в дълбочината на някой вечен пожар.