Поредният концерт на Софийската филхармония ознаменува щастливата среща между цигуларя Светлин Русев и виолончелиста Анатоли Кръстев в Двойния концерт на Брамс. Това бе звуково общуване, каквото отдавна не бях слушала. Във все по-трагично разширяващата се зона на повърхностното и комерсиалното, вече много рядко може да се чуе дълбоко, емоционално и смислено разчитане на един класически текст. Най-същественото тук бе хармонията в музикалното излъчване на двамата – имаше такъв видим комфорт във взаимното им разположение в композицията, че бе удоволствие да се слуша. Този концерт е доста необикновен в своята ‛концертност‛, дори спрямо Брамсовите концерти, които надхвърлят голата виртуозна ефектност. Впрочемq тук ефекти въобще няма – дори има антиефекти, които могат да се превърнат в зло отмъщение за солистите, ако не се разбере значението на свързаността на високия и ниския солов звук; и ако не се усети, че те последователно и заедно извършват метаморфозите в тъканта на оркестъра като доминиращи тембри в него. Толкова много имаше в това изпълнение - индивидуално нюансиране в показването на общ усет и разбиране за протичането на музикалното време, за напасването на двата тембъра, за формирането на характера на творбата, съчетан от строгост и емоционално бушуване, от простота и прелюдиращо дихание, безмълвие. Това е композиция и на интелектуалната игра, и на емоционално обагрената логика, и на класическата сдържаност, и на вътрешни вълнения. И тъкмо тук беше силното въздействие – без експанзия на афектите, без излишни движения. Само чист, елегантен рисунък и вътрешна, концентрирана енергия и архитектонична балансираност. Хубаво мислена и почувствана музика, сътворена от двама стойностни музиканти.

В чийто възвишен диалог трудно се намесваше диригентът Найден Тодоров. За него ‛раздвижването‛ на музикалния текст е май все още трудна за постигане цул, да не говорим за други неща. Въпреки това оркестърът следеше доста внимателно ‛разговора‛ между солистите – и по-чувствителната част от него се включи в създаването на общия музикален порядък.

Фантастичната симфония на Берлиоз бе творбата на втората част от концерта. Дори и тази композиция с ефектността си, с естествената оркестрова виртуозност, с релефа на образите и, най-вече, пределно ясна с програмата си (тук има само да се живописва) се оказа концептуално трудна за Тодоров. Слушах едно съвсем първосигнално изпълнение, доста често предназначено за тежко чуващи хора. Тодоров още не е наясно с фразиране, с динамики, с темпови колебания. И с балансиране на оркестъра според фактурата на произведението. Доста безгрижен човек, можеш и да се усмихнеш. Но изведнъж си даваш сметка, че тъкмо такава ‛диригентска визия и естетика‛ в момента се шири из милата ни родина и възпитава публиката с подобен комиксов възглед за музиката.