Значи можело и така!

Норвежката трупа ‛Pos Theatre Company‛ ни показа на сцената на Народния театър ‛Иван Вазов‛ своята странна, неочаквана и омагьосваща сетивата ни версия по ‛Призраци‛ на Хенрик Ибсен. Нарекли са спектакъла ‛TanGhost‛ - та още с названието му да подскажат произхода на детето – плод на въодушевяваща връзка между драматичния и танцовия театър, между словесния театър на съдбата и тангото на външно овладяната страст.

И така – актьорите говорят, но там, където думите са по-обяснителни, по-обстоятелствени, там пристъпят или нахлуват на сцената танго-стъпките, изящните жестове на затанцуване или цели изтанцувани сцени. Всичко е като някакъв стилизиран сън, сън-кошмар сред монотонността на самотата и временната илюзорност за безнаказаност. Прекрасните актьори стоят изящно, прецизно и точно на сцената. Никаква разпасаност, никакви страстни вайкания и хленчове. Те играят/танцуват така неумолимо и изчистено, сякаш разказват някаква изначална история, която се случва винаги, когато смятаме, че съдбата може да бъде заблудена.

Голямото танго на Пабло Верон настоява за своята универсалност. Като всяко средство, на което си предан до край.

Първоначалният ми скептицизъм към жанра е забравен. Не зная дали този смесен жанр е универсален и продуктивен за всякакви драматургични текстове, но виждам, че потенциалът му е достатъчен за един необичаен, съдържателен и вълнуващ прочит на Ибсен.

Прочее Иван Добчев показа как напрегнатостта на една сценична ситуация може да премине в екстатичен танц (‛Станция Астапово‛).