Библията или другостта е зелена
Тази книга стоеше върху бюрото ми в кабинета, когато влезе една студентка и с много ентусиазъм изрече: ‛Ау, това сигурно е Библията в ново издание?‛. ‛Не, отговорих, Библията още няма такова красиво издание.‛
Изследването, което със сигурност обогатява скромната традиция на светската библеистика у нас, е резултат на единайсетгодишен труд. Като добавим към него още две книги върху семантиката на цветовете, от една страна, и два ивритско-български речника, от втора страна, спокойно можем да кажем, че става въпрос за един житейски и научен проект. В същото време – отвъд конкретността на явлението – виждам и симптоматиката на светския интерес към библейския текст, който започна да се натрупва през последните години в България.
‛Една от големите цели на настоящата работа е да се разкаже достъпно и ясно на българския читател за неща от текста на Стария Завет, които не могат да бъдат видени нито по логически, нито по емоционален път, защото зависят от структурата на иврит и са загубени по пътя на превода…‛ (12), пише самият автор. Наистина, български и иврит принадлежат към различни езикови семейства, те имат различна логика, по която се натрупват вериги от словообразувателни връзки, оформят различни езикови картини на света, въздействат (и получават въздействия) с много различен характер на съзнателно и неосъзнато равнище, оформят основата на различен тип национален манталитет… Понякога даже се чудя защо изобщо си мислим, че разбираме нещо за този странен и архаичен народ… Мони Алмалех се е заел със сложната и деликатна задача да направи преводите, които четем, разбираеми, като изясни на българския читател не просто конкретни примери на неизбежното разминаване, но (заедно с тях) и цялостната система на онази междуезикова симетрия, която предпоставя всеки превод като интерпретация. В този смисъл неговият труд има колкото семиотично-езиковедски, толкова и по-общо херменевтичен, бих казала дори философски, характер. Подобно усилие може да бъде дръзнато само на интердисциплинарно равнище. Авторът го изрича така: ‛диалектична, деликатна смес от традиционно езикознание, традиционно разбираната херменевтика на библейския текст, съвременни семиотични подходи, търсене на други елементи от универсален тип, скътани в структурата на библейския текст‛ (31). Подобна дефинираност отвежда изследването към порядъка на това, което ще наречем mainstream Hebrew Studies. Не в предизвикателството, не в херменевтичната алтернатива, а в задълбочената, системна ерудиция върху основата на традиционни науки е силата на труда. Преплитат се два пласта знание и внушение, еднакво важни и неизвестни за българския читател. Първият разкрива системата от внушения за цвят в Петокнижието, анализира семантичните структури на тези внушения, възвръща изгубените в превода смисли... Така разбираме защо не трябва да наричаме райската градина Едем, защо не трябва да ни учудва липсата на традиционната опозиция бяло-черно, как да тълкуваме специфичната бедност на библейския текст откъм термини за цвят и какво е отношението на тези термини към термините за предмет-еталон... Вторият план ни отвежда встрани от проблемите на цветовото внушение, той вмества интерпретативни перспективи на много други явления, свързани с текста на двата Завета, с ключови термини, които отвеждат към спецификата на един етнически манталитет в една много отдалечена епоха.
Единственото, което ми липсваше, докато четях книгата, беше позицията на автора по толкова важния (а днес и методологически задължаващ) въпрос за авторството на текста в исторически план. Последният четвърт век с неговите ставащи все по-утвърдени теории, хипотези и корекции отвъд традиционните позиции на критично-историческия метод в науката превърна този проблем в наложителна изходна позиция за всяко саморефлексивно изследване. Опитът да се извлече подобно мнение от (не)казаното в книгата на Мони Алмалех не води до ясно решение. Говори се за исторически тенденции в проявите на езика, цитира се мнението на Аталия Бренър (между другото една от най-известните феминистки изследователки на Стария Завет днес) върху една теория от 60-те години, която разделя библейския иврит на четири периода (самата Бренър отдавна вече стои на различни позиции). В същото време нееднократно се подчертава много вярното твърдение за ‛статуса на Петокнижието като добре обмислено послание‛, като текст, който е ‛създаден с точно определна интенция и цели точно опрделени реакции ... формиране на определен вид морал‛ (59), т.е. прави се ясно внушение за историческа еднократност на авторството. Срещнах дори и странното, ако съм го разбрала вярно, твърдение за ‛Синайски‛ произход на текста (332). В резултат на тази разноречивост много ми се иска да видя някаква публикация, в която Мони Алмалех изяснява своята принадлежност към една конкретна теория за историческия произход на авторството – ако не в Стария Завет, то поне в Петокнижието.
И накрая – каква е тази зелена другост в моето заглавие? Самият автор ни казва в началото, че се занимава с ‛Другостта в Петокнижието‛. На корицата виждаме негова картина, наречена ‛Усещане за Йерусалим‛. Йерусалим, разбира се, е образ на другостта. И той се оказва в зелено! Може би защото зеленото носи много силно внушение за живот и жизненост в цялото Петокнижие. А за българските читатели се оказва, че другостта в зелено е станала по-разбираема. Особено за тези, които обичат зелено.
