Евфемизми на институциите
В новините на националните телевизии все по-често се появяват рубрики, чиято цел е да свършат онова, което институциите в България не могат, отказват или пък направо пречат да се свърши. По bTV отдавна тече например ‛Добрата новина“, където можем да срещнем съобщения от рода на: ‛Боянската църква отвори врати“; ‛Движението на българските майки подготвят първокласници от социални домове“; ‛Извършени са две нови бъбречни трансплантации в София“; ‛В село Рибарица създадоха уникален етно - фестивал“; ‛Церовчани възстановиха 100 – годишен храм“; ‛Съседи събират средства за болно дете“ и т.н. Наскоро ‛Новините“ се заеха с нова инициатива – ‛Пази детето!“, в която призовават: ‛Очакваме вашите сигнали за случаи, в които са застрашени живота, здравето или правата на децата.“ В ‛По света и у нас“ отдавна тече рубриката ‛Наследство в риск“, в която се излъчват репортажи за застрашени паметници на културата. Изглежда, на ‛Сан Стефано“ 29 са доста чувствителни на тази тема, защото и в събота предаването ‛Зала № 3“ разискваше същия въпрос. ‛Да спрем войната по пътищата!“ е пак призив на БНТ, който се въплъти в друг рубрика на ‛По света и у нас“ – ‛Намали! Спаси живот!“, която показва опасни пътни участници – в петък беше завой в Благоевградско. ‛Да спасим живота им!“ е също апел на БНТ – подписка в подкрепа на задържаните в Либия български медици. Екипът на ‛Календар“ – новинарската емисия на Нова телевизия, прави ‛Темата на ‛Нова“, отделно репортерът Васил Иванов непрекъснато опитва да вади на бял свят скандални бездействия и дори законови нарушения на различни институции, да не говорим за ‛Господари на ефира“, които почти 1/3 от ефирното си време посвещават на ощетени граждани. Те са и, между другото, най-предпочитаните, мотивът – ‛Защото сте най-нахални...“ Въобще у българските телевизии не е отмрял споменът за култовото някога радио-предаване на Божана Димитрова ‛Разговор с вас“, посветено именно на борбата на обикновения гражданин с непукизма, безхаберието, нехайството, безчовечността и дори престъпните действия на българските институции: след като чиновниците не си вършат работата, ще я свършат репортерите.
В тази нахъсаност на новинарските емисии обаче прозира един своеобразен социален евфемизъм: медиите се превръщат в заместител на институциите. Последните не се справят или отказват да се справят и тогава на помощ идват медиите. Но това е едно санкциониращо, наказателно разбиране за ролята на журналистиката: тя се превръща отряд за бързо реагиране, който потушава пожари навсякъде, където са възникнали. Най-вече по чиновническите етажи: българската бюрокрация продължава да не е проникната от мисълта, че не заради нея съществуват гражданите, а заради гражданите съществува тя. Един фрапиращ пример: оказа се, че някаква мошеничка, продаваща хранителна добавка за лекарство, което изцерява рак, не може да бъде наказана, защото, видите ли, някакви си нормативни документи не задължавали Изпълнителната агенция по лекарствата да извърши съответните изследвания. Сякаш документът е по-важен от човека и от неговото здраве?! На прага на влизането в Европейския съюз подобни недомислени действия не ни позволяват утешителни констатации, напротив: дори самото влизане – по начина, по който го изживяват институции и индивиди, е сякаш повече празник за ведомствата, не толкова за населението. Което таи надеждата, че тъкмо с влизането в ЕС институциите ще започнат да вършат онова, за което са призвани – да са в услуга, а не пречка на личностните усилия за просперитет. Разбира се, ако надеждата не се оправдае, медиите са винаги насреща, но е обидно и в някаква степен дори унизително, вместо да се осланяме на органите, които сами сме създали в наша полза, да търсим техни противоядия. Защото медиите не могат да заменят – колкото и да се стараят, една зле функционираща бюрокрация, те само могат да посочат, че тя функционира зле. Което веднага извиква някакви поправки, но те са на парче, не в цялост и не в дълбочина. Пък и медиите не са слънце, което да огрее навсякъде. Така че изводът е по-скоро печален: колкото повече медиите се нагърбват с ролята на държавните институции, толкова повече нещата в държавата не вървят. А появата на все повече подобни рубрики в националните телевизии говори недвусмислено: държавата хептен го е закъсала и изглежда май въобще е зарязала да си върши работата...
В тази нахъсаност на новинарските емисии обаче прозира един своеобразен социален евфемизъм: медиите се превръщат в заместител на институциите. Последните не се справят или отказват да се справят и тогава на помощ идват медиите. Но това е едно санкциониращо, наказателно разбиране за ролята на журналистиката: тя се превръща отряд за бързо реагиране, който потушава пожари навсякъде, където са възникнали. Най-вече по чиновническите етажи: българската бюрокрация продължава да не е проникната от мисълта, че не заради нея съществуват гражданите, а заради гражданите съществува тя. Един фрапиращ пример: оказа се, че някаква мошеничка, продаваща хранителна добавка за лекарство, което изцерява рак, не може да бъде наказана, защото, видите ли, някакви си нормативни документи не задължавали Изпълнителната агенция по лекарствата да извърши съответните изследвания. Сякаш документът е по-важен от човека и от неговото здраве?! На прага на влизането в Европейския съюз подобни недомислени действия не ни позволяват утешителни констатации, напротив: дори самото влизане – по начина, по който го изживяват институции и индивиди, е сякаш повече празник за ведомствата, не толкова за населението. Което таи надеждата, че тъкмо с влизането в ЕС институциите ще започнат да вършат онова, за което са призвани – да са в услуга, а не пречка на личностните усилия за просперитет. Разбира се, ако надеждата не се оправдае, медиите са винаги насреща, но е обидно и в някаква степен дори унизително, вместо да се осланяме на органите, които сами сме създали в наша полза, да търсим техни противоядия. Защото медиите не могат да заменят – колкото и да се стараят, една зле функционираща бюрокрация, те само могат да посочат, че тя функционира зле. Което веднага извиква някакви поправки, но те са на парче, не в цялост и не в дълбочина. Пък и медиите не са слънце, което да огрее навсякъде. Така че изводът е по-скоро печален: колкото повече медиите се нагърбват с ролята на държавните институции, толкова повече нещата в държавата не вървят. А появата на все повече подобни рубрики в националните телевизии говори недвусмислено: държавата хептен го е закъсала и изглежда май въобще е зарязала да си върши работата...
