Непоказвани скици, рисунки, проекти за овладяване на пространството.

Света на размислите, лутанията и упорството да търсиш оптималното съотношение между плоскостта и обема, светлината и сянката.

Преобладават размишления от последните години – 1988-9. Нереализирани в пространството. Само силуети на хора подсказват мащаба. Дисекции на конуси, отвеси – махалото, което спира.

И сънища, замислени да бъдат вплетени в ластични мрежи.

Няколко работи от серията рамки, правени през 1980 година, омагьосват с материята на усуканите нишки. Изпълнени от вълна, сизал или коприна, възвръщат към първопричините на текстилната изобразителност – да вплита настроения, мечти и копнежи.

Печално е не само това, че софийската, българската публика не може да ги види. В складовете на Ситето дремят сгънати тридесет от работите на Марин, също собственост на Боряна и Феникс Върбанови. Дали сме безсилни да ги пренесем, покажем и съхраняваме?

Да изправим гънките на забравянето. Да почувстваме силата, неспокойния дух на един от най-космополитните творци на България.

Учителят, създател на школи за съвременен текстил в София и Ханджоу, автор на думите: ‛…следващата стъпка в твоето време – да съществуваш и с идеите на другите.“