Изследването, което със сигурност обогатява скромната традиция на светската библеистика у нас, е резултат на единайсетгодишен труд. Като добавим към него още две книги върху семантиката на цветовете, от една страна, и два ивритско-български речника, от втора страна, спокойно можем да кажем, че става въпрос за един житейски и научен проект. В същото време – отвъд конкретността на явлението – виждам и симптоматиката на светския интерес към библейския текст, който започна да се натрупва през последните години в България.
‛Една от големите цели на настоящата работа е да се разкаже достъпно и ясно на българския читател за неща от текста на Стария Завет, които не могат да бъдат видени нито по логически, нито по емоционален път, защото зависят от структурата на иврит и са загубени по пътя на превода…‛ (12), пише самият автор. Наистина, български и иврит принадлежат към различни езикови семейства, те имат различна логика, по която се натрупват вериги от словообразувателни връзки, оформят различни езикови картини на света, въздействат (и получават въздействия) с много различен характер на съзнателно и неосъзнато равнище, оформят основата на различен тип национален манталитет… Понякога даже се чудя защо изобщо си мислим, че разбираме нещо за този странен и архаичен народ… Мони Алмалех се е заел със сложната и деликатна задача да направи преводите, които четем, разбираеми, като изясни на българския читател не просто конкретни примери на неизбежното разминаване, но (заедно с тях) и цялостната система на онази междуезикова симетрия, която предпоставя всеки превод като интерпретация. В този смисъл неговият труд има колкото семиотично-езиковедски, толкова и по-общо херменевтичен, бих казала дори философски, характер. Подобно усилие може да бъде дръзнато само на интердисциплинарно равнище. Авторът го изрича така: ‛диалектична, деликатна смес от традиционно езикознание, традиционно разбираната херменевтика на библейския текст, съвременни семиотични подходи, търсене на други елементи от универсален тип, скътани в структурата на библейския текст‛ (31). Подобна дефинираност отвежда изследването към порядъка на това, което ще наречем mainstream Hebrew Studies. Не в предизвикателството, не в херменевтичната алтернатива, а в задълбочената, системна ерудиция върху основата на традиционни науки е силата на труда. Преплитат се два пласта знание и внушение, еднакво важни и неизвестни за българския читател. Първият разкрива системата от внушения за цвят в Петокнижието, анализира семантичните структури на тези внушения, възвръща изгубените в превода смисли... Така разбираме защо не трябва да наричаме райската градина Едем, защо не трябва да ни учудва липсата на традиционната опозиция бяло-черно, как да тълкуваме специфичната бедност на библейския текст откъм термини за цвят и какво е отношението на тези термини към термините за предмет-еталон... Вторият план ни отвежда встрани от проблемите на цветовото внушение, той вмества интерпретативни перспективи на много други явления, свързани с текста на двата Завета, с ключови термини, които отвеждат към спецификата на един етнически манталитет в една много отдалечена епоха.
Единственото, което ми липсваше, докато четях книгата, беше позицията на автора по толкова важния (а днес и методологически задължаващ) въпрос за авторството на текста в исторически план. Последният четвърт век с неговите ставащи все по-утвърдени теории, хипотези и корекции отвъд традиционните позиции на критично-историческия метод в науката превърна този проблем в наложителна изходна позиция за всяко саморефлексивно изследване. Опитът да се извлече подобно мнение от (не)казаното в книгата на Мони Алмалех не води до ясно решение. Говори се за исторически тенденции в проявите на езика, цитира се мнението на Аталия Бренър (между другото една от най-известните феминистки изследователки на Стария Завет днес) върху една теория от 60-те години, която разделя библейския иврит на четири периода (самата Бренър отдавна вече стои на различни позиции). В същото време нееднократно се подчертава много вярното твърдение за ‛статуса на Петокнижието като добре обмислено послание‛, като текст, който е ‛създаден с точно определна интенция и цели точно опрделени реакции ... формиране на определен вид морал‛ (59), т.е. прави се ясно внушение за историческа еднократност на авторството. Срещнах дори и странното, ако съм го разбрала вярно, твърдение за ‛Синайски‛ произход на текста (332). В резултат на тази разноречивост много ми се иска да видя някаква публикация, в която Мони Алмалех изяснява своята принадлежност към една конкретна теория за историческия произход на авторството – ако не в Стария Завет, то поне в Петокнижието.
И накрая – каква е тази зелена другост в моето заглавие? Самият автор ни казва в началото, че се занимава с ‛Другостта в Петокнижието‛. На корицата виждаме негова картина, наречена ‛Усещане за Йерусалим‛. Йерусалим, разбира се, е образ на другостта. И той се оказва в зелено! Може би защото зеленото носи много силно внушение за живот и жизненост в цялото Петокнижие. А за българските читатели се оказва, че другостта в зелено е станала по-разбираема. Особено за тези, които обичат зелено.